Либа Брей
Ясновидците (22)

Добрият гражданин

Църквата на Огнения стълб се разполагаше на осемдесет акра някогашна земеделска земя в Заръфат, Ню Джърси. Евангелистката Алма Бридуел Уайт я създаде там, край река Милстоун, далеч от онова, което тя виждаше като покваряващото влияние на света. Последователите й разполагаха с всичко необходимо — колективен живот, колеж и църква. Външни лица не се допускаха.

Сам караше по черен път, граничещ с плътни редици от ели, прекъсвани на места от група бели двуетажни сгради в малък парк, наподобяващ район на колеж. Наоколо се разхождаха скромно облечени мъже и жени и се поздравяваха с приятна усмивка.

— Нямат особено вид на убийци — отбеляза Ийви.

— Никога нямат — измърмори Сам.

В административната сграда ги посрещна мистър Адкинс, набит оплешивяващ мъж с квадратна челюст и много твърдо ръкостискане.

— Църквата на Огнения стълб ви приветства с добре дошли!

Джерико и Ийви се представиха като мистър и мисис Джоунс, а Сам беше мистър Смит, братовчед на Джерико, предложил любезно да ги докара с колата си.

— Какво прекрасно семейство — възкликна мистър Адкинс. — Точно нашият тип хора.

Разведе ги за кратко из района и им показа църквата с огромния орган. После се върнаха в административната сграда и минаха през трапезария, където няколко жени в еднакви сини поли и бели блузи седяха на дълга маса и комплектоваха брошури. Те се усмихнаха и помахаха с ръка, сякаш църквата даваше вечеря на специални гости в лицето на Ийви, Сам и Джерико и Ийви не успя да си спести представата как пламъците на запален кръст озаряват в дълбока нощ тези радушни лица. По гръбнака й се търкулна капка пот.

Мистър Адкинс ги въведе в малка празна канцелария. На стената висеше семпло пано, на което с кръстат бод бе избродирано: ПОСТОЯННАТА БДИТЕЛНОСТ Е ЦЕНАТА НА СВОБОДАТА. Ийви седна на сами крайчеца на предложения й стол, а Джерико се настани до нея. Сам застана зад тях с ръце в джобовете; очите му шареха неспокойно.

— Какво може да направи днес за вас Църквата на Огнения стълб, мистър и мисис Джоунс?

— Мистър Джоунс и аз сме дълбоко впечатлени от вашия набожен начин на живот. Мислим да се махнем от Манхатън с онези ужасни убийства там — каза Ийви и потръпна за ефект. — Просто не се чувстваме сигурни, нали мистър Джоунс?

— Аз… ъ…

Ийви потупа Джерико по ръката и продължи:

— Не се чувстваме сигурни. Не намирате ли, че това е ужасно, мистър Адкинс?

— Да, да, така е. Но не мога да кажа, че съм изненадан. Това е нахлуващият тук чужд елемент, разбирате ли — той осквернява бялата ни раса и начина ни на живот. Еврейските анархисти. Болшевиките. Италианците и ирландските католици. Негрите с тяхната музика и танци. Те не се придържат към нашия морален код. Не споделят американските ни ценности. А ние вярваме в стопроцентов американизъм.

— Кое племе? — попита тихичко Сам.

Ийви се престори, че получава пристъп на кашлица. Звукът внушаваше, че ще си изкашля белия дроб.

— Мистър Адкинс, бихте ли ми донесли чаша вода, моля — едва успя да изрече тя и отново се закашля.

— Разбира се. Но трябва да отида до кухнята. Няма да се бавя. Чувствайте се у дома си, моля.

Веднага щом той излезе, Ийви скочи и заяви:

— Тъкмо това целях. Вие, момчета, претърсете тук, а аз ще огледам наоколо.

Джерико поклати отрицателно глава.

— Не е добра идея, Ийви. Ами ако той се върне?

— Кажете му, че съм отишла в тоалетната — изгледа ги тя многозначително. — Мъжете моментално се парализират, стане ли дума за жена в тоалетна.

Тя се прокрадна по коридора — търсеше да открие някаква улика. На маса до стълбата видя купчина от нова партида брошури Добрият гражданин. На корицата бе изобразен същият онзи обесен надолу с главата католик — позата, в която бе намерено тялото на Томи Дъфи. Ийви мушна в джоба си един екземпляр, за да го покаже после на Уил.

— Шшшшт! — изшътка й Сам от вратата на една канцелария.

— Сам! Какво правиш тук? — прошепна Ийви.

— Същото, каквото и ти. Оглеждам наоколо.

Ийви изтича до края на коридора, не видя никого, шмугна се в канцеларията и затвори вратата.

— Трябваше да си при Джерико.

— Би следвало, красавице, вече да си разбрала, че никога не правя каквото трябва.

— Добре, няма значение. Намери ли нещо?

— Още не. Ще погледна тук. А ти търси там.

Ийви претърси чекмеджетата на една масичка и огледа шкафа за книги, но не намери нищо ценно. Прехвърли се на гардероба. Вътре на куки висяха като изпразнени кожи на духове бели роби и качулки. Тя затвори бързо вратата и изтича при Сам, който отваряше чекмеджетата на голямо бюро с избит сгъваем капак.

— Прегледай най-долните чекмеджета — разпореди той и отвори друго, вдясно, където цареше бъркотия от хартии и писма.

Вдигна известие за събрание на Американското общество по евгеника. Под него лежеше снимка на величествен замък, обвит в мъгла. Нещо в замъка му беше познато, макар да не се сещаше защо. Мушна снимката в джоба си точно когато вратата се отвори с щракване.

В рамката й нерешително застана висок дългокрак мъж с тъмна шапка, фермерски комбинезон и дочена риза. На врата му на кожена лента висеше плосък кръгъл медальон.

— Търся г′ожа Уайт — каза мъжът, изяждайки сричките. — Виждали ли сте я?

Ийви затвори бавно и внимателно чекмеджето и попита:

— За кого да съобщя, че я търси?

— Брат Джейкъб Кол — отвърна мъжът и направи няколко нерешителни крачки навътре.

Медальонът привлече погледа на Ийви: звезда с пет лъча, обградена от змия, захапала опашката си. Сърцето й заби лудешки. Тя даде зад гърба си знак на Сам, в отговор той стисна пръстите й.

— Ах, какъв интересен медальон носите! Много ли е стар?

Мъжът сложи длан върху него и обясни:

— Това е божият знак. С него Бог закриля хората си във времената на Звяра.

Ледена тръпка полази от врата надолу по ръката на Ийви. Медальонът, споменаването на Звяра — беше напълно възможно тя и Сам да са в една стая с Пентаграмния убиец.

— К… как казахте, че ви е името? — попита тя.

Изведнъж мъжът погледна подозрително, извърна се рязко и едва не събори едра кокалеста жена в дискретна черна рокля, която се вторачи изумена в Сам и Ийви иззад очилата си с телени рамки.

— Какво правите тук? — попита жената.

Гласът й беше достоен за проповед.

— Кой иска да знае това, сестро? — попита предизвикателно Сам.

Жената присви очи:

— Аз съм мисис Алма Брайдуел Уайт, предстоятел на Църквата на Огнения стълб, а вие сте в моя кабинет — непоканени.

Тя извика грамадни и нещастни мъже да придружат — доста грубо при това — Ийви и Сам до кабинета на мистър Адкинс, където Джерико все още ги чакаше. Очите му се разшириха и Ийви му хвърли светкавично поглед, за да го предупреди да мълчи.

— Мистър Адкинс, какво правеха в кабинета ми тези двама непознати, без да са поканени и без придружител?

— Съжалявам, мисис Уайт. Дойдоха тук, за да се осведомят за членството. Отидох да донеса чаша вода на мисис Джоунс и когато се върнах, мистър Джоунс обясни, че и тя, и мистър Смит са в тоалетната.

— Шпиони! Това са те. Кажете ми, моля, какво правехте в кабинета ми? — настоя мисис Уайт. — Настоявам за отговор!

В стаята се бяха набутали неколцина мъже, всичките готови за бой. Ийви преглътна мъчително. Не измислеха ли нещо, с тях беше свършено.

— Не исках да го правя, но лъжите вече стигнаха твърде далеч — обади се неочаквано Сам.

По начина, по който дрънчеше с монетите в джоба си, Ийви разбираше колко е нервен.

— Така… така ли?

Тя търсеше лицето му, за да схване каква игра играят сега.

— Да, така. Не мога да крия повече, скъпа.

Сам обгърна раменете й, притегли я към себе си и я целуна по бузата пред изумения Джерико.

— Съжалявам, че се наложи да го разбереш по този начин, братовчеде. Отидохме в онзи кабинет, за да останем сами. Аз съм влюбен в нея, а тя е направо хлътнала, нали, хубавице? Заминаваме за Рино; там ще анулираме вашия брак, а после се женим. Е, не бих те укорил, ако ме фраснеш още тук и сега за онова, което извърших.

Сред насъбралите се членове на Огнения стълб се разнесе шепот на изумление и порицание. Сам направи движение с юмрук зад гърба на Джерико, надявайки се той да разбере намека и наистина да го фрасне.

В крайна сметка очите на Джерико се разшириха с разбиране и той обяви недодялано:

— Тя е моя жена и ти не можеш да я имаш.

После отстъпи и удари Сам по челюстта и долната устна. Сам залитна, падна на колене с разкървавена устна и извика дрезгаво:

— Ах ти, куч…

— О, Сам! — Ийви приседна до него и постави носната си кърпичка на ранената му устна. — Никога не съм искала да се случи това.

Мисис Уайт гледаше тежко и решително.

— По-добре е да напуснете. Ние сме почтена организация и не желаем да имаме нищо общо с безсрамните ви градски дела.

— Почтена организация — подхвърли насмешливо Сам.

Караше по дългата алея за коли. Бузата му вече се подуваше, а по ризата му имаше засъхнала кръв. Ийви докосна леко раната му и той потрепна, охкайки.

— Извинявай за удара — обади се от задната седалка Джерико, видимо доста доволен от себе си.

— Този удар ни измъкна оттук. Отлична работа, Фреди. Но следващия път бъди по-внимателен с мен, не-толкова-кротък ги-ганте.

Най-долу, в края на алеята, неколцина мъже бяха блокирали пътя, за да им попречат да избягат, и наобиколиха колата. Ийви стисна дръжката на вратата. Ръцете на Сам останаха върху кормилото и за пореден път й се прииска тя да кара.

Широкоплещест мъж се опря с две ръце на отворения прозорец на Ийви:

— Ей вие, хора от града, знаем, че не сте дошли за добро тук и не щем повече да ви виждаме. Разбрахте ли?

Ийви кимна тържествено. Сърцето й щеше да изскочи от гърдите. Тя не откъсваше очи от пътя напред.

— Не се връщайте повече тук. Нямаме нужда от хора като вас.

Друг мъж завря глава досами лицето на Джерико и се усмихна весело, сякаш са стари приятели, тръгнали на риба:

— На твое място, синко, щях да завлека този в гората и да му покажа какво се случва на хора, които ти отнемат принадлежащото ти по право.

После същият този човек извади кутия кибрит, драсна една клечка, загледа се в пламъка, превръщащ се в оранжев диамант, и я хвърли към Сам на предната седалка. Клечката падна върху панталоните му. Ийви изпищя, ала Сам я отмахна бързо, макар да изглеждаше ужасен — това не беше обичайният арогантен Сам. Мъжете се отдръпнаха. Онзи отпред махна ръката си от карака и Сам подкара рязко колата — задните гуми разпръснаха настрани чакъла. Стигнаха толкова бързо до следващия завой, че не забелязаха пешеходеца, докато едва не връхлетяха върху му.

— Сам, отваряй си очите! — изкрещя Ийви.

Сам натисна спирачките, колата се разтресе и спря. Пред тях брат Джейкъб Кол вдигна ръце, сякаш очакваше да го прегазят. После насочи дългия си пръст към тях.

— Започнатото много отдавна сега ще бъде довършено, когато огънят изгори небето. Разкайте се, защото Звярът идва — изрече той, обърна се и тръгна с големи крачки нагоре по хълма.

 

 

Чак следобед тримата се върнаха в музея. Разказаха на Уил как едва са се измъкнали от Църквата на Огнения стълб и каква необикновена среща са имали с брат Джейкъб Кол.

— Допускаш ли той да е нашият убиец? — попита Джерико.

— Непременно ще уведомя детектив Малой за случилото се — отвърна Уил. — Справихте се чудесно. Дано това да е пробивът, от който се нуждаехме.

— Той каза още нещо много странно — обади се Ийви.

Беше стъпила по чорапи върху купчина книги на пода.

— Нещо от сорта „започнатото много отдавна, сега ще бъде довършено“. Какво е започнато много отдавна? Кога?

Звънна телефонът и Уил вдигна:

— Уилям Фицджералд. Разбирам. Кого търсите, моля? Един момент — Уил сложи ръка върху микрофона на слушалката: — Ийви, за теб е. Мистър Дейли Нюзънхаузър?

Ийви грабна слушалката:

— Нямам нужда от „Електролукс“ и вече съм клиент на „Колгейт“, тъй че ако не раздавате норки, то, боя се…

— Хей, хубавице, как са гадните усещания? — попита Т. С. Уудхаус.

Ийви се обърна с гръб към Уил и момчетата.

— Прекрасно. Духът на мистър Линкълн току-що ме покани на чай. Много обичам изтънчени духове. Хитро прозвище.

— Дейли Нюзънхаузър? Така си помислих и аз.

Сложи ръка върху микрофона и обясни:

— Поръчка, която направих чрез търговски пътник в „Алтмън“. Ще ми отнеме само минута.

— Не ми харесва, че използваш телефона на музея за лични разговори, Еванджелин — реагира Уил, но не вдигна очи от купчината вестникарски изрезки пред себе си.

— Явно не можеш да говориш свободно — прозвуча в слушалката Уудхаус.

— Схвана най-после.

— Ами да се срещнем, а?

— Слабо вероятно.

— Стига, скъпа, с какво ще помогнеш на старото си приятелче Т. С?

— Зависи. А ти какво имаш за мен?

— Статия за музея в утрешните вестници. Спомената е и една мис Ийви О’Нийл. Много приятната на външен вид мис О’Нийл.

Ийви се усмихна.

— Задръж така. Джерико, ще поръчвам интимно бельо. Бъди така добър да затвориш тук, а аз ще се обадя от кабинета на Уил.

Тя прелетя покрай Сам, който вдигна вежди, като чу интимно бельо. Затова пътем го изгледа сърдито.

— Джерико, скъпи, вече вдигнах — провикна се тя вече от кабинета, изчака оттатък да затворят и продължи приглушено: — Смятат, че убиецът може да е свързан с Клана. У мъртвия Томи Дъфи е намерен екземпляр на Добрият гражданин.

— Никакъв майтап, нали? Никак не бих се учудил, защото са долни типове.

— Знам. По-долни са и от репортерите.

— Харесваш ми, хубавице.

— А на мен ми харесва онова, което можете да направите за мен, мистър Уудхаус.

— Какво друго?

— Нищо. Първо ще очаквам статията.

— Ийви, моля те, сбогувай се и ела — извика я Уил на вратата.

Тя изрече весело и високо в слушалката:

— Сложи си пластир с горчица, Мейбси, скъпа, и лежи. Скоро ще си като нова! Трябва да тичам. До!

Постави слушалката върху вилката, обърна се към Уил и въздъхна тежко.

— Бедното същество е направо загубено без мен.

Уил изглеждаше объркан.

— Не говореше ли с търговски пътник от „Алтмън“?

— Имаше две позвънявания — излъга Ийви и се усмихна леко. — О, Вуйчик, наистина. Не чу ли второто позвъняване? Според мен звукът в тези стари сгради не е, какъвто трябва да е. Но все едно. Нали аз го чух. Какво искаш?

Уил си облече шлифера, сложи си шапката и поясни:

— Току-що се обади моят колега от Колумбийския университет. Страницата, която ти откри, се оказва полезна. Във всеки случай е успял да намери нещо важно. Е?

Ийви грабна палтото си.