Либа Брей
Ясновидците (60)

Жената, облечена в Слънце

Звезди. Това видя Ийви най-напред. Звезди, блещукащи с измамна надежда в мастиленото небе над нея. Болеше я силно главата, там, където я беше ударил. В устата си имаше вкус на кръв.

— А, ти се събуди — изрече гласът. — Чудесно.

За момент зрението й отказа, после се фокусира върху Джон Хобс — едър мъж с големи мустаци. Беше си свалил ризата и тя видя стигмите по гърдите, гърба и ръцете му. Тялото му бе кошмарен гоблен. Помажете плътта си…

Очите бяха същите онези, които видя преди — студени и сини.

— Много мило от твоя страна да дойдеш при мен. Спести ми усилието аз да те посетя.

Той затрептя пред нея като восък за свещи — нещо нестабилно, но способно да гори.

— Джерико! — извика тя. — Джерико!

Немирния Джон се усмихна.

— В момента приятелчето ти не е съвсем добре.

Ийви се побоя да попита какво има предвид. Стана и се изненада, че успя да го направи.

— Какъв би бил смисълът да си окована? — сякаш прочете мислите й той.

Страхът я вцепеняваше.

— Защо? — попита тя.

Не успя да направи друго, защото ужасът я лишаваше от думи.

— Защо? — повтори Джон Хобс, все едно тя е арогантно дете, а той — раздразнен, но търпелив учител. — Защо да оставя света да продължава напред? Пълен е с греховност, поквара и всевъзможна корупция. Нуждае се от нов бог да го направлява, Жена слънце.

— Не с-с-съм твоята Жена слънце — прошепна тя.

Джон Хобс измъкна квадратното парче плат от златистото й брокатено палто.

— Жената, облечена в слънце.

Той се усмихна и накара кръвта да затупти в главата й. Очите й огледаха трескаво стаята с надежда да открият начин за бягство, в търсене на нещо, което да й даде предимство. Сърцето й отново заби лудешки, защото видя, че вратата е леко открехната. Хукна натам, но вратата изглежда разгада плана й и се затръшна, преди да стигне до нея. Ийви я заблъска с юмруци.

— А каза Бог да се възсъедини Звярът с Жената, облечена в слънце. Помажи плътта й като своя плът.

Джон Хобс тръгна бавно към запаления мангал. Сега от него стърчаха няколко железни пръчки за жигосване, а нажежените им символи ставаха все по-червени върху въглените.

— Аз… Аз…

Страхът спря думите в гърлото й.

Мисли, Ийви, мисли, момиче. Мислеше да изгори къщата заедно с Немирния Джон в нея, но с това вече беше свършено. Нуждаеше се от друг план. Уил казваше, че трябва да хванат духа в подобен на медальона свещен предмет, а после да изрекат думите и да го унищожат. Но с какво разполагаше тя сега? Очите й отново се замятаха като обезумели из стаята и търсеха какво да й свърши работа.

— Тази стая е твоята сила, нали? Подгответе стените на къщите си. Нали така, а? Какво ще стане, ако унищожа тези стени? Как ще действаш тогава? — попита тя в опит да спечели време.

— Твърде късно. Кометата е почти над главите ни. Остават само още три минути. Ти ще си моята булка и сърцето ти ще ми осигури безсмъртие. А ти ще продължиш да живееш като праведна. Време е.

Лъщящите стени зад нея въздъхнаха, извиха се като мембрани и тя видя притиснати към тях лица и ръце. Запрепъва се назад към олтара, защото се появиха тела и стаята се изпълни с мъртвите на Братството — живи трупове с болезнено червена кожа, чиято плът бе изгоряла на места до костите. Черепи без очи. Откъснати усти. Праведните. Прокълнатите. Готови за последната жертва, за последното жертвоприношение. Нямаше да спрат, докато сърцето й не бъде изтръгнато и Звярът не възтържествува.

— Те са тук с мен. Избраните от Братството, пожертваните за първото приношение. Да се слави волята Божия!

— Амин, амин, амин…

Гласовете на праведните прозвучаха като вятъра, префучал над Бретрън.

— Те искат дължимата почит за своята саможертва. И ще я получат.

Мъртвите от Братството пристъпваха все по-близо към нея. Идваха за нея. Ийви се стрелна пред Джон Хобс и грабна желязна пръчка от мангала, но желязото изгори ръката й и тя го пусна. После уви около дръжката му края на полата си, вдигна го и го насочи пред себе си. Ръката й трепереше.

— В този съд аз затварям духа ти. На огъня предавам духа ти…

Не си спомняше думите.

Смехът на Джон Хобс избухна с цялата жестокост на дете, затиснало с ботуша си буболечка.

— Трябва да е свята реликва! Духът може да е само в свят предмет.

— Джерико! — изкрещя отново тя, макар да знаеше, че е безсмислено.

Запрати желязната пръчка в стените и тя се плъзна по пода.

— Нищо, ще помажа плътта ти, след като умреш.

Ийви сложи ръка на гърдите си, сякаш това бе достатъчно да попречи на Звяра и праведните да я разкъсат и да измъкнат сърцето й. Пръстите й закачиха леко половиндоларовия й медальон и тя го сграбчи и стисна като уплашено дете.

Безмълвните досега мъртъвци от Братството вдигнаха врява, от която я побиха тръпки. Челюстите им се откачиха, те повърнаха нещо мазно и черно, а то се плисна по пода все едно е река от змии, полази нагоре по краката на Джон Хобс и се сля със символите по кожата му. Превръщайки се в броня, го покри целия и се просмука в тялото му.

— Погледни ме и се удиви!

Той протегна ръце, отметна глава назад и нададе вик — неизвестно дали агония, или екстаз. Плътта му се раздра, сякаш нещо в него се опитваше да избие навън. Ийви наблюдаваше ужасена как лицето на Джон Хобс се разкриви. Устата му се сви в насмешка. Зъбите му се удължаваха и изостряха, а по краищата на пръстите му се появиха животински нокти. На гърба му изникнаха две огромни криле, бели като агнешко руно. Помещението се изпълни със светлина. Пред погледа й той се превръщаше в нещо страховито. Очите я заболяха да го гледа. За да е напълно завършен, той се нуждаеше само от сърцето й.

— Бог не ще позволи слабост у избрания си! — изрече Звярът.

Гласът му наподобяваше хор от хиляди гласове, демонична симфония.

За миг Ийви загуби всякакво желание да се бори. Не беше възможно да пребори такова внушително и съвършено зло. Можеше само да се предаде. Да става, каквото ще. Нощното небе в малкия отвор горе започна да просветлява — точно според предсказанието, Соломоновата комета се връщаше в небето. Безсмислието на съпротивата притисна тежко Ийви като надгробен камък.

— Кометата е почти тук — обяви Джон Хобс.

Ноктите на ръката му бяха достатъчно остри, за да я разкъсат. Щеше да бъде като всички други — като Рута Бадовски със съсипаните обувки за танци; като Томи Дъфи с мръсотията под ноктите от последната игра на бейзбол; като Гейбриъл Джонсън, убит в най-хубавия ден в живота си; или дори като Мери Уайт, разчитаща на неосъществимо бъдеще. Щеше да е като всички онези красиви сияещи момчета с озарени от възбуда лица, отправили се на война с преметнати на рамо пушки и обещания на устните за любимите момичета, че ще се върнат навреме за Коледа. Обещаваха да се върнат мъже, герои, които да разказват приключения как са напердашили врага и обърнали света откъм правилната му страна, където има само да и не. Черно и бяло. Почтено и неморално. Тук и там. Ние и те. Вместо това те умряха, заплетени в бодлива тел във Фландрия, покосени от грип на Западния фронт или разкъсани на части на ничия земя, гърчейки се в окопи със застинали усмивки благодарение на фосгена, хлоpa и уприма.^[1] Някои се бяха върнали психически разстроени от тежките бойни условия и премигваха, ръцете им трепереха, говореха си сами и изпълняваха заповеди в някаква тяхна си война, вихреща се в съзнанието им. Или подобно на Джеймс бяха просто изчезнали, сведени до исторически книги, които никой не се канеше да прочете, и до медали, заключени в чекмеджетата на шкафове и гардероби. Купчина шахматни фигури, движени от невидима ръка в омръзнала на самата себе си вселена.

А сега тя е тук като друга пионка. Искаше да заплаче. От страх. От изтощение. Но най-вече от жестоката безполезност на глупавия проклет произвол на всичко това.

— Огромен знак изникнал на небето, ярки пламъци го озарили — Жената, облечена в слънце и с корона от звезди. А сърцето й било дар за Звяра, сърцето на света, което той да погълне, да стане цял и да върви по земята хиляди години…

Ръката й докосна половиндоларовия медальон, което я подсети за Джеймс, и в същия миг в съзнанието й се оформи чудовищна, отчаяна мисъл. Не. Не можеше. Трябваше да има нещо друго.

Мъртъвците наближаваха. Идваха за нея.

Разтреперана, Ийви свали медальона от врата си и го вдигна пред себе си.

— В този съд аз затварям духа ти…

Толкова силно трепереше, че се уплаши дали ще успее да изрече думите.

Мъртъвците наближаваха. Виждаше празните дупки от очите на сенчестите им черепи. Към нея се протягаха мъртви бели пръсти. От тъмните усти надолу по брадите се точеше нещо черно.

— На огъня предавам духа ти — изрече по-високо тя.

Към нея се протягаха ръце. Мъртви пръсти налазиха пръстите на краката й. Ийви изпищя и ги срита настрани, като внимаваше да не загуби равновесие и да падне върху сатанинската тълпа. Стаята просветля. Колко време оставаше до кометата? Минута? Трийсет секунди?

Съскащият вой на мъртъвците бе оглушителен. Те говореха на хиляди езици. Но отвъд какофонията тя дочу няколко стона. Зад гнева им долови страх.

— Убий я, убий я, убий я, убий я. Ти си Звярът, Звярът, Звярът. Звярът трябва да се въздигне…

— Тази монета не е свята реликва, Жена слънце — надсмя й се Джон Хобс.

Ийви стисна монетата и усети грапавините й — успокоението и ведно с това страданието. Единствената физическа връзка с брат й.

— Но за мен е — изрече с дрезгав глас тя, надвиквайки врявата. — В мрака те запращам, о, Звяр, за да не станеш никога повече!

Мъртъвците възкликнаха. Огън облиза стените — и някаква чудовищна картина оживя. Обхванати отново в пламъци, Братята закрещяха. Ийви затвори очи и зачака. Медальонът в ръката й се затресе неудържимо… Съскането секна. На негово място се разнесе ужасяваща симфония от викове и писъци, гърлено мърморене и лай — изобщо все звуци, които нито можеше, нито искаше да определи. Замириса й на пушек. Отвори очи и видя, че пищящите души на Братството са всмукани отново в стените, обзети от някогашните пламъци.

Немирния Джон бе останал. Благодарение на десетте приношения беше по-силен. Навярно беше твърде силен, за да бъде удържан. Ийви се боеше, че с каквото и да разполага, то изобщо нямаше да е достатъчно да го сломи.

— Ще те унищожа — изръмжа насреща й той.

Тя вдигна монетата.

— В този съд… — извика по-силно този път.

Фигурата му потрепна, плътта му премина през поредица от гърчове. Можеше само да си представя колко болезнено е това. Черна кръв потече от ъглите на устата му. Зъбите му се разклатиха и изпопадаха. Ноктите му изчезнаха.

— Аз…аз затварям…

Страхът сломи паметта й.

— Унищожи ме и никога няма да узнаеш какво стана. Какво ще настъпи — промълви на пресекулки Джон.

— В този съд аз затварям духа ти…

Джон Хобс изрева, рухна на колене, кожата му се раздвижи, пълна сякаш с драскащи плъхове.

— Никога няма да узнаеш… за брат си.

Ийви застина.

— Какво за брат ми?

Нещо в гърдите му заприлича на кудкудякане и премина в кашлица. Няколко капки черна кръв опръскаха лицето й и тя едва не изпищя.

— Какво за брат ми? — извика силно.

— Нямаш представа… какво… се отприщи.

— Какво искаш да кажеш?

Джон Хобс се ухили и кръвта изцапа няколкото останали в устата му зъби.

— Питай Джеймс.

Той се метна и крилата му едва не я събориха. Ийви изтърва медальона и се хвърли да го вземе, но същото направи и Джон, при това ръката му бе по-бърза. Сборичкаха се. Той имаше преимущество. Беше над нея, а кометата бе тъй близо. Изпод кожата на десния му показалец изскочи огромен нокът, после още един на средния пръст — достатъчни, за да я разкъсат, и Звярът да вземе сърцето й.

Ийви се протегна да хване медальона от другата страна и пръстите й докоснаха неговите.

— В този съд аз затварям духа ти. На огъня предавам духа ти. В мрака…

— Губиш…

— … те запращам, о, Звяр, за да не станеш никога повече! — довърши Ийви.

За пръв път в сините очи на Джон Хобс се появи страх. Соломоновата комета припламна ярко, а той изчезна в половиндоларовата монета, която се нажежи до червено в ръката на Ийви, и тя бе принудена да я пусне на пода. От центъра й се издигна огромен огнен стълб и се съедини с кометата, а светлината бе като от експлозия. После кометата изчезна — толкова бързо, колкото и се появи, както бързо изчезна и медальонът, от който остана само пепел. Нощното небе притъмня и отново стана спокойно. По него изплуваха хиляди звезди.

Ийви чу друго съскане и бързо се изправи на крака. От почернелите стени изскочиха пламъци — този път не онези пламъци от спомените й. Беше истински пожар. Очите я засмъдяха от жегата, не можеше да си поема дъх, без да кашля, и отново изпита паника. Как да се измъкне оттук? Какво да прави? Замръзна за миг, вцепенена от страха и ужаса от цялата тази вечер. После погледна нагоре към небето, сякаш очакваше то да вземе решение вместо нея. Гъст черен дим пречеше да се видят звездите. Не. Не стигна толкова далече, не жертва най-скъпото си, за да се предаде сега. Таванът се разкриви, напада мазилка. С почти животински вик Ийви се метна към вратата, пазейки се с ръце от сипещите се отвред отломки. Пресече тичешком мазето и хукна с треперещи крака нагоре по стълбата като не преставаше да вика Джерико.

— Ийви? Ийви?

Щом чу гласа му, отново я изпълни надежда.

— Джерико! Не спирай да викаш!

Проследи виковете му и се добра до стаята, където беше паднал. Насочи лъча на фенерчето в дупката и чак сега видя, че не е дълбока. Той сигурно си беше ударил главата. Ийви протегна ръка и Джерико се измъкна без особено затруднение.

— Трябва светкавично да изчезваме — заяви тя.

— Какво стана с… — потри очи Джерико.

— Загина. Край!

Разхвърчаха се трески. Прозорците се счупиха и върху тях се изсипа дъжд от стъкла. Къщата се разтресе из основи и потъна в пламъци, сякаш искаше да отнесе всичко и всички със себе си. Ийви и Джерико хукнаха към кухнята.

— Защо драсна кибрита? — попита тя.

— Не съм! — закле се той.

Кухненската врата не помръдваше. Обезумяла, Ийви задърпа топката, Джерико я заблъска, но без резултат. Покривът хлътна, Ийви изпищя и в този миг вратата се отвори. Без да губи и секунда, тя сграбчи Джерико за ръката, повлече го навън и двамата хукнаха по моравата към улицата. Зад тях къщата избухна и се разпадна.

 

 

Пожарникарите насочиха маркучи към димящите развалини на Ноулс Енд като последен реверанс към къщата. Тя бе неспасяема. Керосинът се бе погрижил дори преди Немирния Джон.

Ийви седеше на тротоара с одеяло на раменете и наблюдаваше как тя изгаря. Джерико отказа да го прегледа лекар под предлог, че има само цицина на главата. Той дойде и седна до нея. Изглеждаше все още леко замаян. В края на улицата се бе събрала любопитна тълпа. Привлечени от огъня и оживлението, няколко деца се опитаха да наближат пожара, но майките им ги смъмриха да стоят на безопасно разстояние.

Ийви никога повече нямаше да повярва в съществуването на безопасно разстояние.

— Плачеш — каза Джерико.

— Така ли? — промълви едва чуто тя. — Каква глупачка съм.

Тя сложи ръка на празното място на врата си и заплака.