Либа Брей
Ясновидците (27)

Къщата на хълма

Къщата стоеше на бруления от вятъра хълм като часови на пост. Разпрострелият се бръшлян я бе превзел изцяло отвън. Прозорците бяха затворени и заковани. Резбованите врати от черешово дърво кафенееха мрачно. Ако някой можеше да я огледа отвътре, щеше да забележи, че пред вратите висят паяжини, по-плътни от завеси, а паяци завличат жертвите си в процепите. На места изкривилите се дъски на пода образуваха високи дъги.

На времето си къщата била великолепна. Там се провеждали тържества и танци. В неделните дни покрай нея минавали карети и хората се възхищавали на внушителното й присъствие, символ на всичко здраво, добро и надеждно, свързано с тази страна. Къщата била осъществена мечта. Джейкъб Ноулс, собственикът, я бил построил, благодарение на натрупаното си богатство от стомана, същата тази стомана, използвана за изграждането на града. Той и съпругата му имали едно-единствено оцеляло дете, дъщеря на име Ида — най-голямата им радост. Ида била дребна и предразположена към настинки, затова грижовните родители задоволявали всяка нейна прищявка — уроци по пиано, езда на пони и малък шпаньол, наречен Честър. Когато Ида си играела на чаено парти на моравата, прислужници стоели наблизо, за да наливат чай на куклите. Ида често си представяла, че е арабска принцеса, тръгнала да обикаля владенията си. Изкачвала стълбите до най-горната стая — мансарда с малка тераса. През 1863 година тя наблюдавала оттам дима на яростните размирици в града и си представяла, че вижда бърлогите на далечни дракони, а не надигналото се недоволство на една класова и расова война, прерастваща в брутално насилие на тълпите. Докато се разразявала Гражданската война, Ида станала млада жена. Мечтаела да се омъжи за красив офицер и двамата да станат следващите господари на голямата къща. Месеци след края на войната военни заедно със самия генерал Грант дошли на парти в къщата. На моравата имало фойерверки, а звуците на валса се носели отвред. Ала поради настинка Ида лежала с компрес от горчица на гърдите и ридаела от сполетялата я беда, въпреки че майка й я погалила по бузата и я успокоила да не се тревожи, защото щели да организират друг бал и на него щял да й кавалерства млад мъж, а и освен това те все още не искали единственото им дете, тяхната любима Ида, да ги напусне.

Майка й обаче си отишла. Година след бала мисис Ноулс се разболяла от дизентерия и седмица по-късно я погребали. На следващата година Джейкъб Ноулс неочаквано получил кръвоизлив на мозъка и на двайсетгодишната Ида се паднала участта да се грижи за имението. Да управляваш домакинство е съвсем различно от това да си играеш на принцеса и независимо от съветите на един далечен братовчед да харчи благоразумно, Ида не се вслушала в думите му. Разбита от мъка поради загубата на родителите си, тя потърсила утеха в новия спиритуализъм и отворила къщата за теософи, гадатели на карти и медиуми. Най-способната от тях, богата вдовица на име Мери Уайт, имала необичайната способност да свързва Ида с близките й в отвъдното. Нямало потропване по масата, нямало евтини трикове от рода на левитации и прочие, каквито повечето медиуми прилагали. Не, Мери Уайт притежавала истински талант и топло отношение към момичето. Двете толкова се сближили, че Ида й викала „сестро“. В къщата отново закипяла дейност и тя се превърнала в място за духовни срещи, гадаене на карти, сеанси и всевъзможни езотерични и окултни събирания. Ида вярвала, че е само въпрос на време къщата да си възвърне предишната слава. Мери я уверявала, че духовете го твърдят.

Мери имала спътник в тези свои начинания — мистър Хобс, изключително обаятелен мъж с пронизителни очи. Тя се кълняла, че той е пророк. Свят човек. Вярно, Хобс прекарвал часове наред над книги в библиотеката, а по време на сеансите изпадал в необикновен транс и изричал непонятни за Ида думи, ала според Мери това само доказвало връзката му със света на духовете.

Само че разходите били огромни — медиумите стрували скъпо — и богатството на Ноулс бързо се стопило. Ида щяла да бъде ужасно унизена, ако дълговете й станели обществено достояние. И тъкмо Мери й предложила да спаси репутацията й, като купила къщата, а Ида останала да живее в нея все едно е пансион. Мери се съгласила да се настани в любимата си стая — мансардата с изглед към града, и й казала да не се притеснява, защото тя щяла се погрижи за данъците, а мистър Хобс ще се заеме с тежката работа да върне отново красотата на силно занемарената къща.

И го направил. Какъв трясък само! Около седмица работила бригада, но мистър Хобс я отпратил, за да наеме друга, която също отпратил след пет-шест дни. Накрая започнал сам да работи в старата изба, където направил килер за консерви и припаси — или поне така обяснил, защото не пускали Ида долу. „Твърде опасно е“, казал й той с усмивка, която не стигнала до очите му. (Очите му, тези негови студени и хипнотизиращи очи.) „Не бих искал да намериш смъртта си долу.“ В къщата направили и други странни промени. Водещи наникъде врати. Розетки на стените около дупки, бълващи особен дим, полезен за белите дробове и необходим за по-възвисена духовна практика според твърденията на Хобс. Дълъг улей за прането — той пък, както я уверявала мисис Уайт, щял да облекчи работата на клетата перачка. Останали само трима прислужници — перачка, камериерка и прислужник, служещ и за шофьор. Изобщо, позорно положение. Ида се надявала никой да не знае докъде са стигнали нещата. Но когато Мери с усмивка й съобщавала за посещението на призрачната форма на баща й, който, за да си го спомнят, държал розмарин — сигурен знак, че бди над всички тях — Ида се изпълвала с благодарност за тази малка утеха. За да облекчи нервното й състояние, Мери й предлагала от сладкото си вино. Понякога от него Ида сънувала особени сънища за огън и разруха и призрачни образи на мъже и жени със строги лица.

Нещата тръгнали да се развиват зле. Странни сбирки се провеждали до късно през нощта. Веднъж-два пъти месечно Ида чувала долу музика и монотонно пеене. Хора идвали и си отивали.

— Какво правите на тези събирания? — попитала тревожно веднъж на вечеря Ида.

Тя само ровела из чинията си, защото печеното говеждо било твърде сурово и кърваво за вкуса й.

— Защо и ти не участваш, скъпа? — предложила мисис Уайт.

— Вавилон, този велик град, е сринат. Време е за пречистване. Прераждане. Не сте ли съгласна, мис Ноулс? — попитал усмихнат Хобс.

Очите му били толкова сини, че Ида се почувствала озлочестена. Запитала се какво ли би било да танцува с този човек. Да усети целувката му. Прегръдките му. И на мига, в който си го помислила, изпитала погнуса.

— Със сигурност не разбирам какво имате предвид — казала тя.

Ръцете й треперели. Кръвта от печеното образувала малка гадна локвичка в чинията й.

— Аз… не… не се чувствам добре. Моля да ме извините. Ще отида да си легна.

През нощта чула странни звуци, идващи от вътрешността на къщата — най-ужасните животински звуци и шептене. Твърде уплашена, за да излезе от стаята си, тя лежала будна и треперела под завивките чак до сутринта.

В шкаф в някогашната гостна мистър Хобс държал дебела книга с кожена подвързия. Наподобявала Библията. Веднъж Ида пожелала да я вземе и открила, че шкафът е заключен. Нейният собствен шкаф в собствената й къща бил недостъпен за нея! Трепереща от гняв, тя се възправила пред мисис Уайт (защото вече не изпитвала към нея сестринска привързаност и не я наричала „Мери“):

— Няма да го допусна, мисис Уайт, няма да го допусна.

— Това вече не е твой дом, скъпа — усмивката на мисис Уайт била жестока.

Един вторник Ида открила купчина окървавени парцали и мистър Хобс я уверил по най-деликатния възможен начин, че са на перачката и са резултат от месечното й проклятие. (Бедното момиче! В каква неловка ситуация изпадна. Ние, разбира се, й предложихме чисти дрехи и я изпратихме вкъщи да си почине. Клетото, клетото, клетото същество. Опасявам се, че е твърде сломена от срам, за да се върне.) Ида написала отчаяно писмо на братовчед си в Бостън. Той изпратил властите, но когато те се явили, тя се намирала в невъобразимо вцепенение, дало основание на мисис Уайт да ги уведоми, че Ида не е никак добре, но за нея се грижат. Добавила също опасенията си колко застрашително за здравето на младата жена би било дори само усилието да слезе по стълбите и да отговори на въпросите им. Властите се оттеглили, мънкайки извинения.

Последната останала прислужничка, Емили, напуснала през дълбока нощ, без дори да се сбогува. Нещо повече — не се отбила да си вземе заплатата.

На Ида й дошло до гуша. Престанала да пие от виното. Макар и отслабнало, тялото й било достатъчно силно, за да й позволи да слезе по стълбите, защото тя възнамерявала да разбере какво става в собствения й дом. Да, нейният дом. Дом, построен от баща й за тяхното семейство! Тя била Ноулс, а не като тези парвенюта с техните пари и претенции; тези шарлатани като мисис Уайт, дошла за сеанс в къщата на бедна душа с повече пари, отколкото разум. Ами мистър Хобс с неговите студени очи и арогантност, лъжи и потайности? Злонамерен човек! Ида трябвало да разбере какво става в дома й и щяла да започне огледа от забранения зимник.

Тръгнала по дългата тясна стълба надолу към неголямото влажно пространство. Миришело на пръст и още нещо. Ида си запушила устата и огледала бързо наоколо с надежда да открие нещо, подходящо за пред властите, та да изхвърли онези ужасни хора от дома си. После щяла да намери свестен наемател или дори — как само се осмелявала да си го помисли — съпруг. Рицар, благородник, който да сподели живота й. Двамата отново щели да направят къщата великолепна. Да устройват приеми за благоприлични хора, влиятелни и с положение. Къщата щяла да властва отново.

Ръката й, стиснала дръжката на фенера, потреперила. Светлината проблеснала по стените и ъглите. Ида била дошла да разбере и сега знаела. Знаела без никакво съмнение, че стои пред ужасно зло. Не се разнесъл писък, когато свещта потрепнала, шепотите започнали. А когато, притисната до стената, Ида успяла да изпищи, свещта загаснала и тя потънала в мрак.