Либа Брей
Ясновидците (64)

Мъжът с цилиндъра

Земята бе залог, земята бе идея за свобода, родена от колективния копнеж на неспокойна и създадена от мечти нация. Всяка скала, всяка река, всеки изгрев и залез бяха добре сключена сделка — гаранция за повече. Земята беше силна. Реките течаха по-бързо от потоците на желанията. Щастливи брястове и дъбове, величествени секвои и сенчести борове огласяха с песента си хълмове, чиито склонове се спускаха свободно към благодарни за песента им долини. Край пътищата стърчаха телефонни стълбове, а самотните им жици, опънати през полята, бяха смътни обещания за общуване. Разнебитени стари огради — от онези, които създават добро съседство — обграждаха ферми, виеха се около червени хамбари и масивни вятърни мелници.

В градовете имаше Главна улица — дето се точи покрай редици от къщи с неясна нежна история. Шпил на църква. Бръснарница. Магазин за сладолед. Градски площад и зелено, подходящо за пикници пространство. Месарница. Хлебарница. Работилница за свещи. А в далечния край на тези приказни градове — красиви покрити мостове на фона на есенния листак, над потоци, пълни с риба, достойна за крале. Под бръмченето на монтирания на тавана вентилатор в съда жените бродираха върху платно думите на химна, а мъжете им се разхлаждаха със сгънати вестници, докато тече спор дали човекът е дело на всемогъщ занаятчия, като механична играчка, заставен да изиграе своята част в мистериозна предопределена съдба, или е излазил от калта измежду дърветата в джунглата — братовчед на зверовете, еволюционен експеримент на свободната воля, оставен да се загуби в света на избора и шанса. Не се стига до решение.

Пътищата се нуждаеха от пространство. Те се удължаваха. Бродеха и покоряваха. Преминаваха през открити равнини. През елени и антилопи. И през бизони. Покрай племена, избутани настрани под наблюдението на кръста, защото тази нация имаше своите съмнения. Пътищата вървяха успоредно на железопътните линии — мощния стоманен гръбнак на прогреса, гръбнака на индустрията. Песента на цикадите се сливаше с писъка на парните свирки на локомотивите, с пронизителния сигнал на фабриките от червени тухли, когато в пет пускаха потните работници и отново ги привикваха в седем. Дълбоко под земята миньорите копаеха и влачеха товара си, без нито за миг да изпускат от поглед канарчето. На запад от земята изригна петрол и омърси всичко в пари. В памуковите полета плачещите оставяха арфите си по дърветата.

Пътищата стигнаха до градовете. Сияйните градове, обезумели от амбиции, пълни с копнежи за търговия, златен рай на пророци в бизнеса; билбордове, рекламиращи предсказваното от Уолстрийт изобилие и призивите от Медисън авеню: „Върви в крак с времето! Имперски въздушни линии.“ „Студебейкър — автомобилът, надхвърлящ собствената си слава!“ Хората изваяха паметници на велики мъже, основали нацията, предвождали армии, мъже, чиито убеждения са на сигурно място в мрамора и гранита. Хората създадоха идоли и отново ги разкъсват, дават им имена по плакати на шествия, благославяйки ги за вечни времена за печалби и загуби, замеряйки ги невъздържано от прозорци — възхвала на добрите времена, които като че ли никога няма да свършат. Земята на угоеното теле.

Небесното колело се затъркаля към привечер, — звездите все още не светеха ярко. Тревожен вятър притесняваше с капризите си върховете на дърветата. От задните врати на къщите майки започнаха да викат децата да се прибират от игра, да се измият и да си кажат молитвата преди вечеря. Децата недоволстваха яростно, но майките не отстъпваха и игрите бяха оставени с обещания за следващия ден. Уличните лампи светнаха, фабриките, училищата, съдилищата, църквите притихнаха. Припадна мека вечерна мъгла, като балсам за забрава.

В гробищата мъртвите спяха с отворени очи.

Сивият мъж с цилиндъра пристъпи от мъглата и огледа земята. От известно време не се беше появявал и в негово отсъствие много неща се бяха променили. Промените винаги бяха много. Кожата му бе на по-сиви от крилете на нощна пеперуда петна. Очите му бяха издължени и черни, носът — остър, а устните — тънки като току-що зародила се мисъл. Дрипавото му палто наподобяваше неоправен саван. Мъжът отупа праха от многото му гънки. Разлетяха се гарвани и заграчиха към небето, сега покрито със зловещите облаци на надвисваща буря. Той заговори шепнешком на гарваните. После заговори на дърветата и камъните, на реките и хълмовете. Говореше на много езици и на език отвъд думите.

Мъртвите слушаха в гробовете си.

Сивият мъж закрачи към полето с цвят на мед, а стръковете гъделичкаха дланите му. В износения блясък на цилиндъра му се отразяваше смътна миниатюра на околния пейзаж. Заек заподскача от място на място, душейки за храна. Изненадващо заекът се претърколи до върха на обувката на сивия човек и той вдигна уплашеното животинче за врата. Заекът се заизвива и зарита яростно. С бързината на магьосник мъжът пъхна дългите си пръсти в козината му, изтръгна все още бясно пулсиращото му сърце, стисна го в юмрука си и кръвта закапа по плодородната земя.

Мъртвите чуха.

Мъжът с цилиндъра затвори очи и вдиша сладостта на въздуха. В ръката му сърцето на заека биеше слабо.

— Сега е моментът — изрече той с глас, наподобяващ парцаливото му палто.

Сърцето се изплъзна от пръстите му. Мъжът отметна глава и вдигна дългите си окървавени пръсти към тъмносивото небе. Облаците се разпениха. Той изрече думите, една светкавица изпращя на върха на пръстите му и направи дъга. Бурна светлина раздираше обезумялото небе. Една негова стрела се заби в самотно дърво сред необятната равнина и то се превърна в пламтящ сигнал, който никой освен вятърът не виждаше, никой освен събудилите се мъртви не чуваше.

Мъжът с цилиндъра мина през опустошеното поле и пое към спящите градове и села, към фабриките и памуковите ниви, към железопътните линии, пътищата, телефонните стълбове и шумните шествия с цветни ленти. Тръгна към статуите на героите, към копнежите и разочарованията на хората. Около него пращеше и пукаше светлина, а зад него земята бе черна като сгур.