Либа Брей
Ясновидците (32)

Временна отмяна на екзекуцията

Уил се прибра около часа за вечеря и извика Ийви в кабинета си. Седеше сковано на стола и премяташе между пръстите си цигара. От радиото се разнасяше тиха музика.

— Еванджелин, искам да ти се извиня. Не биваше да допускам подобен изблик на гняв.

Ийви вдигна рамене и отвърна:

— На всекиго се случва понякога.

— Боя се, че ме свари неподготвен.

Уил запали цигарата, смукна веднъж и изпусна тънка струйка дим.

— Разкажи ми повече за този свой талант.

— Появи се преди две години, когато започнаха сънищата за Джеймс.

— Брат ти Джеймс ли?

— Не, Джеймс, портиерът — изрече рязко Ийви и веднага съжали, защото последното, от което се нуждаеше сега, бе да вбеси Уил.

— Няма такъв прецедент. Аз съм музеен куратор и трябва да разполагам с данни — каза делово той. — Как го откри?

— Първият път беше брошка на майка ми. Исках да си я сложа, но тя не ми разреши. Беше я оставила на тоалетката си и аз я взех, но нещо ме възпираше да си я закача на роклята. Въртях я в ръце и изпитах най-странното чувство — брошката се затопли. Затоплиха се и ръцете ми, а дланите ме засърбяха.

Тя замълча. Искаше да говори за това, но сега се чувстваше разголена и беззащитна.

— Продължавай. Какво видя? Само случилото се с предмета, около час назад или нещо по-отдавна? Влетя те като чувство, предположение, или се почувства сякаш си с човека, преживял точно този момент, който виждаше?

— Значи… ми вярваш, така ли?

Уил кимна.

— Вярвам ти.

Ийви продължи обнадеждена:

— Все едно гледах кино, но светлината на прожектора не е прекалено ярка. Беше само един кратък миг. Видях мама да седи на тоалетната си масичка и долових какви чувства изпитва, когато носи въпросната брошка.

— И какви?

Ийви го погледна право в очите:

— Желанието аз да съм умрялата, а не Джеймс.

Уил отмести поглед и промълви:

— Майките обичат еднакво децата си.

— Не, не е така. Просто всички сме се споразумели да го твърдим.

— И това бе първият път, така ли?

— Да. Пробвах го. Съсредоточавах се върху предмет и виждах част от историята му. Събитията невинаги протичаха поред. Понякога картините бяха доста бледи, друг път — ярки. Усещам и виждам, струва ми се, повече, когато чувството е силно.

— А с времето по-силно ли стана, или отслабна?

— Не знам. Не съм го упражнявала като кастанетите — отвърна Ийви. — Можеш ли да го упражняваш като кастанети?

— Срещала ли си човек, който да може да прави същото като теб? — попита Уил, пренебрегвайки въпроса й.

— Има ли и други като мен?

— И да има, не са го обявили публично. Говорила ли си с родителите си по въпроса?

— Беше ми достатъчно трудно да го споделя с теб след случилото се в Охайо. Те го възприемат за една от малките ми лудории.

— Добре, добре.

— Защо ми задаваш всички тези въпроси?

— Опитвам се да разбера — призна Уил.

Досега никой не й беше казвал нещо подобно. Родителите й постоянно искаха да съветват, да поучават, да командват. Бяха добри хора, но изискваха от света да се пречупи, да се приспособи към техния ред на нещата. Ийви никога не бе успявала да пасне, а опиташе ли, винаги изхвръкваше като кукла, натъпкана в прекалено малка кутия.

— Никой не знае, значи — промърмори Уил.

— Е, издадох се малко на партито, на което ме заведе Тета — изрече неуверено Ийви.

— Демонстрирала си го на парти?

Гласът му бе изпълнен с тревога.

— Не беше нищо важно. Просто разправях на хората какво са вечеряли или как са се казвали кучетата, които са имали като деца. Повечето бяха на градус — обясни Ийви, като внимаваше да не се изпусне за собственото си състояние онази вечер. — Беше просто за развлечение. Защо, не биваше ли?

— Нима не помниш, че точно това ти създаде главоболията в началото?

— Но онова там, беше Охайо. А това тук е Ню Йорк. Щом момичетата могат да танцуват полуголи в нощни клубове, не виждам защо да не мога да демонстрирам малко ясновидство.

— Хората не се плашат от полуголи момичета в нощни клубове.

— Хората биха се изплашили от мен, така ли мислиш?

— Хората винаги се плашат от онова, което не разбират, Еванджелин. Историята го доказва. Предполагам, че щом са пили… — без да довърши мисълта, Уил попита: — И си имала един от тези… епизоди с катарамата на Рута Бадовски?

Ийви кимна:

— Видях ужасна стая, огромна пещ и очертанията на мъж, или поне така мисля. Но беше само силует, сянка. Не съм сигурна — тя тръсна глава и продължи: — Според теб дали онова, което видях, е свързано с убийството?

— Не знам — отвърна мрачно Уил.

— Дали е редно да съобщя на полицията?

— Не, разбира се.

— А защо не? Ако ще помогне…

— Най-вероятно ще те вземат за ексцентричка. Или по-лошо — девойка търси слава и се опитва името й да се появи във вестниците. С Терънс сме приятели от доста време, тъй че знам как мисли полицията.

— Но ако мога да разчета още нещо от убийствата, нещо, принадлежало на Томи Дъфи, например…

— Абсолютно не — изкомандва Уил. — Не бива да се докосваш до неща, свързани с тези убийства.

Скочи от стола и измина бързо цялата дължина на хола. Пътьом спря и загаси цигарата си във висок сребърен пепелник до кресло на бели и сини райета — никой никога не бе сядал на него, защото навитата като пружина енергия на Уил не му позволяваше да се задържи достатъчно дълго на него, за да остави следи по тапицерията.

— Ще заловим нашия убиец чрез добрата старомодна детективска работа, дори да трябва да прочетем от кора до кора всяка книга по окултизъм в библиотеката на музея.

— С една дума… мога да остана? — попита Ийви.

— Да, можеш да останеш. Засега. Но ще има нови правила. Повече никакви лудории в заведения с контрабанден алкохол. И от теб ще се очаква да помагаш в музея.

— Разбира се.

Беше по-добре от влак към Охайо. Докажеше ли веднъж на Уил колко е нужна тук, в крайна сметка той щеше да я задържи задълго.

— Благодаря ти, вуйчо — извика Ийви и го прегърна, а той изчака вцепенен тя да се отдръпне от него.

Застанал в рамката на вратата, Джерико се окашля и изчака да го забележат и остави вестник на бюрото на Уил:

— Сигурно би проявил желание да го прочетеш.

— „Само в Ню Йорк Дейли Нюз от Т. С. Уудхаус. Музей осъществява пентаграмно убийство“ — прочете на висок глас Уил, намръщи се и попита: — Какво е това?

Ийви грабна вестника и зачете:

— „Ню Йорк, тази невероятно оживена и шумна метрополия, познава добре насилието. Бъгси Сигел, Мейър Лански и Момчетата от Браунсвил увеличаваха купчините от трупове много по-бързо, отколкото ченгетата успяват да извърнат глава настрани, докато вземат подкуп. Но Пентаграмният убиец депресиpa дори нечувствителните нюйоркчани. Майки не пускат децата си да играят стикбол на улицата, след като се свечери. Продавачките харчат трудно припечелените си пари за такси, за да се приберат директно в квартирите си без топла вода в Мъри Хил и на Орчард Стрийт. Самият Султан на суинга, бейзболистът Бейб Рут, е обещал награда от петстотин долара за информация, която би помогнала за залавянето на това отвратително приятелче. Но сред тази мания, свързана с манхатънските убийства, се извисява едно място — Музеят на американския фолклор, свръхестественото и окултното. Това е Музеят на гадните усещания, както вие, гражданите, го знаете.“

— Вуйчо, музеят е във вестниците! — възкликна Ийви и продължи да чете:

— „Бизнесът им е всичко призрачно, а всичко призрачно е добро за бизнеса. Последният петък, аз, репортерът, станах свидетел на стълпотворение пред старата достолепна къща на Корнелиус Т. Ратбоун близо до Сентръл парк, причина за което е фактът, че уредникът на музея, професор Уилям Фицджералд…“ — О, вуйчо! Това си ти! — възкликна повторно Ийви. — … „помага на нюйоркските момчета в синьо да разберат какво прави този сатанински убиец невидим и как да го открият, преди отново да е нападнал. В тази работа му помага неговата племенница, мис Ийви О’Нийл от Зенит, Охайо, очарователна седемнайсетгодишна госпожица, наясно с всичко — от прическите на вещиците до костите на китайските магьосници. Но когато този репортер се опита да се докопа до доказателства за лова на убиеца, младата дама се направи на много сдържана. «Боя се, че не мога да го коментирам», и тя примигна с онези свои сини очи. Драги приятели, заставайте на опашката. В този град има повече от един убиец.“

Ийви се опита да сдържи смеха си. В крайна сметка Т.С. Уудхаус бе удържал на думата си.

— Разговаряла ли си с този Уудхаус, Еванджелин? — потърси обяснение Уил.

Ийви отвори широко очи:

— Нямах ни най-малка представа, че е репортер, вуйчо! Представи се за посетител и аз го разведох из музея, а когато започна да задава въпроси, моментално го спрях. Взе ме за глупачка, този мерзавец!

— Трябва да си по-внимателна. Да се научиш да се държиш като нюйоркчанка.

Той извади втора цигара и преди да я запали, затвори кутията.

— Къде отидоха обективните и правдоподобни репортажи!

— Не си ли чул? Те не продават вестниците — обади се Джерико.

— Толкова си прав, вуйчо. Този Уудхаус е един плъх. Но той поне споменава музея. Знаеш ли какво означава това?

Уил изпусна две струйки дим през ноздрите си и отвърна:

— Неприятности.

Телефонът иззвъня и ги стресна. Уил вдигна и след миг изражението му се втвърди.

— Ще се видим там — отсече той.

— Какво става? — попита Ийви.

— Пентаграмният убиец е нанесъл нов удар.