Либа Брей
Ясновидците (31)

Бог умря

Броди по улиците на града, докато не се почувства твърде уморена, за да продължи. Намери пейка до езерото в Сентръл парк и седна да погледа една двойка в лодка. Те се смееха непринудено и се наслаждаваха на слънчевия ден. Изглеждаха безгрижни и щастливи и Ийви ги мразеше за това. Беше се надявала, че тъкмо вуйчо Уил непременно ще я разбере. Изтри сълзите с опакото на ръката си. Обикновено би отишла да потърси утеха при Мейбъл, но за това сега и дума не можеше да става и тя се чувстваше изоставена и самотна.

Дотътри се до „Бенингтън“, качи се на покрива и седна при гълъбите. Напрежението в гърдите й заплашваше да я пръсне, сякаш кожата й не бе в състояние да го побере. Сякаш беше стигнала до задънена улица и всеки дебнещ зад ъгъла демон чакаше своя ред. Уил четеше лекции за свръхестествени явления, но нея я плашеха единствено духовете у самата нея. Понякога сутрин се събуждаше и се заричаше този ден да прави всичко като хората, да не е такава пълна глупачка, да е сдържана и да не подхвърля груби забележки. Заричаше се да избягва прекалените шеги и да не кара околните да замълчават, изпълнени с недоволство. Да е добра и мила, чувствителна и търпелива — изобщо момиче, каквото всеки обича. Но до вечерта добрите й намерения до едно се погубваха — беше изрекла на висок глас точно това, което не бива, и само за да я забележат беше отвърнала на непозволено предизвикателство, например. Навярно Мейбъл беше права — тя наистина е себична. Но какъв е смисълът да живееш кротко и тихо и изобщо да не създаваш никакъв шум? „О, Ийви, ти си твърде велика“, казваха хората и това не беше комплимент. Да, тя беше твърде велика и през цялото време се чувстваше такава.

Защо тогава това все не стигаше?

Гледаше колоните от прозорци на сградите през улицата. Толкова много прозорци. Кой ли живее зад тях? Бяха ли тези хора щастливи? Или понякога седяха на покрива, обзети откато че ли неизлечима самота?

Вратата изскърца леко на ръждясалите си панти и Джерико се измъкна през тесния отвор.

— Очаквах да те намеря тук. Какво се е случило с вуйчо ти Уил?

Ийви извърна лице настрани и изтри очите си.

— Разбърках чая обратно на часовниковата стрелка, тоест дръпнах дявола за опашката.

Джерико приседна, запазвайки разумно разстояние помежду им.

— Не е нужно да ми казваш.

Ийви замълча. На юг слънцето се отразяваше ослепително в стоманения връх на една сграда. От комините се издигаха големи черни облаци пушек. Билборд рекламираше с огромни букви ментовата дъвка Ригли. На ръба на покрив гълъби протягаха шии да се докопат до храна.

— Попита ме как и защо съм дошъл да живея при вуйчо ти. Не ти отговорих — започна Джерико.

Той извади крайщник хляб от джоба си и разви хартията, в която го беше увил.

— Да, не ми отговори — потвърди Ийви.

Тогава смяташе, че ще умре от любопитство, а сега, пред надвисналата опасност да я изхвърлят оттук, й беше съвсем безразлично. Но изпитваше благодарност към Джерико, задето дойде при нея на покрива в опит да я утеши по своя си начин. Просто й се искаше той да не спира да говори, затова попита:

— Ще ми кажеш ли сега?

Джерико присви очи на слънцето и подхвана:

— Израснах във ферма в Пенсилвания. Крави и пасища. Ширнали се нивя. Утрините там бяха тъй свежи; човек се чувстваше като новороден. Нещо далечно, нищо общо с това тук.

— Звучи прекрасно — Ийви се надяваше думите й да не са прозвучали толкова тъпо, колкото се чувстваше.

Джерико помълча известно време, вероятно си събираше мислите, и продължи:

— Избухна епидемия. Детски паралич. Първа си отиде сестра ми. После аз се събудих с треска. Най-сетне ме откараха в болница във Филаделфия, ала аз вече не си усещах ръцете и краката и дишах трудно. Бях на девет.

Говореше и междувременно чупеше хляба на малки парчета и ги хвърляше върху по-равната част на покрива, където роякът гълъби ги поглъщаха.

— Поставиха ме в апарат, прототип на нещо, наречено железен бял дроб, над което работеха. Той диша вместо теб. Но ти, разбира се, си затворен в него — същински метален ковчег. Прекарвах цели дни, втренчен в тавана, и наблюдавах как светлината на прозорците зад мен се мести по него като слънчев часовник. Всяка неделя майка ми идваше с конска каруца от Ланкастър да ме види и се молеше за мен. Но във фермата имаше толкова много работа, освен двете деца и още едно на път, за които да се грижи. Скоро посещенията станаха през неделя, а след време изобщо спряха — тя навярно не успяваше да се измъкне и да стигне до Филаделфия. Измислях си хиляди лъжи — децата са способни на това. Удивително е в какви неща се караш да вярваш.

Ийви не беше сигурна какво е редно да каже, затова мълчеше и наблюдаваше как птиците се трупат около хляба и се боричкат за него.

— После чух чуруликане на перваза на прозореца — бе дошла пролетта. Шом птичката е успяла да се добере дотам, и майка ми би могла, помислих си. В мига, когато чух чуруликането обаче, разбрах, че тя няма да дойде повече. Разбрах го още преди лекарите да ми съобщят, че родителите ми са подписали документи, с които ме преотстъпват на грижите на държавата.

Джерико си избърса ръцете с носната си кърпичка.

— Как са могли да те зарежат така? — попита след минута мълчание Ийви.

— Инвалидите не са годни за работа с плуг или вършачка. Те нямаха възможност да се грижат за мен. И да имат още едно гърло, което да трябва да хранят.

— Как си в състояние да им простиш толкова лесно?

— Каква полза щях да имам от обратното?

— Но сега си силен и здрав. Как…?

Джерико хвърли от покрива камъче със замаха на бейзболист.

— Опитаха нещо ново. Имах щастието, че то сработи. И след известно време се възстанових.

— О, ами това е чудо!

— Няма никакво чудо — възрази той с безстрастна физиономия. — Уил прие да ми стане настойник, а и аз имах нужда от дом. Той е добър човек. Много по-добър от повечето.

— Грижа го е само за работата му и този негов проклет музей — изсъска Ийви, без да я е грижа, че едва ли не ругае.

— Не е истина. Не знам какво се случи днес, но той е ужасно разстроен. Говори с него, Ийви.

Искаше й се да каже на Джерико за случилото се, но не се чувстваше способна да се подложи отново на критика.

— Вече е решил твърдо да ме върне в Охайо. Ако съм дух, сигурно би ме чул.

— Няма духове, Ийви. Но не го казвай на вуйчо си.

Думите на Джерико я накара да се усмихне за миг.

Даваше си сметка, че трябва да започне да си опакова багажа, но искаше още малко да попречи на неизбежното, да запечата завинаги в съзнанието си силуета на града върху небето. Колко жалко, че всичко това свършваше.

Джерико извади опърпаната си книга и Ийви попита:

— Може ли?

Той й я подаде и тя зачете отбелязаната страница:

— Бог умря! Бог е мъртъв! И ние го умъртвихме! Как да намерим утеха, ние, най-жестоките убийци? — Ийви присви очи. — Знаеш как да си прекарваш приятно времето, нали?

Върна му книгата и попита:

— Ще ми почетеш ли?

— Искаш да кажеш да ти почета Ницше?

— Надали ще ме убие, имайки предвид как се чувствам в момента.

Джерико се окашля и намери любимото си място в текста.

— Най-святото и най-могъщото същество, което светът е притежавал до днес, загина, обляно в собствената си кръв под ударите на нашите ножове — кой ще изтрие тази кръв от нас. С коя вода бихме могли да се измием…?

Гласът му я успокояваше. Гледаше как отразяващото се във водната кула слънце озарява покрива на една сграда на запад. Гълъбите подскачаха наблизо, търсейки неуморно храна.

— Какви изкупителни празненства, какви свещени игри ще трябва да измислим? Не е ли твърде велико величието на това дело за нас? Не трябва ли сами да станем богове, само и само да изглеждаме достойни за него?

— Джерико, прилагали ли са чудотворното лечение и на някой другиго?

— Казах ти, че няма чудеса.