Либа Брей
Ясновидците (62)

Наближаващата буря

Ийви, Тета и Мейбъл бяха навън в този ясен и свеж следобед. Денят беше светъл и безоблачен, сякаш е новороден. Ийви мечтаеше за нова шапка. От сблъсъка й с Джон Хобс, със Звяра, в онази малка стая бяха минали четири дни. Четири дена, откакто хвана душата му в най-святата си реликва и я загуби, за да спаси всички. Ръката й все току докосваше празното място под шала с надежда да усети тежестта на медальона. Оттогава не сънува никакъв сън, а и не се опитваше да мисли за това. Насилваше се изобщо да не мисли за случая. Онази нощ почти не си размениха дума с вуйчо си. Той изглеждаше още по-сдържан от преди. Уедини се с книгите и изрезките си от вестници и едва ли не заприлича на призрак. По-късно щеше да го разпита за Ясновидците. Щеше да изясни как да разбере дали има и други като нея, как да направи дарбата си по-силна и да я контролира. Искаше да узнае толкова много неща, но точно това щеше да почака. А сега тя, Мейбъл и Тета пътуваха в тролея към магазин за шапки. Водеше ги Тета. Ийви възнамеряваше да си купи нова шапка с вързана на огромна фльонга панделка — знак, че е свободна и на разположение за флирт. Това беше техният град. Тяхното време. Обеща на Мейбъл да се възползват максимално от него и възнамеряваше най-после да изпълни обещанието си.

Тролеят спря на светофар и точно преди да потегли отново, Сам скочи на стъпалата и се оказа близо до рамото й.

— Здравейте, дами — извика той.

— Сам! Махай се!

Той погледна назад към бързо изнизващата се улица и прецени:

— Идеята май не е добра.

— Още се чудя как те пуснаха от затвора.

— Заложих на чара си, сестро. Всъщност успях да взема с мен едни белезници.

Усмивката му подсказваше нещо цинично и Ийви извъртя очи.

— Просто исках да знаеш, че ще отсъствам за няколко дни от града.

— Ще сложа черен воал и ще ридая безутешно.

Тета и Мейбъл захихикаха и се отвърнаха настрани.

— Ще ти липсвам. Познавам те, сестро — той й отправи един от своите вълчи погледи.

— Хей! — извика кондукторът. — Слизай веднага!

— Ще си навлечеш беля, Сам!

Той се захили.

— Лу, бейби, мислех, че си падаш по бели.

— Ще слезеш ли, преди да си се убил?

— Тревожиш се за мен, така ли?

— Слизай!

Сам скочи и едва не събори жена с количка. После си изтупа ръцете и извика след тях:

— Някой ден, Ийви О’Нийл, ще се влюбиш в мен до уши!

— Има дълго да чакаш — извика на свой ред в отговор тя.

Сам показа с жест стрела в сърцето и падна на земята. Ийви не се сдържа и се разсмя.

— Идиот!

Тета вдигна вежди:

— Момчето си пада по теб, така да знаеш.

— Не се заблуждавай. Няма нищо общо с мен. Това момче просто иска нещата, които не може да има.

Тета погледна към примигващите в сумрака светлини на Бродуей и промълви.

— Не е ли с всички ни така?

 

 

Върна се по тъмно в музея и последният посетител вече си беше отишъл. Тананикайки си песничка от радиото, Ийви остави шала, палтото и чантичката си на един стол и тръгна към библиотеката. Вратите бяха леко отворени и през отвора се дочу непознат женски глас.

— Бурята идва, Уил. Независимо дали си готов, или не.

— А ако грешиш? — обади се той.

Звучеше напрегнато.

— Наистина ли мислиш, че случилото се е изолирано явление? И ти като мен четеш вестниците. И си видял знаците.

Разговорът стана пo-тих и Ийви се приближи, за да чува по-добре.

— Казах ти тогава, че това няма да доведе до нищо добро.

— Опитах се, Маргарет, знаеш.

Сигурно се преместиха, защото гласовете им заглъхнаха и тя улавяше само откъслеци от фразите. Сигурно убежище. Ясновадци. Ще има нужда.

Ийви почти се залепи за вратата и напрегна слух.

— Ами племенницата ти? Знаеш какво е тя, нали? Длъжен си да я подготвиш. Да я подготвиш, разбираш ли?

Сърцето й заби силно.

— Не. В никакъв случай.

— Ако ти не й кажеш, аз ще го направя.

Ийви връхлетя в библиотеката преди да чуе отговора на вуйчо си и попита:

— Какво да ми каже?

— Ийви!

Уил остави цигарата си и заяви:

— Това е личен разговор.

— Чух ви да говорите за мен.

Тя се обърна към високата внушителна жена до него. Преди около две седмици беше идвала в музея и си беше оставила визитната картичка. А тогава Уил отрече да я познава.

— Какво не ми казва той?

— Мис Уолкър тъкмо си тръгва.

Уил хвърли предупредителен поглед на жената, а тя бавно поклати глава. Ийви не разбра дали смирено, или неодобрително.

— Да, струва ми се — промълви жената. — Не ме изпращайте. Бурята идва, Уил, независимо дали си готов, или не — повтори тя и напусна царствено библиотеката.

Ийви изчака тракането на токчетата й по мраморния под да заглъхне и се обърна към Уил.

— Коя е тази жена?

— Не е твоя работа.

Той запали поредна цигара, но тя му я измъкна от ръката и я загаси гневно в един от пепелниците.

— Но тя говореше за мен! Искам да знам защо — настоя Ийви. — Освен това преди каза, че не я познаваш…

Уил се поколеба около бюрото. Изглеждаше напълно объркан. После отново придоби онази своя хладна научна осанка на безупречния Уил Фицджералд. Зае се уж да подрежда хаоса по бюрото си в някакъв известен само нему ред.

— Ийви, мислех си дали не е по-добре да се върнеш в Охайо.

Тя се олюля, сякаш й нанесоха силен удар.

— Какво? Но ти, вуйчо, ми обеща, че…

— Че можеш да останеш известно време. Виж, аз съм стар ерген с установени навици и нямам необходимите умения да се грижа за момиче…

— Аз съм на седемнайсет! — изкрещя тя.

— Въпреки това.

— Нямаше да разрешиш случая без мен.

— Знам. И се опитвам да си простя, че те замесих.

Уил потъна в близкото кресло. Не беше свикнал да седи спокойно на едно място и изглежда не можеше да реши какво да прави с ръцете си. Накрая ги отпусна върху подлакътниците като Линкълн, позиращ за монумента.

— Но… защо?

Ийви застана опечалена пред него като ученичка, молеща директора за още един шанс. Това я караше да се мрази.

— Защото… — започна Уил. — Защото тук не е безопасно.

Тя усещаше, че всеки момент ще заплаче от гняв. Гласът й потрепери:

— Защо не ми кажеш какво става?

— Трябва да ми се довериш, Ийви. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. За твое добро е.

— Омръзна ми всеки да решава какво е добро за мен!

— Не можеш да си сигурна на какво са способни определени хора на този свят.

По гримираните й мигли се появиха сълзи.

— Обеща, че мога да остана.

— Изпълних това свое обещание. Случаят е приключен. Време е да се върнеш вкъщи — каза Уил, колкото можа по-меко.

Тя помогна за разрешаването на случая. Преодоля главоболието и кървавата битка с Джон Хобс и призрачното паство от Бретрън в оная мръсна дупка. Пожертва най-скъпото си нещо — половиндоларовия си талисман и възможността да узнае какво е станало с Джеймс, само и само всичко да свърши. И каква й беше наградата? Не беше честно. Никак.

— Ще те намразя завинаги — прошепна тя, губейки битката със сълзите.

— Знам — отвърна тихо Уил.

Джерико провря глава в отвора на вратата и каза напрегнато:

— Уил, трябва да видиш това.

Пресата се бе събрала на стъпалата пред музея с бележници и моливи в ръце и всички имаха готовност да записват. Изглеждаха настървени и отегчени, очакваха история с кръв в нея. Пентаграмният убиец оживи бизнеса им; изглеждаше трудно сега да се разделят с това. Най-отпред стоеше самият Т. С. Уудхаус.

— Ще се оправя — успокои го Уил и излезе пред тях.

Репортерите настръхнаха сякаш за бой.

— Господа. Дами. На какво дължа тази чест? Ако изгаряте от желание да надникнете в музея, той ще е отворен отново утре от десет и половина.

— Мистър Фицджералд! Ей, Фиц, насам.

Репортерите се опитваха да се надвикат един друг.

— Възстановихте ли се от стреса?

— Да, професоре, защо ви затвориха в пандиза? Убихте ли някого?

— Какво ще кажете за Пентаграмния убиец?

— Има ли истина в слуха за намеса на свръхестествен елемент? Някакви древни заклинания? — попита Т. С. Уудхаус.

Уил вдигна ръка, за да усмири тълпата. Помъчи се да изобрази усмивка, но се получи гримаса.

— Свръхестественото е тук, в музея.

— Наистина ли убиецът беше дух? — настоя Т. С. Уудхаус. — Такъв слух се носи, професоре.

— Полицията излезе с официално изявление. Получихте своята история, дами и господа. Боя се, че нямам какво повече да ви кажа. Приятна вечер.

Уудхаус се обърна към Мйви:

— Госпожице О’Нийл, ще направите ли изявление?

— Ийви, да влизаме. Студено е — подкани я Уил.

Тя стоеше на стълбището дребна и бледа. Беше си оставила палтото вътре и студеният октомврийски вятър я пронизваше през роклята. Уил настояваше тя да влезе. После щеше да я изпрати обратно в Охайо, където родителите й също щяха да й казват да влезе. Беше й омръзнало да й разправят какво било правело тяхното поколение и кой е оплескал така нещата. Бяха продали на децата си торба с лъжи: Бог и държава. Обичай родителите си. Всичко е честно. После изпратиха онези момчета, нейния брат, да се бият в грандиозна чудовищна война, осакатила и убила всичко у тях. Но те продължаваха да лъжат, очаквайки да изрича думите заедно с тях и да продължава играта. Е, тя ще го стори. Вече знаеше, че светът е много далеч от съвършенството. Знаеше, че чудовищата съществуват.

— Ще ви кажа какво стана.

В очите й светна твърд блясък.

— Ийви, недей — опита се да я спре вуйчо Уил, но цялата преса вече се беше обърнала към нея.

Мъж в черна мека шапка щракна снимка и белият блясък я заслепи.

— Как се казваш, миличка?

— Еванджелин О’Нийл. Но приятелите ме наричат Ийви. Разбира се, те обикновено ми се обаждат от затвора.

Репортерите се разсмяха.

— Я виж ти, тази ми харесва! Страхотна е! — възкликна един. — И готино маце!

— Такава е — измърмори одобрително Т. С. Уудхаус.

— Мис О’Нийл! Джон Линдън от Готъм Тръмпет. Какво ще кажете за ексклузивно интервю?

— Патриша Реду от Хърст, мис О’Нийл. Ние момичетата трябва да се подкрепяме, нали?

— Хей, кукло — насам! Една усмивка за мен. Отлично!

Вдигаха врява за нейната история и крещяха ли крещяха: Мис О’Нийл! Мис О’Нийл! Викаха името й в Манхатън, центъра на света.

— Кой от нас ще получи специално интервю? — попита гръмогласен репортер.

— Зависи — кой от вас ще се хване на въдицата — изстреля тя и всички се заляха от бурен смях.

Т. С. Уудхаус докосна почтително шапката си и се приближи към нея.

— Вашият стар приятел Т. С. Уудхаус от „Дейли Нюз“. Не таиш лоши чувства, надявам се? Знаеш, че си ми слабост. Моливът ми е добър и остър — остър почти като теб. Какво ще кажеш да ни продадеш стоката си, скъпа?

Ийви погледна назад към вуйчо си и Джерико. Музеят зад тях бе притихнал. А над главите им градът сияеше със студена неумолима светлина.

— Мис О’Нийл? Ийви? — извика й Т. С. Уудхаус, готов мигом да започне да записва.

— Вуйчо ми не бе напълно искрен. Особена сила — бихте могли, предполагам, да я наречете свръхестествена — помогна за разрешаването на случая. Моята сила.

Репортерите отново се разприказваха и разкрещяха.

Ийви вдигна ръце.

— Понеже всички сме нюйоркчани, а не банда будали, навярно ще искате доказателство. Най-сетне може да се окажете полезен, мистър Уудхаус.

Репортерите се разсмяха, а Т. С. й се поклони.

— Желанието ви е заповед за мен.

— Чудесно! Бихте ли ми дали нещо свое? Ръкавица, часовник — всичко би свършило работа.

— Иска портмонето ти — подхвърли репортер.

— Щом не е сърцето ти, Томас.

— Не сте ли чули? Аз съм вестникар и нямам такова нещо у себе си — отвърна язвително Уудхаус.

Ийви протегна ръка.

— Всяко нещо би свършило работа.

Той сложи носната си кърпа в ръката й като задържа малко по-дълго пръстите си върху нейните. Отначало не се появи нищо и О’Нийл потисна надигащата се паника. Затвори очи и се съсредоточи. После безупречно начервените й устни се разтегнаха в прелестна усмивка.

— Мистър Уудхаус, вие живеете в Бронкс на улица близо до ирландската пекарна на име „Бисквитите на Черния Холи“. Дължите на букмейкъра си петдесет долара за мача между Мартин и Бърнс. Бих ви препоръчала да ги платите, защото той не ми се струва търпелив човек.

Т. С. Уудхаус се намръщи:

— Всеки би се добрал до такава информация.

— Дори седемнайсетгодишно момиче ли? — извика някой.

Ийви притисна по-силно носната кърпа и тя издаде по-дълбоките си тайни. Приведе се и му ги пошушна на ухото. Изражението му на изненада се смени с друго — на горчиво съгласие.

— Ново заглавие — оповести той на тълпата. — Очарователна гадателка познава всичко, разкрива убийство с мистериозен талант.

Репортерите се забутаха напред, жадни да узнаят повече.

— Какво стана, Ийви? Насам, Ийви! Хей, мис О’Нийл, усмивка — точно така!

Т. С. Уудхаус стисна молива си.

— Перото ми изстива, съкровище.

Ийви заби втренчен поглед в него и започна:

— От известно време имам тази…дарба.

Разказа им как способността й да чете по предмети ги е довела до убиеца. Придържаше се към официалната версия — смел полицай убил един побъркан. Премълча, че има от какво да се страхуват, че усещането за хлад в тъмнината на нощта всъщност са били истински призраци. Не спомена и приближаващата буря, за която мис Уолкър предупреди. В замяна на това ги развълнува с още една демонстрация — порция смешни факти, които разчете от репортерски бележник. Тълпата се скупчваше все по-близо до нея. Харесваше им. Тя им харесваше. Тук, в най-големия град в света, в неговите най-велики времена, тя се намираше в центъра на всичко това. Сега Уил нямаше да може да я изпрати вкъщи. Би избухнал протест. Сама щеше да го организира, ако се наложеше.

— Мис О’Нийл — хей, красавице! Обърнете се насам!

Магнезият избухна на малки нокти светлина. Последва още една светкавица и още една. Те заслепиха очите й и тя дори изпита лека болка; накрая се видя принудена да извърне глава. Очакваше да види Уил и Джерико, но стълбите зад нея бяха празни. Ийви се обърна отново към тълпата.

В края на парка на отсрещната страна на улицата Маргарет Уолкър стоеше съвършено неподвижно и наблюдаваше. Поредната светкавица заслепи Ийви. Когато очите й се избистриха, мис Уолкър си беше тръгнала.