Либа Брей
Ясновидците (13)

Сърцата на мъжете

Късно вечерта Ийви, Уил и Джерико се върнаха в музея. В библиотеката вуйчо Уил започна да мести стълбата на колелца от една висока лавица до друга, като прокарваше пръсти по изтърканите гръбчета на томовете и от време на време подаваше избраната книга на Джерико.

— Ийви, намери Библия — извика вуйчо й от стълбата. — Би трябвало да намериш една в залата с колекциите.

Ийви не умираше от желание да влиза във въпросната зала, особено вечер.

— Защо Джерико не отиде? Познава музея по-добре от мен.

— Джерико ми помага, а и доколкото ми е известно, ти можеш да ходиш, нали?

— Да, но…

— Тогава свърши нещо полезно.

Ийви мина бързо през помещенията на музея като пътем палеше наред всички лампи. Не я интересуваше колко ще набъбне сметката за тока; искаше да е светло като на Бродуей. Спря до вратата на залата с колекциите и потърси с очи, надявайки се да намери каквото й е нужно, без да се налага да обикаля из пълното със зловещи предмети пространство, наподобяващо пещера. Стана ясно обаче, че все пак трябва да влезе и тя нави стария грамофон „Вистрола“, за да има компания и да пропъди тръпките. Звукът бе някак тенекиен — рагтайм изпълнение на пиано. Докато търсеше наоколо, жизнерадостната мелодия й помогна да се отърси от треперенето. В ъгъла до камината се спъна в нещо под персийския килим. Отметна края му и на пода видя желязна халка на малка врата към подземен бункер или нещо от този род. Вратата беше прекалено тежка, за да я вдигне, а и сякаш не бе докосвана от години. Ийви постла края на килима обратно. На една масичка забеляза Библия, върху която бе сложена саксия с папрат. „А мама казва, че аз съм езичник“, помисли си тя.

Музиката беше спряла. Плочата съскаше в съпровод от няколко секунди тишина, после мъж на записа заговори: „Цял живот можех да виждам умрели“ — изрече провлечено той. „Някои искат просто мир и покой. Но не всички. Даже изобщо. Има зло на този свят, зло в душите на хората; зло, което продължава да живее.“ Ийви бутна иглата през плочата и избяга от помещението, без да загаси лампите.

— Защо се забави толкова? — попита Уил, когато тя влетя запъхтяна.

Двамата с Джерико бяха събрали купчина книги и ги слагаха в чантата на Уил.

— Ходих за Библията чак до Йерусалим. Знам, че държиш да е оригинал — отвърна хапливо Ийви и попита: — Знаеше ли, че има врата в пода?

— Да.

— И накъде води? — попита раздразнено тя.

— Има стълби към тайно мазе и тунел. Навремето е било спирка на метрото. Самата Соджърнър Трут е крила бивши роби долу — обясни Уил, взе Библията и я сложи в чантата. — Сега там има навярно само плъхове и прах. Е, тръгваме ли?

Ийви и Джерико изчакаха на стълбите Уил да заключи музея. Лампите бяха запалени и придаваха на Сентръл парк мистериозен блясък. С ъгълчето на окото си Ийви зърна нещо и то я накара да се втренчи.

— Какво има? — Джерико проследи погледа й към парка.

— Видях, струва ми се, някой да ни наблюдава — отвърна тя и се вгледа по-внимателно, но там вече нямаше нищо и никого. — Може да съм се объркала.

— Беше дълъг ден — каза внимателно Джерико. — Нищо чудно, ако очите ти си правят шега с теб.

— Сигурно си прав — съгласи се тя, ала имаше парливото усещане, че е видяла не друг, а Сам Лойд.

Той като че ли се беше облегнал на едно дърво в онази своя прекалено самоуверена поза, която така я дразнеше. Но Джерико беше прав — сега там нямаше жива душа, а само стълбът на лампата и паркът.

Скрит зад неравен скалист склон, Сам изчака тримата да си тръгнат. Тя го беше видяла. Само за секунда, вярно, но беше достатъчно. Какво имаше у това момиче, та го караше да губи уменията си за оцеляване на улицата? Дойде до музея с надежда да я придума да му върне сакото, но после видя детектива и реши да се върне, когато там няма никого, и да си отмъкне въпросното сако пък и всичко, от което би имал нужда.

Изчака удобния момент сред блъсканицата и суетнята на Таймс Скуеър. Набеляза си обект — моряк, който се мотаеше неуверено около ъгъла на Бродуей и 43-та улица. Улиците гъмжаха от народ — всички се прибираха от работа. Повечето джебчии смятаха това време добро за бизнеса си, защото хората бяха разсеяни. Ала Сам притежаваше и нещо повече: тайната способност да се движи незабелязан сред хората. Не че беше невидим, а просто можеше да насочи мислите на околните другаде, така че очите им просто да не го запомнят. Само да си помисли Не ме виждай, и човекът насреща го пропускаше. Освен това беше чевръст и се движеше бързо и по-тихо от котка. В такива моменти — докато измъкваше портмоне от нечий джоб, задигаше чантичка от маса в ресторант или крадеше хляб от рафт в магазин — чуваше единствено собственото си ритмично дишане. Не знаеше защо и как става — знаеше само, че става. Така бе оцелял сам през последните две години.

Помнеше ясно кога му се случи за първи път. Беше малък — десет, най-много единайсетгодишен, във всеки случай известно време след като майка му ги напусна. Баща му имаше часовник, някога собственост на дядото на Сам. Бяха забранили на момчето да го докосва и точно това „табу“ правеше часовника толкова привлекателен. Един ден той го задигна от чекмеджето на баща си и тайно изнесе съкровището, за да го покаже на момчетата в училищния двор с надеждата да оценят стойността му и да престанат да му се присмиват за акцента, за дрехите, за дребния ръст. Вместо това те му се присмяха.

— Това ли? Че то е просто един евтин часовник — заяви главатарят и го разби о земята.

Сам се прибра вкъщи, обзет от ужас как ще се изправи пред баща си. Седеше и чакаше на канапето, мечтаейки за място, където да се скрие. Най-после баща му се прибра. Страхът на Сам бе набъбнал до размери той да се почувства отново малко дете и си представи, че може просто да затвори очи — като игра на криеница — и няма да го виждат. Чу стъпките на баща си да приближават, чу го да вика името му. Не ме виждай, помисли си Сам. Не ме виждай, заповтаря отново и отново той като молитва. И тогава, колкото и странно да беше, баща му погледна право към него, но продължи да обикаля из къщи и да го вика, сякаш момчето е призрак.

Сам не знаеше как да го обясни. Помнеше нещо странно, което майка му веднъж му каза. Бяха в банята и тя почистваше ожулените места по тялото му — на път за вкъщи училищните побойници го бяха подгонили и бутнали на земята.

— Не се притеснявай, любимий, ти имаш дарби, каквито те нямат — това бяха думите й.

— Какво имаш предвид? — попита я той, треперейки от болка, докато тя бършеше с мокра кърпа раната на брадичката му.

— След време ще разбереш.

След време той наистина разбра, но се чудеше дали точно това бе имала предвид майка му, и ако да, откъде е знаела.

Опитваше се да се топли във вече осезаемата хладина, наблюдаваше внимателно моряка и мислеше за сакото си. Важно беше не самото то, а картичката в джоба му. Тя не значеше кой знае какво за страничен човек — просто картинка на величествени заснежени планини и високи дървета. И никакъв пощенски печат, който да е от полза. На гърба имаше три думи, написани на руски. Сам отнесе от дома на баща си в Чикаго единствено тази картичка, когато избяга и намери убежище в един пътуващ цирк, отправил се на изток. На шестия месец от пристигането си в Ню Йорк едва успяваше да оцелее. Но понякога съдбата бързо се променя. Вестниците бяха пълни с истории на хора, постигнали сами щастието си, хора като Хенри Форд и Джейк Марлоу. Сам също щеше да си намери късмета и после ще открие мястото от картичката. Щеше да открие нея.

Ийви, вуйчо й и тевтонският гигант изглежда си тръгнаха окончателно. Сам разгъна швейцарското си военно ножче и отвори безпроблемно вратата на музея. За учен човек онзи професор бе доста глупав по отношение на това как да си пази ценностите. Уличните лампи огряваха стъклописите по прозорците на музея и придаваха на мрака вътре топъл кехлибарен блясък. Сам изчака очите му да привикнат с тъмното и тръгна крадешком през притихналата стара сграда да си търси сакото. Всичко това можеше да се избегне, ако на гара Пенсилвания бе упражнил дарбата си върху Ийви. По някаква причина обаче той искаше тя да го види. Искаше да разговаря с нея. А когато настъпи моментът, пожела да я целуне и то толкова силно, колкото силно искаше парите й. И се провали. И ето че сега се намираше в Музея на гадните усещания и в сумрака си търсеше сакото.

С моряка се оказа далеч по-лесно. Човекът се моташе на ъгъла и се колебаеше дали да тръгне направо, или да свие наляво, или надясно и в този момент Сам разгада напълно този будала. Най-сетне морякът пресече улицата и Сам се появи от противоположната посока. Не ме виждай, помисли си, а тогава дори човекът да гледаше към него, погледът му се замъгляваше и разконцентрираше. Сам се промъкна през тълпата и задигна преспокойно портфейла от джоба на панталона му, а после го подмина, без онзи да го забележи.

Къде ли се намираше сакото му? Рискува и запали лампата върху едно бюро. Светлината освети дебела купчина изрезки от вестници. Сам ги прелисти и ги заряза с насмешка. Истории за духове. Малодушни разкази на хора, които се страхуваха да живеят. Или търсеха внимание. Познаваше този тип. Ала насмешката му изчезна, когато погледът му падна на малка статия от канзаски вестник за петнайсетгодишно момиче, заболяло от сънна болест. Точно преди да умре, момичето започнало да повторя фраза, която слисала семейството й. Момичето повтаряло ли, повтаряло само две думи: Проект „Бъфало“.

С внезапно разтреперани ръце Сам върна статията в купчината изрезки. Ако този професор Фицджералд знаеше нещо по въпроса, бе наложително да намери начин да се лепне за него — например да се сближи с племенницата му, което му звучеше като много приятна задача. Освен ако тя не го убие в пристъп на гняв. Със сигурност изглеждаше от мацките, напълно способни на подобно действие. Мисълта го накара да се усмихне — той обичаше предизвикателствата. А това определено си беше предизвикателство. Нуждаеше се само от начин да се вмъкне.

Зърна сакото си, закачено на стената в залата с колекциите до ЦЕРЕМОНИАЛЕН МАСОНСКИ КИНЖАЛ И НОЖНИЦА НА РИЦАР ОТ ОРДЕНА НА ТАМПЛИЕРИТЕ, ПРИНАДЛЕЖАЛ НА КОРНЕЛИУС РАТБОУН, 1855. Това ще свърши работа, помисли си Сам, мушна ножа в ризата си и напусна музея. По същото време на следващия ден хем щеше да си е получил сакото, хем може би и малко пари за награда.