Либа Брей
Ясновидците (18)

Скръб като пера

Мемфис седна в гробището до плоча с надпис ЕЗЕКИЛ ТИМЪТИ, РОДЕН 1821, УМРЯЛ СВОБОДЕН 1892. Извади от скривалището си фенера и се залови да пише ново стихотворение на жълтеникавата му светлина. Тя носеше скръбта си като украсено със пера палто, твърде тежко, за да литне. Задраска тежко и вместо това написа тегловно, после реши, че е прекалено претенциозно и върна тежко. Една лодка се плъзгаше по повърхността на река Хъдсън и влачеше след себе си дълги ленти светлина. Мемфис я наблюдава известно време в очакване да му дойде вдъхновение, но беше изморен, отпусна глава на ръцете си и заспа.

В познатия сън стоеше на кръстопът. Земята наоколо беше равна и златистокафява. Напред по пътя прахолякът се превърна в мъглива стена и денят притъмня. Имаше някакво стопанство, обор и дърво. Вятърна мелница се въртеше бясно заедно с носещия се на талази прахоляк. От полето изграчи гарван и размаха неистово криле точно над висок слаб мъж, който с всяка своя стъпка поваляше житните класове и ги превръщаше в пепел.

Мемфис подскочи и се събуди. Свещта във фенера беше изгоряла. Беше много тъмно. Върна фенера в скривалището, събра си нещата и пътем към дома мина покрай къщата на хълма. Не гледай, върви и не гледай, помисли си, когато стигна до портата. Защо ли си го помисли? Защо кожата на ръцете му настръхна? От суеверие? Глупаво, назадничаво суеверие. Не, не беше суеверен, но за да предизвика сам себе си и да скъса с безконечната върволица от плашливи предшественици, нарочно мина през портата и застана на изровената буренясала пътека към рушащата се къща. Наложи си да тръгне и да се приближи до изподрасканата входна врата. Навярно трябваше да влезе и веднъж завинаги да сложи край на тази глупост. Намираше се почти там. Само още пет крачки. Четири. Три…

Вратата се отвори и се чу звук, който Мемфис можеше да определи само като адски стон. Падна на гръб, изправи се мъчително на крака и хукна колкото му сили държат. Не намали темпото, докато не се оказа под светлините на Харлем.

Беше вятърът, нищо друго, разсъждаваше той, влизайки на пръсти в дома на Октавия. Остави се да изпадне в ужас от порив на вятъра. Тръсна глава при мисълта за слабостта си и в следващия миг застина и изпищя, защото се натъкна на Исая, застанал в рамката на вратата на стаята им.

— Всемогъщи боже, ледено човече! — прошепна Мемфис. — Едва не получих сърдечен удар. Защо си станал? Къде отиваш? Вода ли искаш?

Исая гледаше втренчено право напред.

— Помажете телата си и подгответе стените на къщите си. Бог няма да допусне слабост у избраниците си.

— Ледено човече?

— И шестото приношение ще е на смирението.

По ръцете и врата на Мемфис полазиха ледени тръпки. Не разпозна думите, изречени от Исая. Сякаш някой ги нашепваше на брат му. Мемфис не знаеше какво да прави. Ако отиде при Октавия, тя ще ги повлече и двамата в църквата и ще ги остави там да се молят ден и нощ.

Сестра Уолкър. Вероятно сестра Уолкър знае. Утре сутринта ще я попита. Мемфис хвана Исая за ръка и го поведе към леглото. Момчето продължаваше да гледа втренчено в далечината.

— Време е. Те идват — изрече Исая, потъвайки в сън.

Изрече последната дума шепнешком:

— Ясновидците.

И в следващия момент вече спеше дълбоко.