Либа Брей
Ясновидците (2)

Ийви О’Нийл, Зенит Сити, Охайо

Ийви О’Нийл притисна все по-смаляващата се торбичка с лед към пулсиращото си чело и изруга времето. Беше обяд, но със същия успех можеше и да е шест сутринта, поне що се отнася до ударите в черепа й. Баща й вече двайсет минути й чукаше сол на главата за снощното парти в хотел „Зенит“. Спомена неколкократно пиенето й, както и злополучната лудория в градския шадраван. И, разбира се, поразията, която стана между едното и другото. Ударите в главата й изковаваха потребности: вода, аспирин, спри да говориш.

— Майка ти и аз не одобряваме пиенето. Не си ли чувала за Осемнайсетата поправка^[1]?

— Забрана ли? Пия за нейно здраве при всяка възможност.

— Еванджелин Мери О’Нийл! — сопна се майка й. — Майка ти е секретар на Женското въздържателно дружество в Зенит Сити. Помисли ли за това? Помисли ли как би изглеждало дъщеря й да се шляе пияна по улиците?

Ийви плъзна травмираните си очни ябълки по посока на майка си. Тя седеше изпънала гръб и стиснала силно устни, с навита на тила дълга коса. Очилата — „измамници“, както ги наричаха съвременните девойки — бяха кацнели на върха на носа й. Всички жени от семейство Фицджералд бяха дребни, синеоки, руси и безнадеждно късогледи.

— Е? — извика високо и заканително баща й. — Ще кажеш ли нещо?

— Амии, надявам се да нямам нужда от „измамници“ някой ден — измънка Ийви.

Майка й реагира с въздишка на отегчение. След смъртта на Джеймс се беше смалила и отпаднала още повече, сякаш онази отдавнашна телеграма от военното командване бе откраднала душата й в мига, в който я отвори.

— Вие младите гледате на всичко като на шега, а?

Баща й заговори надълго и нашироко — отговорност, граждански дълг, съответстващо на възрастта поведение, мислене отвъд пределите на утрешния ден. Ийви имаше нужда да пийне, но й бяха конфискували малката плоска бутилка. Беше страхотна — сребърна с гравирани на нея инициалите на Чарлс Уорън. Добрият стар Чарли, сладурът. Беше обещала да е неговото момиче. Това продължи една седмица. Чарли беше сладък, но и убийствен досадник. Представата му за ласки и милувки бе да си лепне неподвижно ръката върху гърдите на момичето като колосана покривчица на масичката за кафе на неомъжена леля и да я целува леко по устата, сякаш е птичка, която кълве. Quelle tragedie.

— Ийви, слушаш ли ме?

Лицето на баща й беше мрачно.

Тя съумя да изкара една усмивка:

— Винаги, тате.

— Защо изрече онези ужасни неща за Харолд Броуди?

За пръв път Ийви се намръщи.

— Сам си е крив.

— Ти го обвини, че… че… — запъна се баща й и лицето му пламна.

— Че е изчукал онова бедно момиче!

— Еванджелин! — ахна майка й.

— Извинете ме. Че се е възползвал от нея и я е зарязал бременна.

— Защо не можеш да си повече като… — майка й не се доизрече, но Ийви не би се затруднила да довърши изречението: „Защо не можеш да си повече като Джеймс?“

— Искаш да кажеш мъртва ли? — изстреля в отговор.

Лицето на майка й се сгърчи. Ийви се мразеше малко.

— Достатъчно, Еванджелин — намеси се баща й.

Ийви отпусна пулсиращата си от болка глава.

— Съжалявам.

— Трябва, струва ми се, да си наясно, че ако не се извиниш публично, семейство Броуди заплашват да те съдят за клевета.

— Какво? Няма да се извиня! — От рязкото скачане главата я заблъска два пъти по-силно и се наложи пак да седне. — Казах истината.

— Играеш си игричка…

— Каква игричка?

— Такава, която те е забъркала в неприятност…

— Харолд Броуди е гад и женкар, мами на карти и всяка седмица на задната му седалка има различно момиче. Колата му по-зи-тив-но е кралството на натискането. И се целува ужасно.

Родителите й се спогледаха в безмълвен потрес.

— Или поне така съм чувала.

— Можеш ли да докажеш обвиненията си? — изрече настойчиво баща й.

Не можеше. Не и без да им сподели тайната си, а тя не желаеше да рискува.

— Няма да се извиня.

Майка й се окашля и рече:

— Имаме друга опция.

Ийви погледна първо нея, после баща си, после пак нея и отсече:

— Няма да се омета и във военно училище.

— Не, военно училище не би те приело — измърмори баща й. — Какво би казала да отидеш за известно време в Ню Йорк при вуйчо ти Уил?

— Аз… а-а…. в Манхатън ли?

— Допускахме, че ще откажеш да се извиниш — нанесе удара си майка й. — Разговарях тази сутрин с брат ми. Той би те приел.

Той би те приел. Товарът е смъкнат. Акт на милосърдие. Навярно вуйчо Уил се е почувствал безпомощен пред чувството за вина, което му е стоварила.

— Само за няколко месеца — продължи баща й. — Докато цялата тази ситуация се уталожи.

Ню Йорк. Барове с контрабандна пиячка и пазаруване. Театри на Бродуей и киносалони. Нощем ще танцува в „Котън Клъб“. Дните ще си прекарва с Мейбъл, милата стара Мейбси, която живее в кооперацията на вуйчо й Уил. Срещнаха се на девет години, когато Ийви и майка й отидоха за няколко дни в Ню Йорк. И оттогава двете си пишеха. Последната година кореспонденцията на Ийви се стопи до някоя и друга бележка тук и там, макар че Мейбъл продължаваше да й пише редовно, в повечето случаи за красивия асистент на вуйчо Уил, Джерико, който се явяваше като „нарисуван със замаха на ангелски четки“, или като „далечен бряг, където се надявам да сляза“. Да, Мейбъл се нуждаеше от нея. А Ийви се нуждаеше от Ню Йорк. Там тя можеше да открие отново себе си. Да бъде някой.

Изкушаваше се да изтърси едно прибързано „да“, но познаваше добре майка си и не го ли извъртеше така, че да изглежда като наказание, което се налага да понесе, не се ли престореше, че си е „научила добре урока“, щеше да се забие тук, в Зенит, и в крайна сметка да се извинява на Харолд Броуди.

Въздъхна и успя да пусне точното количество сълзи — много, за да ги направи по-отстъпчиви.

— Би било благоразумно, предполагам. Макар да не знам какво ще правя в Манхатън с гувернантка — вуйчо стар ерген — без приятелите си тук, в Зенит.

— Би следвало да си мислела предварително за това — злорадата усмивка на майка й говореше за морална победа.

Ийви съумя да не се захили. Все едно да стреляш по риба в буре, помисли си тя.

Баща й си погледна часовника:

— Има влак в пет часа. Смятам, че е най-добре да започнеш да се стягаш.

 

 

Ийви и баща й пътуваха към гарата, потънали в мълчание. За нея обикновено бе повод за гордост да се вози в бащиния си линкълн „Боуттейл роудстър“. Беше единственият в Зенит автомобил със сгъваем покрив — каймакът в магазина за коли на баща й. Но днес не желаеше да я виждат. Искаше й се да е невидима като призраците от сънищата й. Понякога след пиене изпадаше в такова състояние — срамът от последното й изпълнение се преплиташе със задушаващия я гняв от начина, по който тези дребнави хорица, жителите на малкия град, винаги я караха да се чувства. „О, Ийви, ти си голяма работа“, казваха те с любезна усмивка. И това не беше комплимент.

Беше голяма работа — за Зенит, Охайо. На моменти се опитваше да се смали, за да е абсолютно по мярка на очакванията. Но някак си все успяваше да каже или да направи нещо скандално — стига да приемеше предизвикателството да се покатери по флагщок, да пусне някоя леко нецензурна шега или да се вози с момчета в кола, и изведнъж отново ставаше „онова ужасно момиче О’Нийл“.

Пръстът й инстинктивно се насочи към половиндоларовата монета на врата й. Изпрати й я брат й през войната „от там“ за деветия й рожден ден в деня, в който той умря. Помнеше телеграмата от военното командване. Донесе я бедният мистър Смит от службата за телеграми; докато я подаваше, мънкаше извинения. Помнеше как майка й издаде най-тихия сподавен вик и рухна на пода, все така стискайки пожълтялата хартия с безсърдечния черен шрифт. Помнеше как дълго след като би трябвало да си е легнал, баща й седеше в тъмното в кабинета си със забранена бутилка скоч на бюрото му. Ийви прочете телеграмата по-късно: С ПРИСКЪРБИЕ ВИ СЪОБЩАВАМЕ… РЕДНИК ДЖЕЙМС КСАВИЕР О’НИЙЛ… УБИТ ПРИ АКЦИЯ В ГЕРМАНИЯ… НЕНАДЕЙНА АТАКА ПРИЗОРИ… ОТДАДЕ ЖИВОТА СИ В СЛУЖБА НА НАШАТА СТРАНА… НАТОВАРЕН СЪМ ОТ МИНИСТЪРА НА ВОЙНАТА ДА ВИ ПОДНЕСА НАЙ-ДЪЛБОКОТО МУ СЪЧУВСТВИЕ ЗА ЗАГУБАТА НА ВАШИЯ СИН…

Подминаха впрегнат в двуколка кон, понесъл се към една от фермите извън града. Изглеждаше отживял времето си и не на място. Или тя навярно бе нещо не на място тук.

— Ийви — обади се баща й с мек глас. — Какво стана на партито, момичето ми?

Партито. В началото беше първокласно. Доти й даде лентата си за глава с изкуствени диаманти и тя изглеждаше толкова красива, пристегнала меките къдри на Ийви. Отдадоха се с удоволствие на разпален, но безсмислен спор за съдебното дело „Скоупс“ в Тенеси предишната година и целокупния произход на човечеството от маймуните.^[2]

— Не ми е никак трудно да го повярвам — Ийви бе погледнала кокетно колежанин, който току-що изпя изключителния дванайсети куплет на „Любимият от Сигма Чи“.

Всички бяха пияни и щастливи. И Харолд пак поде своите подмилквания.

— Нисичка и дребничка, синеокичка, да е виждал някой мой-та Ииии-вииии? — пропя той и се поклони в краката й.

Хари беше красив и ужасно очарователен и независимо какво каза тя по-рано през деня, той се целуваше страхотно. Харесаше ли момиче, момичето ставаше обект на всеобщо внимание. Ийви обичаше да е обект на внимание, особено когато пиеше. Хари бе поел задължението да е сгоден за Норма Уолингфорд. Той не обичаше Норма — Ийви го знаеше — но обичаше банковата й сметка и всички бяха наясно, че двамата ще се оженят, щом Хари се дипломира. Все пак той още не беше женен.

— Казах ли ти, че имам необикновени способности? — попита го Ийви след третото питие.

— Виждам — засмя се Хари.

— Напълно сериозна съм — избоботи несвързано тя, твърде пияна, за да не се отзове на предизвикателството му. — Мога да разбера тайните ти само като държа някой любим твой предмет и се съсредоточа.

Сред онези, които не пропускаха парти, се разнесе любезно хихикане. Ийви ги изгледа дръзко, а сините й очи заблестяха под плътно посипаните й с черен прах мигли.

— Аз съм по-зи-тив-но сериозна.

— Ти си по-зи-тив-но пияна, ето какво си, Ийви О’Нийл — извика Доти.

— Ще го докажа. Норма, дай ми нещо — шал, игла за шапка, ръкавица.

— Няма да ти дам нищо, защото може да не си го получа обратно — засмя се Норма.

Ийви присви очи и продължи:

— Да, толкова си мъдра, Норма. Започвам да колекционирам само десни ръкавици. Толкова е буржоазно да имаш две.

— Е, ти със сигурност не би искала да направиш нещо тривиално, нали? — озъби се Норма.

Всички се разсмяха и бузите на Ийви пламнаха.

— Не, оставям го на теб, Норма. — Тя отметна коса от лицето си, но буклите отново влязоха в очите й. — Като се замисля, тайните ти сигурно ще ни приспят.

— Добре — намеси се Харолд преди нещата да са стигнали твърде далеч. — Ето ти пръстена ми на класа. Разкрий моите съкровени тъмни тайни, мадам О’Нийл.

— Смел мъж — да дадеш на момиче като Ийви своя пръстен! — извика някой.

— Тихо, s’ilυous plait — изкомандва Ийви с драматична нотка в гласа.

Тя се съсредоточи и зачака предметът да се стопли в ръцете й. Понякога се получаваше, друг път — не, и Ийви отправи молба към душата на Рудолфо Валентино днес да се получи. По-късно в резултат на усилието щеше да я боли глава — това бе минусът на дребната й дарба — но тъкмо за това беше джинът. Във всеки случай се беше сковала леко. Отвори съвсем малко едното си око. Всички бяха вторачили поглед в нея. Гледаха я, но нищо не ставаше.

Захилен, Хари се протегна за пръстена си.

— Добре, моето момиче. Достатъчно ни позабавлява. Време е да поизтрезнеем.

Ийви извъртя рязко ръце настрани и заяви:

— Ще ти разкрия аз тайните, само стой и гледай!

Според нея няколко неща бяха по-лоши от това да си тривиален. Тривиалното бе за наивниците. Ийви искаше да е специална. Ярка звезда. Не й пукаше дали ще получи най-ужасното главоболие на света. Затвори плътно очи и притисна пръстена към дланите си. После се усмихна широко. И отново отвори очи.

— Хари, ах ти, лошо момче…

Всички се скупчиха, обзети от любопитство.

Харолд са засмя неловко и попита:

— Какво искаш да кажеш?

— Двайсет и втора стая в хотела. Онази красива камериерка… Л… Ел… Ела! Ела! Ти й тикна голям кочан цветно зеле и й каза да се грижи за него.

Норма се приближи и попита.

— За какво става дума, Хари?

Той изрече твърдо:

— Сигурен съм, че нямам представа за какво говориш, Еванджелин. Шоуто свърши. А сега ми върни пръстена.

Ако беше трезва, Ийви навярно щеше да спре. Но джинът я правеше безразсъдно смела. Тя му се закани с пръст:

— Ти я забремени, ах ти, лошо момче.

— Истина ли е това, Харолд?

Лицето на Харолд Броуди пламтеше.

— Достатъчно, Ийви. Вече не е смешно — отсече той.

— Харолд! — извика Норма Уолингфорд.

— Лъже, скъпа — увери я Харолд.

Ийви скочи на масата, направи няколко стъпки чарлстон и заяви:

— Но не това казва пръстенът ти, младежо.

Харолд понечи да я сграбчи, ала тя се измъкна от хватката му и на свой ред се протегна да грабне нечия ръка.

— Холи-моли! Нападение! Нападение на Харолд Броуди! Спасявайте се!

Доти успя да грабне пръстена и го върна на Хари. После двете с Луиз буквално извлякоха Ийви навън с думите:

— Ти си направо ужасно пияна, сестро. Да вървим.

— Аз съм н-е-е-е-съкрушима госпожица пред лицето на скв…скв… скверните беди. О, ама ние се движим. Къъ… Къъ… де! Къде отиваме?

— Да те накараме да изтрезнееш — Доти бутна Ийви в ледения шадраван.

По-късно, след няколко чаши кафе, Ийви лежеше треперейки в мократа си официална рокля под одеяло в тъмния ъгъл на дамския салон. Доти и Луиз бяха отишли да й търсят аспирин и сама в това скривалище тя дочу как, застанали пред огледалата с позлатени рамки, две момичета клюкарстват в какъв скандал са се оказали замесени Харолд и Норма.

— За всичко е виновна оная ужасна Ийви О’Нийл. Знаеш я каква е.

— Никога не преценява кога да спре да се бърка в чуждите работи.

— Но този път наистина го загази. Свършена е в този град. Норма ще се погрижи.

Ийви изчака да си тръгнат и отиде до огледалото. Тушът за мигли бе оставил огромни черни петна под очите й. Противнотo главоболие си разиграваше коня не на шега. Тя изглеждаше толкова отвратително, колкото и се чувстваше. Щеше й се да заплаче, но това нямаше да доведе до нищо.

Харолд връхлетя, затвори вратата, застана така, че никой да не може да влезе, сграбчи Ийви за ръката и изръмжа:

— Как разбра?

— Казах ти. Разбрах го от твоя…

Стисна я още по силно.

— Престани да се правиш на идиот и ми кажи как разбра! В резултат на този твой номер Норма заплашва да ме зареже. Искам публично извинение, за да се изчисти името ми.

Тя почувства замайване и гадене — последици от умението й да чете по предмети. Наподобяваше тежък запой, последван от най-лошия възможен махмурлук. Сега разбираше, че Харолд Броуди не е очарователен забавен плейбой, а мерзавец и страхливец. Да се извини на такъв човек бе последното, което щеше да направи.

— Пппръждосвай се, Хари.

Доти и Луиз затропаха по вратата.

— Ийви? Ийви! Отвори!

Харолд пусна ръката й. Ийви почувства, че мястото започва да се подува.

— Това не е краят, Еванджелин. Баща ти дължи бизнеса си на баща ми. Може би ще пожелаеш да преразгледаш въпросното извинение.

Тя повърна и го оля целия.

 

 

— Ийви? — натърти баща й и я върна към действителността.

Тя потърка главата си, която се пръскаше от болка, и отговори:

— Нищо особено, тате. Съжалявам, че те вкарах в този ад.

Той не я скастри, задето каза ад.

На гарата баща й остави мотора да работи, докато я изпрати на перона. Даде бакшиш на служителя в спалния вагон да й качи куфарите и се увери, че ще бъдат доставени в апартамента на вуйчо й в Ню Йорк. За Ийви остана да носи само малка карирана пътна чанта и мънистена дамска чантичка.

— Е — баща й погледна към работещия на празни обороти автомобил, после й подаде десет долара, които тя мушна под панделката на сивата си филцова шапка, и поясни: — Малко пари за извънредни нужди.

— Благодаря, тате.

— Не ме бива в изпращанията. Знаеш го, нали?

Ийви изтръгна насила една безгрижна усмивка:

— Разбира се, това са формалности, тате. Аз съм на седемнайсет, не на седем. Ще се оправя чудесно.

— Е…

Двамата стояха неловко на дървения перон.

— По-добре гледай онзи вихрогон да не замине без теб — тя кимна към автомобила.

Баща й я целуна леко по челото, подхвърли последно напомняне на служителя и замина. Линкълнът се превърна в точица и тогава Ийви изпита болезнена печал, а и още нещо. Страх. Това бе думата. Някакъв непознаваем, неназовим страх. Усещаше го от месеци — откакто започнаха сънищата.

— Човече, сдобих се с тези навици/сдобих се с тези хиби-джи-би скърби… — изпя тихичко Ийви и потръпна.

Две моралистки на съседната пейка изгледаха с кръвнишко неодобрение късата до коленете й рокля. Ийви реши да им подари истинско шоу. Вдигна си полата и тананикайки весело, нави надолу чорапите и си оголи краката. Постигна желания ефект — моралистките тръгнаха нататък по перона, подмятайки „колко развратни са младите“. Това място нямаше да й липсва.

Двуместен кремав автомобил свърна рисковано горе от пътя и спря долу току до самия перона. От него слязоха две приятно издокарани момичета. Ийви се засмя и замаха енергично.

— Доти! Луиз!

— Разбрахме, че заминаваш и дойдохме да те изпратим — Луиз се покатери на бариерата.

— Добрите новини се разпространяват бързо.

— В този град ли? Като светкавица.

— Страхотно е. И без това съм твърде велика за Зенит Сити, Охайо. В Ню Йорк ще ме разберат. Ще пишат за мен във всички вестници и ще ме канят на коктейли в апартамента на Фицджералд. В крайна сметка майка ми е Фицджералд. Трябва да имаме някаква връзка.

— Като стана дума за коктейли… — засмя се Доти и измъкна от дамската си чанта нещо, наглед като невинно шишенце с аспирин, но наполовина пълно с бистра течност. — Ето, майтапче за изпроводяк — „свещена водица“. Съжалявам, че не успях да налея повече, но баща ми вече поставя знаци по бутилките.

— О, и един брой на „Фотоплей“ от козметичния салон. На леля Милдред няма да й липсва.

Ийви се просълзи:

— Не ви ли вълнува, че ще ви видят с градския парий?

Доти и Луиз успяха да изобразят лека усмивка — доказателство, че Ийви е градският парий, но въпреки това те са дошли.

— Вие сте абсолютно първокласни ангели. Ако бях папа, щях да ви канонизирам.

— Папата навярно би предпочел да те подложи на канонада.

— Ню Йорк! — Луиз завъртя дългия си наниз от перли. — Норма Уолингфорд ще се изяде на парченца от завист. Тя е направо разбита от малкия ти гаден номер. — Доти се изкиска, а Луиз продължи: — Хайде, изплюй камъчето. Наистина как разбра за Харолд и камериерката?

За момент усмивката на Ийви посърна.

— Просто щастливо предположение.

— Но…

— О, вижте, влакът идва — Ийви пресече всякакви по-нататъшни разпити. После прегърна приятелките си, благодарна за тази последна добрина, и заяви: — Следващия път, когато ме видите, ще съм знаменита! И ще ви разкарам из целия град с колата си с шофьор.

— Следващия път, когато те видим, ще си подсъдима за безскрупулно престъпление — отвърна през смях Доти.

— Само докато ми знаят името — ухили се Ийви.

Носач в синя униформа подкани пътниците да се качват. Ийви се настани в купето си. Вътре беше задушно. Обута в зелените си сатенени обувки стил Мери Джейн, тя стъпи на седалката, за да отвори прозореца.

— Да ви помогна ли, госпожице? — предложи й друг служител, по-млад от първия.

Погледна го през миглите си, които сутринта намаза грижливо с крем-туш, и му поднесе цялото величие на начервената си усмивка:

— О, моля те, скъпи! Би било превъзходно.

— За Ню Йорк ли пътувате, мис?

— Ммм-хмм, точно така. Спечелих конкурс за красота и сега заминавам за Ню Йорк за снимки за Венити феър.

— Не е ли чудесно?

— Нали, просто? — миглите на Ийви изпърхаха.

Пътешествието й започваше. В Ню Йорк можеше да е каквато си поиска. Ню Йорк беше голям град — идеално място за мечтатели, обзети от желание да направят огромно впечатление.

Ийви надникна през прозореца и помаха на Доти и Луиз. Късо подстриганите къдрици се сбраха около лицето й, докато заспалият град потегли бавно назад. За миг й се прииска да хукне обратно към сигурността на родния дом. Това обаче приличаше на мъглата от сънищата й. Родният дом бе мъртъв — от години. Не. Нямаше да е тъжна. Щеше да е възвишена и ярка. Истинска звезда. Ярка светлина на Ню Йорк.

— До скоро! — извика тя на приятелките си.

— Бъди сигурна!

Доти и Луиз се превръщаха в малки цветни точки в мъгливата далечина. Ийви им изпрати целувки и се опита да не плаче. Помаха бавно на минаващите покрай влака покриви на Зенит, щата Охайо, където хората обичаха да се чувстват в безопасност, защитени и доволни; където ежедневно боравеха с предмети по най-обикновения начин и никога не надникваха дори бегло в най-съкровените чужди тайни, нито сънуваха кошмари за мъртви братя. Мъничко им завиждаше.

— През цялото пътуване ли ще стоите там, мис? — попита служителят.

— Просто исках да се сбогувам подобаващо — отвърна Ийви, обърна глава за последна благословия, махайки на къщите като кралица. — Довиждане, лапни-шарани! Вие сте в абсолютна грешка!