Либа Брей
Ясновидците (46)

Просто истории

Уил гледаше втренчено огъня и стискаше зъби.

— Как е възможно това, вуйчо Уил? Как е възможно човек, умрял преди петдесет години, да е убил всички тези хора?

— Видяла си някого, който прилича на него, хубавице. Това е — заключи Сам.

— Знам какво видях!

— Казвам ти — силата на въображението. Всички се впечатлихме от легендата за Джон Хобс. Виждала си мутрата му във вестниците, всичко това вече е в главата ти, когато потъна и ти видя първото дошло ти наум лице.

— Ще престанеш ли да ме зяпаш — тросна се Ийви на Джерико, който отмести светкавично поглед и пламна.

Малките нокти на поредното главоболие се забиха в черепа й.

— Не отговори на въпроса ми, вуйчо. Как е възможно Джон Хобс да е убил Гейбриъл Джонсън, а вероятно и другите?

Сам преметна ръка през раменете й.

— Казвам ти, вампирче, не е той.

— Той е — наруши най-сетне мълчанието си Уил.

В стаята стана тихо и се чуваше само пращенето на дървото, което огънят поглъщаше жадно.

— Уил — обади се след малко Джерико, — не вярваш наистина, че призрак убива онези хора, нали?

— Напротив, вярвам — отвърна дрезгаво Уил.

— Не го казвам, за да ви обидя, професоре — тук имате чудесен музей — но няма такива неща като призраци — заяви Сам.

— Сигурни ли сте в това, а? — обърна се Уил към тях.

Огънят в камината рисуваше сенки по лицето му.

— Между този свят и света на свръхестественото има врати. Призраци. Демонични появи. Необяснимото и неопределенотo. Мистериозното. Имам цели книги и архиви, посветени на темата.

— Но това са само истории, които хората разправят — отбеляза Ийви.

Главоболието обхващаше пространството зад очите й.

— На този свят няма по-голяма сила от приказките — каза Уил и извървя цялото разстояние от единия до другия край на помещението. — Хората си мислят, че границите създават нациите. Глупости — правят го думите. Вярвания, декларации, конституции — все думи. Приказки. Митове. Лъжи. Обещания. История.

Уил сграбчи снопа вестникарски изрезки от бюрото си.

— Това и онова — той посочи претъпканите рафтове — са писмено изложение на богатата национална история на свръхестественото.

— Но, Уил, ти не казваш просто, че съществуват духове; ти казваш, че те могат да се върнат от света на мъртвите и да убиват — възрази Джерико.

Уил потъна в стола и продължи да потропва ритмично по пода.

— Знам. Невъзможно е. Те не би трябвало да могат да… — промърмори по-скоро на себе си той и продължи: — Не преставам да наблюдавам.

— Какво наблюдаваш? — попита Джерико.

Столът не бе в състояние да го удържи и Уил отново скочи и закрачи. Пътем грабна от бюрото си още едно снопче изрезки.

— Ето тези. Духове. Свръхестествени занимания. През последната година ескалират и вместо някое и друго случайно съобщение, се появиха стотици, нови всеки ден.

— И ти мислиш, че това има отношение към нашия случай и Немирния Джон се е върнал от света на мъртвите? — попита Ийви и тайничко разтри с ръка слепоочието си.

— Сигурен съм в това — отвърна Уил. — въпросът е не дали Джон Хобс се е върнал от онзи свят, а как и защо.

— Призраците съществуват. Призраците са истински — прошепна като мантра Ийви.

Вдигна глава, видя, че Джерико я зяпа, и попита:

— Какво има?

— А, нищо — припряно отвърна той и мигновено извърна поглед.

Уил се предаде, запали цигара, дръпна няколко пъти и пак заговори:

— Частите на тялото. — Изпусна облак дим и продължи: — Мисля, че той има нужда да ги яде, за да става по-силен. По-осезаем. Духът прави плът. Извращение на преосъществяване. С всяко убийство той става все по-силен. И сега е много силен. Скоро ще е невъзможно да бъде спрян.

При тази мисъл Ийви потръпна:

— И после?

— Армагедон. Буквален ад на земята.

— Но в действителност не може да стане Антихрист, нали? — осведоми се Джерико.

— Той вярва, че чрез този ритуал може да стане Звяра. Вярата е всичко. А ние не сме напълно наясно какво е способен да направи. Това не са правилата, по които живеем ние тук. Те са неговите правила — правилата на света на свръхестественото.

— И как ще го спрем? — попита Ийви. — Как ще спрем един призрак?

— Налага се да се срещнем с него, където и да е той. И да го унищожим чрез собствената му вяра. Ако последната страница на Книга на Братството съдържа някакво заклинание или магическа формула, с която да се избавим от Джон Хобс, то трябва да разберем какво пише на нея. Както и да разплетем каква мистерия го свързва с тази книга. Да разберем защо тя е толкова важна за него.

Ийви отвори Книга на Братството и прокара пръст по дължината на грубия ръб, останал след откъсването на листа. Оставаха три приношения: Унищожаването на Златния идол, Риданията на вдовицата и Сватбата на Звяра и Жената, облечена със слънце. После прелисти на по-предните приношения и съобщи:

— Тялото, намерено в Белмонт през 1875 година, сигурно е третото приношение — Бледия Ездач, препускащ на смъртта пред звездите.

— И освен Ида Ноулс в мазето на къщата имало още десет тела — напомни Джерико.

— Десетте слуги на господаря — извика възбудена Ийви. — Изчезнали перачката и една прислужница, както и хора, живели там на пансион. Всички те могат да бъдат смятани за слуги. Второто приношение. О, вуйчо. Съвпада!

— А кой е бил първото приношение? — поинтересува се Сам и вдигна ръце. — Само се опитвам да помогна. Иначе не си падам по призраци.

Ийви се втренчи в илюстрацията на къща или хамбар.

— Първото е приношение на верующия. Във всеки случай Ида Ноулс е вярваща. Поне за известно време.

— Но тя не е първата — напомни Джерико.

— Наистина — въздъхна Ийви.

Уил запали поредна цигара и я упрекна:

— Не одобрявам, че отиде в Ноулс Енд. Не и като се има предвид какво знаем вече.

— Но то е просто къща, вуйчо.

— Кошмарна къща, пълна някога с трупове — подчерта Сам. — Сигурно е много красива по Коледа.

— Това е неговата къща — натърти Уил, — бърлогата му и едва ли би посрещнал много радушно човек, нахлул току-така там. Ийви, нали с Мейбъл не оставихте нищо след себе си?

Сети се за парченцето плат, закачило се на улея за пране. Беше толкова малко — прекалено малко, за да е от значение. Но дали беше така?

— Не, вуйчо.

— А защо просто не идем и не я изгорим до основи — попита Сам.

— Защото не сме напълно наясно с какво точно си имаме работа — обясни Уил. — Ами ако това го направи още по-силен? Не. Докато не си отговорим на въпроса защо Немирния Джон извършва ритуала, защо той е толкова важен за него, и докато не открием какво пише на липсващата страница, единствената ни надежда е да го спрем да не убие отново. Знаем, че трябва да приключи с убийствата до появата на Соломоновата комета…

— Което е след четири дни — пресметна Джерико.

— Успеем ли да му попречим да изпълни задачата си, той иде загуби „служебно“. Ключът е да уцелим точния момент.

Сам си играеше с една монета — приплъзваше я по кокалчетата на дясната си ръка и после я хващаше с дясната — но все пак попита:

— Възнамерявате ли да уведомите детектив Малой, че преследвате призрак на убиец, увиснал на бесилката преди петдесет години? Нямам представа колко добър приятел ви е, професоре, но ще затвори всички ни в лудницата.

— Сам е прав — подкрепи го Джерико.

Уил кимна.

— Съгласен съм. Не бива да допуснем Терънс да разбере. Ще действаме сами. Какво е следващото приношение, Ийви?

Тя отвори на съответната страница и зачете:

— Унищожаването на Златния идол. „Те не повярвали, но били съвратени от Златния идол. Покланяли се на лъжеидоли и били прокълнати за това. И деветото приношение се родило от похот и грях. Унищожили Златния телец, съдрали кожата му от срам и я поставили в олтара на Бог. И Звярът бил доволен“.

Ийви вдигна глава и видя, че Джерико продължава да я зяпа доста особено.

— За бога, Джерико, какво има? Да не ми се е появила още една глава?

— Извинявай. Просто… не си това, което си мислех.

Той не възнамеряваше да се изрази точно така.

Ийви беше изморена и уплашена, а главата вече я болеше истински. На всичко отгоре Джерико я смяташе за ненормална. И се боеше от нея. Не го бе очаквала точно от него. Уж беше дълбок мислител и философ, а ето че и той не беше по-различен от плиткоумните мозъци в родния й град. Вбесена, тя грабна студената му ръка и сложи длан върху часовника му.

— Така е. Аз съм истинска атракция.

Той опита да си измъкне ръката, но тя промуши пръсти под часовника му.

— Какво ще кажеш за това, а, Джерико? Искаш ли да разкрия всичките ти тайни? Всичките ти малки лъжи, които криеш от света?

— Не.

Той измъкна ръката си толкова рязко и бързо, че едва не загуби равновесие и не падна по гръб.

В ъгълчетата на очите й бликнаха сълзи, в гърлото й заседна буца. Не възнамеряваше да плаче тук, затова излетя от библиотеката и се затвори в тоалетната.

— Прекрасно свършена работа, Фредерик — изръмжа Сам и я последва.

Седна пред вратата на тоалетната с надеждата Ийви да го чува и започна:

— Слушай, красавице, не ме е грижа дали можеш да разкриеш всичките ми тайни. Дори ми е все едно, ако ме накараш да седя цяла нощ тук. Е, на краката ми няма да им е безразлично, но те обичат да се жалват.

Ийви не отговори и Сам въздъхна дълбоко. Досега не беше срещал някой друг с необикновена дарба. Никога. Тъй че сега ставаха двама. Чифт. А чифтът е хубаво нещо.

— Няма нищо сбъркано в теб. Исках просто да го знаеш.

Тишина.

— Стой си кротко там. Знаеш къде да ме намериш. Ще ти топля мястото.

Ийви облегна глава на вратата и прошепна:

— Благодаря ти.

Макар че Сам вече не беше там, за да я чуе.

 

 

Непознатият стоеше в тъмното мазе и се вслушваше, а къщата му шептеше. Усещаше, че нещо не е наред. Усещаше, че къщата е осквернена. Щеше да се наложи да пребоядиса символите, за да възвърне чистотата им. Помажете телата си и подгответе стените на къщите си. Свещеният завет е съхранен.

Немирния Джон отскубна парченцето от мантото на Ийви от улея. Къщата му зашепна отново. Момиче. Момиче я бе осквернило. Тя щеше да си плати за това нахлуване. Но първо къщата трябваше да се подготви за утрешното приношение.

Подсвирквайки си старата песен, той потърси с ръка тайната врата. Тя се отвори и вътре го посрещнаха въздишки и шепот.