Либа Брей
Ясновидците (36)

Божествена звезда

Тета се мусеше. За всеки друг тя навярно изглеждаше просто отегчена. Само че Хенри знаеше всичко за нея и тя определено се мусеше. Седеше като на витрина на ръба на сцената в костюма си — кръстоска между сукман и къси панталонки, и обута с черни чорапи. Беше завързала в бохемски стил през челото си зелен шал с индийски мотиви. Устните й, силно начервени, контрастираха с мътнокафявите й очи и модерния й тен.

Хенри седеше на пианото и я наблюдаваше как въздиша, цупи се и клати напред-назад единия си крак.

— Господин Зигфелд ще дойде след малко — обяви помощник-режисьорът. — Иска да поработи над номера Божествена звезда във второ действие, защото смята, че е малко изтъркан.

— Изтъркан е. Тези смешки са били изтъркани още преди майка ми да се роди. А мелодията е отвратителна — изрече ядно Тета и запали цигара.

— Благодарим ти, както винаги, за безценната ти забележка, Тета — изстреля помощник-режисьорът. — Ако прекарваш повече време да репетираш стъпките си и по-малко — да мрънкаш, наистина ще имаме шоу. Хайде, всички, готови.

— Мога да изпълня проклетите стъпки и с два счупени крака — измърмори Тета и седна до Хенри на пейката пред пианото.

— Някой е вкиснат — пошегува се Хенри, но достатъчно тихо, за да го чуе само тя.

Тета отпусна лъскавата си черна глава върху рамото му.

— Благодаря за съчувствието.

— Все още вехнеш по твоя мистериозен рицар в сияйни доспехи, така ли?

— Ще разбереш, ако го видиш.

— Красив ли е? — попиша Хенри и изсвири няколко секси трели.

— И още как.

— Галантен?

— Много.

Музиката на Хенри стана тиха и романтична.

— Очарователен и при това деликатен.

— Ъ-хъ.

— Богат?

Тета поклати отрицателно глава и отвърна:

— Поет.

— Поет ли? — Пръстите му пробягаха по клавишите и отекна нехармонично дрънчене. — Не си ли чувала, скъпа моя, че трябва да се омъжиш за пари, а не по любов?

— Той сънува същия сън като моя, Хен. Виждал е онова налудничаво око със светкавицата, и кръстопътя. Какво, според теб, означава това?

— Доста е мистериозно, признавам — понижи глас Хенри. — Мислиш ли, че е… необикновен като теб и мен?

— Не знам. Но у него има нещо, сякаш съм го познавала цял живот. Не мога да го обясня.

Хенри засвири свое леко джазово парче и предупреди:

— Започваш да ме караш да ревнувам.

Тета го целуна по бузата:

— Никой няма да те измести, Хен. Знаеш го.

— Защо не отидем в Харлем да го потърсим?

— „Хотси Тотси“ е затворено.

— Има куп други клубове за претърсване. А и тъкмо ще разбереш кои от тях наемат танцьорки, защото знаеш какво ще каже Фло за твоя чернокож поет, който се занимава със залагания.

— Не е нужно Фло да знае.

— Фло знае всичко.

Уоли дотича по пътеката в залата и запляска с ръце за внимание.

— Всички по местата си. Мистър Зигфелд пристигна.

 

 

Репетицията беше дълга и изтощителна. Мистър Зигфелд не харесваше нищо. Спираше ги по средата на всеки номер и крещеше:

— Не, не, не! Това може да мине в „Скандалите“, но не е шоу на Зигфелд. Името ни е еталон!

Близо час отделиха на номера Божествена звезда, но нищо не се получаваше като хората.

— Не струва — крещеше от дъното на салона мистър Зигфелд.

Беше елегантен мъж с вчесана назад бяла коса и идеално поддържани мустачки. Според слуховете, костюмите му — а той винаги бе в костюм — бяха ушити на „Савил Роу“ в Лондон.

— Имаме нужда от смях. От нещо такова.

— Ами да доведа обратно мистър Роджърс — предложи Уоли.

— Не се притеснявам за Уил Роджърс. Той може да си направи гаргара и пак ще е смешно. Притеснявам се за този номер.

Всички бяха на ръба. Ако мистър Зигфелд не беше щастлив, никой не беше щастлив. Можеше да ги уволни до една и да си наеме нови танцьорки, като превърне случката в рекламна шумотевица.

— Отново! — изрева великият Зигфелд.

Хенри засвири. Звездата на номера, Дон — арогантен певец на сантиментални песни — слезе по дългата широка пътека, пеейки с мелодраматично вибрато: Звездите там горе падат от небето./ Кажи ми, скъпа моя, /защо не мога аз/ да падна във ръцете ти/ като божествена звезда/ и да остана в тях завинаги…

Хенри извъртя многозначително очи, когато погледът му срещна погледа на Тета. Запеееек, изрекоха безгласно устните му и тя се опита да не избухне в смях. Момичетата разпериха ръце настрани и заслизаха грациозно по стълбата. Седнал в залата, Фло имаше вид на човек, погълнал туршия с копър. Отново щяха да повторят номера, Тета бе готова да се закълне. Но и безброй пъти да го репетираха, нищо нямаше да излезе. Беше отчайващ — сантиментален и долнопробен. Докато краката й следваха всяка стъпка тя изведнъж си спомни съвет, който получи в едно вариете: Искаш смях, направи нещо неочаквано.

Момичетата слизаха наперено по дългата стълба и тогава Тета тръгна нарочно в погрешна посока, понасяйки се плавно наляво като изпаднала в умопомрачение Айседора Дънкан: другите танцьорки се объркаха и се заблъскаха около нея.

— Ей, внимавай! — измърмори Дейзи.

— Извинявай, мамо — отвърна Тета и няколко от момичетата потиснаха смеха си.

— Тета! Какво правиш? Върни се в редицата! — изкрещя Уоли.

Тя обаче продължи и се блъсна в една висяща лъскава звезда.

— О! — възкликна Тета и потупа като в алкохолно опиянение звездата с думите: — Съжалявам, мистър Роджърс.

Цялата трупа погледна нервно към Тета, после към седналия в салона мистър Зигфелд. Скучният и безинтересен Дон се усмихна през зъби и без да сваля поглед от нея, подхвана отново песента. Тета се запрепъва по стълбите, тананикайки си високо.

— Не спирай, Дон, не спирай, съкровище. Получава ти се отлично! Дори на мистър Роджърс му харесва — и тя направи жест към лъскавата звезда.

После извика: „О, Хенри!“, хвърли се към него, обви шията му с ръце и го целуна страстно.

— О, всичко е наред. Той ми е брат.

— Само не казвайте на нашите майки — отбеляза саркастично Хенри и този път всички се разсмяха освен Дон, Дейзи и Уоли, чиито бузи пламтяха.

— Мис Найт! Мисля, че се наситихме на отвратителното ви държане…

— Я виж ти, Уоли, снощи ми говореше друго — отвърна дрезгаво тя.

Движеше се опасно по сами ръба. Рискуваше дори да падне. Доколкото й бе известно, в следващата минута можеше да се окаже на улицата. Някъде там в тъмното Фло наблюдаваше и тя изчакваше той да се произнесе.

— Мистър Зигфелд, не съм в състояние да работя в такава обстановка — простена Дон.

Великият Флорънс Зигфелд тръгна по пътеката между редовете и трупата се смълча.

— Прекрасно, Дон. Не е нужно да го правиш. Винаги мога да си намеря друг на твое място — заяви той.

После присви очи, втренчи се в Тета и бавно и полека започна да се усмихва все по-широко и да аплодира изпълнението й.

— Е, това беше наистина забавно.

Тета изпусна въздуха, който досега сдържаше.

Зигфелд насочи вниманието си към помощник-режисьора и заговори бързо като нюйоркския трафик:

— Уоли, добави тази сцена в пиесата. Изгради около нея действие. И подготви съобщение за клюкарниците: „Зигфелд откри нова звезда в лицето на…“ — той й се усмихна.

— Тета. Тета Найт.

— Мис Тета Найт!

— И нейния брат Хенри Дюбоа — добави тя.

При тези й думи момичетата отново се разкикотиха, без, разбира се, Дейзи. Взела страната на Дон, тя хвърляше убийствени погледи на Тета.

— И нейният брат — повтори като ехо Фло. — Харесва ми това същество. Откъде си, миличка?

— От Кънектикът — излъга тя.

— Кънектикът ли? Кой е от Кънектикът? — извика великият Зигфелд и лицето му се изкриви, сякаш опитал вкиснало мляко.

Той се замисли и стигна с отмерена крачка до оркестрината.

— Ти си отдавна изчезналата дъщеря на руски дворяни и родителите ти са убити от комунистите — това покорява сърцата. Предани слуги са те извели тайно от страната, организирайки дръзко среднощно бягство, и ти си пристигнала с кораб в Америка, страната на мечтите. Сложи на главата й панделка. Голяма панделка. Синя. Не, червена! Не, синя. Миличка, погледни ме с отчаян поглед.

Тета погледна нагоре, сключи ръце на гърдите си и попита:

— Достатъчно тъжно ли е?

— Идеално! Още миг и ще ми потрябва кърпичка. И така, отгледана си от състрадателни монахини в Бруклин — Уоли, намери ми нуждаещо се от дарение манастирско училище в Бруклин — което скъпата ми съпруга Били посетила — гледай тази част с Били да попадне във вестниците заедно с нейна снимка с пеленаче на ръце — и тя те е чула да пееш „Тиха нощ“. — Зигфелд направи гримаса. — „Тиха нощ“ е малко прекалено, а?

Погледна към Хенри, който сви рамене.

— Добре, нека е „Тиха нощ“ — продължи Зигфелд. — И тя те е довела направо при мен, твоя чичо Фло, който от пръв поглед разбира от хубост и талант. На път си да станеш известна, дете.

— Мистър Зигфелд, Хенри може да ви напише страхотна мелодия. Той е изключително талантлив — Тета хвърли на Хенри поглед говори-за-себе-си.

— Бих могъл.

— Прекрасно, прекрасно, Ханк…

— Хенри, сър.

— Ханк, напиши ми тази мелодия. Нека е…

— Мелодична — довърши вместо него Хенри.

— Точно така.

Хенри отпрати на Тета поглед нали-ти-казах, а тя отвърна с леко повдигане на раменете в смисъл какво-мога-да-направя?

— Уоли, свърши всичко това. Време е да вървя, защото имам среща с Били — ще оглеждаме вили. Тази жена умее да харчи пари. За щастие аз имам много.

— Разбира се, мистър Зигфелд — Уоли тръгна след великия мъж, но погледна назад към Тета и тя му се изплези.

Момичетата се струпаха около нея и започнаха да я поздравяват за щастието, а Дейзи се изниза, проклинайки.

— Не е много похвално да отклоняваш вниманието към себе си — изсъска Дон на път покрай нея.

— Ако беше добър, нямаше да успея да отвлека вниманието от теб, Дон — извика след него Тета, прегърна Хенри и попита. — Знаеш ли какво означава това?

— Повече репетиции ли?

— Най-сетне можем да си позволим пиано, Хен. И всеки ще си тръгва от шоуто, пеейки си твоята песен.

— Тананикайки си, искаш да кажеш, нали?

— Не се превземай. Това е начало.

— Сега вече разбирам — Хенри разтвори ръце. — Флорънс Зигфелд представя незабравимата мелодия на мистър Хенри Дюбоа, блусът „Запек“!

Тета го удари.