Либа Брей
Ясновидците (48)

Малката Бети, Сю Боуърс

Тета седеше пред огледалото си в гримьорната и сваляше последните остатъци от грима. По огледалата бяха окичени шалове и пера. Гардеробиерката вече бе прибрала всички костюми и момичетата бързаха припряно за среща с гаджета и почитатели. Освен Тета в театъра нямаше никого. Винаги бе харесвала усещането за празен театър.

Още на шест дебютира в Пеориа, Илинойс, като Малката Бети Сю Боуърс в сукман в червено, бяло и синьо и сребърни пантофки, които пробляскваха от светлините. Пееше и танцуваше под звуците на „Бог да благослови Америка“, а нейната арогантна осиновителка стоеше зад кулисите и изричаше безгласно всяка дума от песента. Публиката беше очарована. Викаха й Къдравата калпазанка и Кукличката Бети. Скоро вече танцуваше във водевилните театри из целия Среден Запад. Тета мразеше водевила, мразеше дългите часове работа, стаите зад сцената, където винаги ставаше течение, похотливите „чичковци“, които я слагаха на коленете си. Мразеше безкрайното кръстосване из страната, всички онези градчета и умиращите им мюзикхолове. Всяка вечер мисис Боуърс й навиваше косата на ролки и я удряше по задника с четката, предупреждавайки:

— Само да си посмяла да я развалиш.

Тета, прекалено уплашена, не заспиваше, защото се боеше да не съсипе къдрите си и на сутринта да понесе друг, по-болезнен удар. Никога не беше ходила на училище. Никога не й бяха устройвали парти по случай рождения й ден, никога не бе имала истинска приятелка.

Навърши четиринайсет и стана ясно, че не е вече Къдравата калпазанка. Лицето и тялото й ставаха все пo-женствени с дълги оформени крака и налети устни. Беше прекалено голяма за ролята на очарователно момиченце и твърде малка за по-неприлични роли. Тета беше на път да остане без работа. Тъкмо подписаха месечен договор с „Палас“ в Канзас Сити, когато срещна красив продавач на сода на име Рой. Две седмици по-късно избяга с него, което се оказа по-голяма грешка, отколкото да живее с мисис Боуърс. Отначало Рой я караше да се чувства защитена, но скоро се превърна в негова фикс идея и не преставаше да я дебне какво носи, къде отива, с кого се е срещала. Веднъж дори я заключи в тоалетната и излезе с приятелите си. Тета успя да изкърти ключалката, да се измъкне от прозореца на втория етаж и да избяга. Това не се хареса на Рой. Изобщо не му се хареса.

На другата сутрин с подуто око, рани и разцепена устна тя се прибра вкъщи. Застана пред вратата на пансиона с малкия си кариран филцов куфар и давейки се от сълзи, замоли:

— Прости ми, мамо, моля те.

— Сама си надроби тази попара, сама си я сърбай — и мисис Боуърс затръшна вратата под носа й.

Тета се опита да е това, което според нея беше добра съпруга, но и най-дребното нещо изкарваше Рой от кожата му. Ръбът на чорапа й бил изкривен. Препечената филийка била прекалено кафява. Гъстата й, дълга коса не била вдигната на кок като на порядъчна жена и тя „приличала на индианка“. Къщата никога не била оправена. Наричаше я лоша домакиня всеки път, когато месото от месарницата не му харесваше, но успееше ли да купи добър стек, я упрекваше, че флиртува с месаря. Острата болка от четката за коса бе несравнима с ударите на тежката му ръка. Нощите бяха най-мъчителни. Тя стискаше зъби и гледаше в тавана, докато кошмарът свърши. Веднъж се опита да получи малка роля в „Палас“, но Рой й забрани, а и вече филмите бяха на мода. Театрите, в които се поставяха водевили, и мюзикхоловете се превръщаха в огромни киносалони. Дните на водевила свършваха. Понякога, когато Рой беше на работа, а топлината от ресторантчето долу проникваше през балатума и превръщаше апартамента във фурна, Тета се събличаше по бельо, навиваше постелките, пускаше радиото и танцуваше, представяйки си, че е Жозефин Бекер^[1] във „Фоли Бержер“ в Париж. В тези свои фантазии тя се зареждаше не от въображаемата любов и хвалебствията на публиката, не от общия копнеж. Беше по-скоро усещането за пълна свобода; усещането, че танцува, защото може и защото това й доставя удоволствие, а не защото очакват от нея да го прави.

Как успя да ме накараш толкова да те обичам, обичам, обичам? пееше тя с дрезгавия си глас, прокарваше пръстите на едната си ръка по стегнатия си корем, а другата вдигаше все по нагоре и по нагоре, сякаш да свали звезда от небето или да пробие дупка в него и да избяга. Тъкмо през такъв един зноен задушлив следобед, унесена в малкото си бягство под звуците на радиото, Тета пееше (О, достави ми удоволствие или ме пусни да си вървя) и виеше, наслаждавайки се неудържимо на тялото си — на краката, на бедрата, само нейните си крака и бедра — че не чу ключа на Рой в ключалката.

— Бре, бре, бре, не е ли това картина? — изръмжа той.

Тя се извърна стресната и го видя да стои, изпълнил цялата рамка на вратата, привел леко гърди и опрял мускулестите си ръце о касата, от което й заприлича на опъната прашка.

— Така значи си прекарваш времето, докато съм на работа, а?

Беше пиян и зъл. Мозъкът й забръмча от готовите отговори, множеството малки неблагодарности, надеждните предложения за мир и начините да разсее гнева му, от които се нуждаеше, за да избегне боя.

— Искаш ли да ти сготвя нещо за вечеря, Рой? Седни и почини, а аз ще ти направя сандвич — надяваше се по гласа й да не проличи колко е отчаяна.

— Сандвич ли? Това ли е представата ти за домашно сготвено ядене? — изрева Рой.

Беше направила погрешен избор. Нямаше значение дали ще вика, или ще пищи. Прозорците се затваряха, а щорите се спускаха пред злочестината й. Така стояха нещата в този град. Беше се научила да го понася тихо. Защото откри, че това скъсява боя. Той зарови ръка в косата й с жест на обичащ човек, но нямаше и капка обич в начина, по който я дръпна. Тя се просълзи от болка. Рой притегли главата й към себе си, принуди я да се сгъне на две и тя рухна като куче в краката на своя господар. Първият удар беше предупреждение. Бузата й пламна.

— Искаш да танцуваш? А?

Плесница.

— Обичам танците.

Плесница.

— Да танцуваме тогава. Искам да танцувам с моето момиче.

Той я събори на леглото и притисна с грамадната си длан двете вдигнати над главата й ръце. Тя сподави писъка, когато усети, че той разкъсва тънката преграда на бельото й, а и после, когато същата грамадна длан започна да нанася удари, докато устните й не се разкървавиха и ушите й не запищяха. После бедрата му разчекнаха грубо нейните и тя успя само да преглътне страха си заедно с металния вкус на кръвта.

Паниката й разпали някакво особено и ново усещане у нея, нещо което не можеше да контролира. Спомняше си, че ръцете й стават все по-топли, че тялото й започна да гори. Спомняше си израза на лицето на Рой: бялото на очите му се уголемяваше, а устата му увисна от изненада, миг преди от нея да се изтръгне вик.

Тета затвори плътно очи. След тази част в съзнанието й винаги зейваше празнота все едно липсва част от филмовата лента. Помнеше само влака, а после и другия и накрая Ню Йорк, където пристигна мръсна, съсипана и почти умряла от глад. Оцеляваше като спеше по пейки из парковете, подслоняваше се в тоалетната на Централната железопътна гара, промъкваше се в кина, за да спи цял ден и си тръгваше едва когато я изпъдеха. Крадеше бутилки с мляко, доставени през нощта пред входа на къщите, и се измъкваше на косъм от мъже, които я гледаха мръсно от разни ъгли и бавно движещи се коли. Щеше да продължи да я кара още дълго така, ако не бе видяла Хенри: седеше на маса близо до витрината на „Хорн и Хардърт“ и пишеше нещо на тънка бяла хартия, безразличен към яденето си. Тета почти припадаше от глад. Осмели се да влезе и се завъртя около масата му с надеждата да си задигне нещичко от чинията му, но без да каже и дума той бутна половината от сандвича си към нея. Отначало тя се поколеба — имаше здрав разум, а здравият разум казваше да не се взема нищо от непознат. Но сега изпитваше глад, който заплашваше да я изяде отвътре. Чудовищният глад надделя и тя изяде толкова бързо сандвича, че насмалко не повърна. Все така, без да каже и дума, Хенри отиде до святкащите, ярко осветени автомати, пусна две монети, изчака подносът да се завърти, отвори малката стъклена вратичка и извади най-напред парче оризов пудинг, а после картонена кутия с мляко и ги донесе на посипаната с трохи маса. Сложи ги пред Тета и започна да я наблюдава как тя поглъща пудинга с точността на машина и как после го запи с четири бързи глътки мляко, без да се притеснява, че по брадичката й потекоха две бели струйки. Наяде се и застина със стъклен поглед в почти наркотичен ступор. Чувстваше се сита и изтощена.

— Приятно ми е. Казвам се Хенри Бартоломей Дюбоа IV — представи се той бавно, натъртвайки на отделните срички, и й протегна ръка.

Имаше най-дългите и най-изящни пръсти, които бе виждала някога. Всичко у него беше хубаво: гъстата му тъмна и дълга коса, меките вежди и бледите клепачи с гъсти мигли, които придаваха вечно сънлив вид на тесните му бадемови очи. Ръцете, бузите и носът му бяха обсипани с бледи лунички, които изпъкваха отчетливо само на слънце. Дори устата му, с неизменна весела усмивка, беше само с един нюанс по-тъмна от кожата му. Човек би пропуснал да го забележи, ако не беше ексцентричният му стил на облекло — панталон от туид с тиранти, колосана бяла риза за смокинг под разкопчана жилетка и закачлива червено-синя панделка на сламената му шапка, нахлупена под ъгъл, намекващ за зловредност — или най-малкото за нахалство.

— Бети — успя да промълви тя и подаде пръстите си за едно бързо здрависване.

Хенри наклони брадичка, огледа я преценяващо и отбеляза:

— Ужасно глупаво име за такова интересно момиче.

Тя с мъка държеше очите си отворени.

— Имаш ли къде да отседнеш? — попита я тихо той.

Тета отвори рязко очи и грабна ножа от масата.

— Опитай да направиш нещо смешно, човече, и ще съжаляваш.

— Е, след всичко най ще ме е яд да намеря края си, пронизан с нож за масло — подхвърли Хенри, все едно каза „здравей“ и додаде: — Мога да те уверя, Бети, че съм джентълмен и човек, който си държи на думата.

Тета умираше от умора, сякаш гладът бе тапата, сдържаща емоциите й. Тапата се махна и ето че тя седеше на своя стол и плачеше.

— Това е чудесно, скъпа. Хайде.

По-късно й каза, че никога не бил виждал някой толкова красив да плаче толкова грозно.

Тета отиде с него в едностайната му квартира с течащ покрив на Сейнт Марк. Той й даде възглавница и одеяло. Тя ги притискаше към гърдите си, все още изпълнена с недоверие, а той примъкна старо плетено кресло до очукано пиано, поставено пред малък прозорец. Затананика си тихо и записа нещо на същата онази бяла хартия с драскулици и мастилени петна.

— Можеш да останеш — каза, без да вдига глава от листа. — Няма чистачка. Тръбите текат. Тоалетната в дъното на коридора е обща и се ползва от десетима много ексцентрични съседи. През зимата е студено, през лятото — адски горещо. Като цяло не е по-добро място от улицата. Но все едно, можеш да останеш.

Очакваше той да поиска нещо в замяна, но Хенри не направи каквото и да било. Тета спа цялата нощ и голяма част от следващия ден. Когато се събуди, намери поничка в нащърбена чиния, а до нея маргаритка, натопена в бутилка от мляко, на която имаше бележка:

Надявам се да си спала добре. Бих те помолил да не открадваш нищо, но и без това няма нищо за крадене. Можеш да останеш докогато искаш.

Искрено твой, Хенри Дюбоа IV

Тя нямаше къде другаде да отиде, затова изяде поничката и изми чинията. После изми и другите чинии и ги прибра. Хенри се прибра в толкова чиста стая, че побърза да излезе и отново да влезе, за да е сигурен, че не се е объркал, и си е вкъщи.

— Името ти не може да е Снежанка, нали? — попита я шеговито.

Изядоха купа с макарони от магазина долу и разговаряха до късно. Всъщност Хенри я убеди да си отреже косата. Отидоха под ръка в бръснарницата на Блийкър Стрийт. Тета беше облечена в дрехи на Хенри. Докато ножицата преминаваше с мъка през гъстите й къдрици, тя седеше абсолютно неподвижно и гледаше право напред. Косата падаше и се трупаше около стола. Главата й ставаше все по-лека и тя сякаш се освобождаваше от тежестта на спомените и от демоните на миналото си. Когато бръснарят завъртя стола, така че тя се оказа лице в лице с огледалото, устата й увисна от удивление. Възкликна, потупа гладката кожа на врата си и се наслади на боцкащите косми по-нагоре, където косата й оформяше едно провокативно V. Улови в огледалото отражението на Хенри, който си бе прехапал устната.

— Какво зяпаш, Пианисте? Никога преди ли не си виждал готина мацка? — намигна му тя.

— Ти си най-красивото момиче на улицата — отвърна Хенри и Тета зачака да я целуне.

Той не го направи и тя изпита странна смесица от разочарование и облекчение.

Отпразнуваха събитието с шампанско в бохемски нощен клуб в Гринуич Вилидж, встрани от Магдугъл Стрийт, където, скрити от осъдителните погледи, красиви момчета танцуваха елегантно, притиснати един до друг, и си разменяха страстни погледи през масите, украсени с ефектно докарани мъже. Тета беше чувала за съществуването на такива места и познаваше мъже, които харесват други мъже, или „женчовци“, както подигравателно ги наричаше мисис Боуърс, затова усещаше как опозорените чувства на света се свиват на кълбо в гърдите й, но всъщност никога не бе попадала в подобни нощни клубове. Боеше се да не би да не я посрещнат радушно, но откри, че е тъкмо обратното.

Отпуснат на стола си в полумрака на клуба, Хенри наблюдаваше сцената, а погледът му постоянно се спираше на красив тъмнокос младеж, който от време на време отвръщаше свенливо на погледите му. И тогава Тета най-после разбра:

— Схванах, момчето ми!

После въоръжи артистичните си способности, отиде бавно до тъмнокосия, придърпа си стол, седна до него и каза:

— Моят приятел Хенри ще е следващият Джордж Гершуин. Покани го на танц преди да е станал богат и известен.

Малко по-късно всички седяха на плюшено канапе — Тета от едната страна на Хенри, а красивото момче — от другата, заедно с две момчета от колеж в Ню Джърси и моряк от Кентъки. Смееха се, пиеха и пееха и си разменяха вратовръзките. Заеха се да измислят ново име на Тета, която Хенри представи просто като Бети. Минаха през различни имена — от ефектните като Глория, Хедуиг, Наталия, Карлота, до глупавите като Ма Джон, Мери Крисмас, Руби Валентино, Мери Пикакс.

— Защо да не си например Сигма Чи — започна пак отначало един от колежаните.

— Ужасно е — изрече провлечено, задавяйки се от смях Хенри.

Бузите му бяха порозовели и това му придаваше вид на покварен послушник.

— Алфа Бета! Делта Ипсилон! Фи Бета Каппа! Делта Тета!

— Чакай, какво беше последното? — попита тя.

— Тета — отвърна колежанинът и всички го повториха след него.

Всички изпаднаха в шумно пиянско щастие.

— Тета — изрече тя и се наслади на усещането, което името остави на езика й. — Да, ще бъде Тета.

Настоя фамилията й да е Найт — рицар. Караше я да се чувства силна и властна. Защото щеше да се защитава в този свой нов живот.

— За мис Тета Найт — вдигнаха тост момчетата и тя пи за новото си име.

После, заливайки се от смях, танцуваха в кръг под полилея, който ги обливаше с цветни петна, и на нея й се искаше вечерта да не свършва никога.

Седмица по-късно Тета събуди Хенри толкова рано, че светлината бе все още блед светлосин оттенък. Очите й бяха подпухнали и червени, а бузите — мокри от сълзи. Бяха минали два месеца, откакто напусна Канзас и Рой; откакто той я нарани за последен път.

Хенри се вдигна на лакти. Гласът му още тежеше от съня.

— Какво има, скъпа?

Разказа какво се е случило в Канзас, като се опитваше да не хълца. Последните няколко седмици се чувстваше толкова лека, сякаш я бяха спасили от удавяне в придошла от дъждове река и тя се топли на брега под лъчите на лятното слънце, а по-късно се събужда и открива, че през нощта нивото на реката се е повишило и тя отново се дави.

Хенри я изслуша сериозно, а когато свърши, я притегли и притисна към голите си гърди:

— Ще се оженя за теб, ако искаш.

Тета целуна дланите му и ги сложи на лицето си.

— Не мога да родя това бебе, Хен.

Хенри кимна бавно.

— Познавам един човек, който би могъл да ни избави от това.

Каза простичко „да ни“ и тогава Тета разбра, че никога няма да се разделят; винаги ще са си те двамата — две половини от едно цяло, най-добрите приятели.

Тета стискаше в дланта си листчето с името и адреса на човека. Валеше, когато свиха по странична улица, и влязоха в занемарена сграда. Във входа двама изплашени на вид мъже крачеха насам-натам и пушеха. Изкачиха се мъчително до петия етаж по разбито стълбище, минаха покрай затворени врати, зад които ревяха деца, а майките им крещяха да спрат. По дългия тъмен коридор се носеше миризма на риба и Тета едва се сдържа да не повърне. Стигнаха най-горния етаж и потропаха на проста кафява врата на апартамент, където смърдеше на лизол. Як мъж с мрачна физиономия ги въведе в мръсна чакалня с три различни стола. Вдясно имаше вана, наполовина пълна с кървава вода, и множество инструменти за рязане. Зад една завеса простена жена. Тета стисна силно ръката на Хенри и се сепна, че ще я счупи. Якият мъж й посочи койка с чаршаф, каза й да се съблече и да легне. Жената извика отново, а Тета хукна надолу по витото стълбище и изхвръкна на дъжда, без да я е грижа дали се мокри.

— Всичко е наред — каза Хенри, когато, останал без дъх, я настигна. — Ще намерим парите.

Той си продаде пианото и намериха друг лекар — скъп, но чист. Всичко свърши. Тета лежеше в леглото на Хенри и, замаяна от упойката, се закле да му купи друго пиано, каквото и да й струва. Хенри стисна ръката й и тя се унесе в сън. След две седмици получи работата в трупата във „Фолис“. Наложи се да излъже за името, биографията и възрастта си, но пък всички го правеха. Това беше магията на Ню Йорк — можеш да си когото си поискаш. Когато акомпаниаторът на балета напусна, за да свири в нощен клуб в горната част на града, Тета предложи да наемат Хенри. С допълнителните пари наеха по-голям апартамент в „Бенингтън“, като се представиха за брат и сестра, което всъщност беше смешно, защото външно бяха толкова различни, колкото еднакви бяха душите им. И всяка седмица Тета пускаше по един долар в стара кутия от кафе с надпис: ФОНД „ПИАНО ЗА ХЕНРИ“.

Беше си мислела, че това ще продължи вечно: Тета и Хенри — никой не принадлежи на никого, освен един на друг. Но не бе предвидила срещата с Мемфис. Двамата не само сънуваха един и същ символ, което само по себе си стигаше. Не, ставаше дума за самия Мемфис — нежен, силен и красив. Когато беше с него, душата и се изпълваше с лекота и надежда, независимо, че идеята да са заедно изглеждаше напълно безнадеждна. А ако Фло разбереше, тя щеше да изхвърчи от шоуто му.

Дейзи беше оставила на масичката си рубинени обеци — един от многото й подаръци от онзи борсов посредник или от театралния критик. На Тета й хрумна гадничката мисъл да ги продаде и да дари парите на някое сиропиталище, просто за да научи тази празноглава крава как да се грижи за нещата си. Но ги остави, загаси лампите и тръгна през полутъмния театър, осветен само от резервните лампички. Стигна до кулисите и изведнъж чу остро подсвиркване, което я накара да замръзне.

— Уоли? Ти ли си? — извика тя, а сърцето й биеше до пръсване.

Свирукането спря. Отговор не последва.

Тета забърза. Ако някакъв глупак си правеше шегички, щеше да получи силен удар в мутрата. Тя провеси крака от сцената и скочи едва ли не в първия ред на залата. Отново го чу — самодоволно подсвиркване, идващо от вътрешността на театъра. Съжали, задето загаси всички лампи.

— Кой е там? — извика тя. — Ти ли си, Дейзи? Кълна се, че месеци наред няма да можеш да танцуваш, като ти счупя краката.

Но свирукането не спря. Тя обаче не успяваше да определи откъде идва. Сякаш долиташе едновременно от вси страни. Хукна по дясната пътека, в тъмното си удари крака в облегалката на стол, но не спря. Хвърли се към изхода, но откри, че вратата е заключена.

Откъде идваше това подсвиркване? Тръгна обратно по пътеката, взирайки се в балконите. Изведнъж я заслепи прожектор. Примигвайки, за да се отърве от черните точки в очите си, Тета хукна назад към гримьорните. След нея хукна и неясната мелодия. Всички врати зееха отворени и тя се боеше да не би всеки момент подсвиркващият да скочи иззад някоя от тях. Вече беше истински уплашена. Кожата под ръкавиците й гореше и сърбеше.

— Не — прошепна тя. — Не.

В дъното на коридора се провидя снопче светлина; задният вход беше открехнат и тя се затича към него. Парна я нежелана топлина. Сега подсвиркването се чуваше по-силно и като че ли идваше точно зад нея. Аварийните лампички примигнаха и загаснаха. Тета се спъна, падна на колене и се разтрепери от болка. Сложи длан на стената и усети, че дървото е горещо. Задъхвайки се, хукна към вратата. Вратата, вратата, вратата. Вратата на задния вход, единствената възможност за бягство. Вратата, която се затваряше пред очите й.