Либа Брей
Ясновидците (41)

Архангел Гавраил

Гейб вървеше на запад към къщи, главата му бучеше от изпушената у Алма трева. Беше захладяло и той духна в ръцете си, за да ги стопли. Денят се оказа чудесен, най-чудесният от чудесните дни, за които си спомняше. Срещна се с великия Мами Смит. Беше едва на осемнайсет, но другите джазмени се държаха с него като с равен, усмихваха се на солата му, хвалеха го за синкопите.

Единствена сянка хвърли пререканието с Мемфис. Какво си въобразяваше той? Как се осмели да доведе на тяхното парти онова момиче? Беше красива. Но имаше толкова много красиви момичета, които не създават главоболия — или поне не чак толкова големи главоболия. Беше му неприятно, че се разделиха така. Мемфис и Тета се изпариха, без дори да се сбогуват. Ако Мемфис се стремеше към такива отношения, добре. Но когато онова момиче му скрои някой голям бял номер, кой ще изслуша цялата сърцераздирателна история? Гейб, разбира се, кой друг.

Стресна го звук. Едно, две, три; едно, две, три. Чуден ритъм, като необикновен валс. Обърна се, ала не видя никого.

Измъчваше се заради Мемфис и момичето му и това му съсипваше настроението.

Гейб вдигна яката на сакото си, за да се предпази поне малко от вятъра откъм Хъдсън, и продължи пътя си. Вятърът трябваше да се задоволи да подритва тенекиена кутия по улицата. Над нея линиите на железницата стенеха от собствената си празнота. А Гейб мислено си повтаряше последните моменти от изминалия ден. Приятелството с другите музиканти. Здрависването с Кларънс Уилямс, който му предрече светло бъдеще с „Оке Рекърдс“. „Ще направя така, че да свириш за всички“, обеща той и Гейб се почувства преуспял.

Звукът нахлу отново — едно, две, три, едно, две, три, щрак, стъпка, стъпка, щрак, стъпка, стъпка.

— Има ли някой там? — извика към сенките Гейб.

Нещо се стрелна между широките гуми на паркиран форд и Гейб изскимтя. Прокрадна се котка и той се разсмя.

— Господин котарак, следващия път ме известете за своето присъствие. Аз нямам девет живота.

Продължи, клатейки глава; тананикаше си песен на Мами Смит, а пръстите му пробягваха несъзнателно по въображаем тромпет. Между релсите на вдигнатата над улицата железопътна линия проникваше светлина и това му напомни предупреждението на Исая: Мостът. Не минавай под моста. Гейб никога не би го казал на Мемфис, но у Исая имаше нещо несъвсем редно и номерът да му предскаже бъдещето бе добър пример за това. Исая прие твърде сериозно шегата. Всъщност Гейб повярва, че момчето наистина е уплашено. Прекалено богато въображение — това му бе проблемът.

Едно, две, три, едно, две, три, щрак, стъпка, стъпка.

Отново онзи проклет звук! Гейбриъл се обърна. Изведнъж се оказа, че е паднала гъста мъгла. Светлините на клуб „Уупи“ едва се виждаха.

Не минавай под моста. Той е там.

Гейб се сгуши в яката си. Защо позволява да му действат глупавите приказки на онова хлапе? Отекнаха стъпки. Идваха сякаш отвред. Мъглата стана още по-гъста. Как е възможно? Как така се сгъсти за части от секундата? Дали върви близо до реката? Загуби ли се? Почувства се объркан. Къде беше пътят назад към клубовете? През мъглата се чу подсвиркване.

— Гейбриъл… — извика някой името му.

Не разпозна гласа.

— Кой е там?

— Гейбриъл, ангелът. Пратеникът…

— Ти ли си, Мемфис? Престани, веднага…

Гейб се огледа за нещо, което при нужда да размаха, но не видя нищо подходящо.

Не минавай под моста. Той е там.

Това можеше и да е шега, но Гейб не се разсмя, а забърза напред.

Мъжът изникна от мъглата, все едно роден от нея. Дрехите му бяха старомодни и носеше сребърен бастун. Усмихваше му се. Студена, много студена усмивка, и краката на Гейб омекнаха.

— Гейбриъл, архангел Гавраил, чиято тръба разкъсала небесата.

— Ако търсите тромпетист, аз вече свиря с Каунт — похвали се Гейб.

Сърцето му биеше лудешки. Онзи беше просто старик с бастун, при това навярно пиян. Гейб би се справил с него, ако се стигне до схватка. Защо тогава изведнъж се изплаши?

Не минавай под моста. Той е там. Ще умреш.

— Гавраил, чиято тръба извести раждането на Йоан Кръстителя. На Исус Христос. И чийто вик ще бъде доказателство за идването на Звяра — продължи странният мъж.

В очите му бушуваше огън и Гейб осъзна, че не е способен да отмести поглед от тях.

— И осмото приношение е приношението на ангела, великия пратеник, чиято божествена музика привлича небесните тела и посреща тържествено огъня в небето. И, о, чудеса, той засвири на златния си тромпет и възвести раждането на Звяра.

Мъжът като че ли се уголемяваше. Очите му бяха два пламъка, а кожата му се променяше.

— И каза Бог, нека всяка уста приветства и хвали древния змей, защото той е пътят на праведността.

От мъглата се разнесе демоничен шепот — дихание от самия ад.

— Ще ме погледнеш ли, Гейбриъл? Ще ме погледнеш ли, за да се смаеш?

Гейб откри, че е загубил дар слово. Защото съществото пред него не можеше да се опише с думи.