Либа Брей
Ясновидците (10)

Блудницата в морето, украсена със злато, драгоценни камъни и бисери

Навлизайки в Пайк Стрийт, Манхатън Бридж ставаше все по-голям и по-голям. Пред жилищните блокове рояци деца играеха уличен бейзбол и изпращаха преминаващата кола с присвити очи, пълни с подозрение.

— Бъдещи хулигани — отсъди детектив Малой, докато паркираше в края на улицата, а после извика към децата: — Ако някой от вас, копе… — погледна към Ийви и продължи: —… някой от вас, пикльовци, пипне тази кола, ще търсят с канджа зъбите ви по дъното на реката.

Мъжете слязоха и Ийви ги последва.

— Нали щеше да чакаш в колата? — напомни й Уил.

Едва се бе добрала дотук и нямаше намерение да пропусне сцената на убийството. Убийство в Манхатън! Вече си представяше как пише на Доти и Луиз за приключението си: „Мили мои най-скъпи, няма да повярвате какво видях днес… Естествено, като модерно момиче, никак не ме беше страх…“ Ако успееше да приближи мястото, щеше да е досущ като романите на Агата Кристи, която тя обожаваше, но само ако.

— О, вуйчо Уил, всичко може да се случи на момиче, оставено да чака в колата — изстена тя и хвърли многозначителен поглед към децата. — Какво би казала мама?

Успя да изобрази на лицето си абсолютна невинност.

— Тогава Джерико ще остане да чака тук с теб.

Ийви метна бърз поглед към Джерико и заяви:

— Ще ми е по-спокойно да съм с теб, вуйчо Уил. Обещавам да стоя настрана. Не бива да се тревожиш. Аз не съм една от онези припадащи глезли, които губят ума и дума при вида на кръв. Та миналата година, когато Бети Хорнсби едва не си отряза пръста, жонглирайки с касапски ножове, единствено аз не отмалях, като видях как всичко наоколо се облива в кръв. Всичко се оплеска, но аз бях като камък. Кълна се.

Направи всичко възможно да изглежда безкрайно равнодушна, сякаш непрекъснато гледа трупове. Вуйчо Уил понечи да възрази, но детектив Малой сви рамене:

— Нямам нищо против, стига госпожицата да не припадне. Това обаче не ви е детективски роман, мис О’Нийл и нека ви послужи за предупреждение.

На пристана се беше събрала тълпа. Полицаи в сини униформи с медни копчета изтласкваха хората назад. Три големи лодки за улов на стриди се люлееха, завързани с буксирни въжета в края на пристана.

— Тялото е ей тук — обясни Малой. — Някакъв рибар я е открил. Доколкото можем да кажем, трупът е бил зарязан тук вчера или завчера. Затрупан бил с камара стридени черупки и затова никой не го е видял по-рано. Добре ли си, Фиц?

Вуйчо Уил беше пребледнял.

— Мразя миризмата на риба — отвърна той.

— Горе главата. Това, което ще видиш, ще те накара да забравиш за миризмата на риба. Тялото е същинска каша.

Малой погледна към Ийви, но тя отказа да го зарадва с реакция и той продължи към Уил:

— Има и някакви шантави знаци. Затова те потърсих. Казвам ти, Фиц, никога не съм виждал нещо подобно.

Той ги поведе към огромна купчина стридени черупки, розово-бели в здрача. Полицейски фотограф бе разположил триножника си. В ръката му блесна светкавица и заслепи Ийви. Магнезиевият прах опърли въздуха и остави силен вкус на езика й. Колкото повече приближаваха купчината черупки, толкова по-ужасна ставаше миризмата на урина и гниеща плът. В стомаха й се надигна мощно желание да повърне, ала Ийви го потисна и скришом пое въздух през устата. Над купчината летяха рояци черни мухи и тя започна да ги разпъжда с ръце от лицето си.

— Вие, госпожице, сте дотук — обяви детектив Малой с тон, който не остави никакво съмнение, че това е заповед.

После кимна на Джерико, за да му даде да разбере по някакъв негласен мъжки шифър да остане с нея и това само още повече я раздразни.

Детектив Малой поведе Уил покрай камарата от черупки и тя видя как вуйчо й пребледнява още повече и поставя ръка върху устата си, сякаш да спре позив за повръщане. После се извърна за момент и се наведе, за да си поеме дъх и тогава Ийви видя своя шанс.

— Вуйчо, добре ли си — извика тя и хукна към него.

— Ийви… — започна той, но вече беше твърде късно. Тя се намираше до него.

Единственият случай, който си спомняше да е оставала без дъх, бе денят, когато пристигна телеграмата от военното командване. На съзнанието й му бе нужно известно време, за да регистрира, че онова, което лежеше проснато на стария дървен пристан, е било човешко същество. Проумя го малко по малко: наполовина събута обувка. Мръсни накъсани чорапи, смъкнати до подутите почернели глезени. Разкъсана рокля и посинели натъртени крайници. Отпусната хлътнала кожа на клепачите над празни очни орбити.

Очите. Убиецът й беше извадил очите.

Замайването профуча шеметно бързо и шумно над Ийви, сякаш някой удари с все сили панаирджийски гонг, и тя заби нокти в дланите си, за да запази съзнание.

Обезформеното тяло на момичето бе проснато на пристана с разтворени ръце и крака. Главата й беше остригана до голо, с изключение на няколко кичурчета, пропуснати от ножицата. Наниз от перли, купени очевидно от магазин за по десет цента, бе увъртян около врата й, а пръстените й не се отличаваха от онези, с каквито си играеха момиченцата. Обезкървеното й лице беше ярко гримирано с плътен слой пудра и руж; червило като алена черта едва прикриваше посинелите й мъртви устни, а на челото й беше изписано БЛУДНИЦА.

Един полицай беше дал на Уил амонячна сол и вуйчо й изглеждаше леко замаян. Ийви не помръдваше и на сантиметър. Там в музея всичко изглеждаше вълнуващо — истинска сцена на убийство, нещо ново, което да сподели с приятелките си. Но при вида на оскверненото тяло Ийви се усъмни дали някога ще пожелае да разкаже за това. Искаше й се да не го беше виждала. По бузата й се изтърколи самотна сълза. Избърса я бързо и сведе поглед към обувките си.

— Убита е преди около седмица — гласът на детектив Малой стигна до Ийви сякаш през тунел. — в тефтера й е написано името и адреса. Рута Бадовски от Бруклин. Деветнайсетгодишна. Семейството е известено. Преди малко повече от седмица Рута отишла на един от онези налудничави маратони по танци с постоянния си партньор Яцек Ковалски. Привикахме го на разпит, но нищо. Твърди, че е заспал под един навес, и на другата сутрин отишъл на работа в тухларната. Шефът му го потвърди.

Ийви пое риска да погледне още веднъж обезобразеното лице. Деветнайсетгодишна. Само с две години по-голяма от нея. Излязла е на танци. А сега е мъртва.

— Ето какво исках да видиш — Малой разтвори роклята на момичето.

На гърдите над мръсния сутиен беше дамгосана петолъчка в кръга на захапала опашката си змия.

— Какво е това, Фиц, някакво вуду заклинание ли? — попита Малой.

— Няма нищо общо с вуду. А и вуду е просто западноафрикански и карибски спиритуализъм, основаващ се на природата — обясни с раздразнение вуйчо Уил.

Малой направи знак с ръка, че се извинява.

— Добре, добре, не се засягай, Фиц. Какво е тогава?

Уил се наведе, за да огледа по-добре знака. Ийви нямаше представа как го направи, без да изкрещи.

— Това е пентакъл — оградена в кръг пентаграма, символ на вселената — обясни Уил. — Много религии и ордени ги използват — езичници, гностици, източни религии, древни християни, свободните масони. Най-известен такъв символ е Печатът на Соломон. Често го използват за талисман.

— Не й е помогнал много — отбеляза Малой.

Уил заобиколи тялото.

— Тази е преобърната — каза той и посочи двете точки нагоре и едната — надолу. — Чувал съм, че преобърнатата пентаграма говори за липсата на равновесие, за триумф на материалното над духовното. Някои твърдят, че подобна пентаграма се свързва с по-тъмни цели, с магии или забранени магьосничества, като викане на демони и ангели. — Уил се изправи, отвърна глава, три пъти вдъхна дълбоко, издиша поетия въздух, и изпръхтя: — Риба. Мразя миризмата на риба.

— Ето, вуйчо.

Ийви му подаде пудриерка с твърд парфюм. Уил го помириса и го върна. Ийви също помириса парфюма. Отново изпита слабост и си наложи да погледне нагоре към величествената стоманена арка, стъпила на двата бряга на поелата към Бруклин река.

— Възможно ли е убиецът да работи във фабрика или с добитък? — наруши мълчанието си Джерико.

Ийви дори не беше забелязала кога е дошъл и застанал до нея.

— Вече проверихме из града, за да разберем дали въпросната дамга, печатът, де, изглежда познат. Засега нищо — каза Малой. — Но има и още нещо.

Направи знак на един от полицаите, който му донесе жълтеникаво парче хартия. Детективът го подаде на Уил, а Ийви пристъпи към вуйчо си и прочете написаното иззад гърба му.

„Блудницата, развратницата от Вавилон, бе украсена със злато и драгоценни камъни и земни съкровища и гледаше красотата на Звяра в цялото му одеяние и извика, защото сега очите й бяха отворени и тя знаеше греховността на света, който трябва да бъде изцелен с кръв и жертвоприношение. И Звярът й взе очите и хвърли украсената Блудница върху вечното море с Печата. Това бе петото приношение.“

— От Библията ли е?

— Не и от някоя, която някога съм чел — отвърна Уил, съсредоточи се в бележника си и започна да си нахвърля записки.

Ийви посочи низ от символи в долната част на листа и попита:

— А тези какви са?

Собственият й глас й прозвуча като чужд.

Уил огледа листа по диагонал и отзад и отвърна:

— Още не съм сигурен. Магически знаци, предполагам. Терънс, бих искал да ти задам няколко въпроса. Насаме, ако обичаш.

Двамата се отдалечиха към едно ветровито място на пристана. Ийви погледна отново тялото на момичето и се съсредоточи върху обувките й. Бяха съсипани от водата и скъсани, но Ийви разпозна, че са специални, навярно най-хубавите обувки на момичето. Едната кристална катарама висеше незакопчана на каишката. Беше крайно унизително и Ийви изпита желание да я намести. Опита се да го направи, но катарамата не искаше да застане на мястото си.

— О-о, моля те — прошепна почти през сълзи Ийви и я стисна силно, решена този път да успее. Катарамата разкри тайните си толкова бързо, че не й остави време да реагира. Образите прелитаха като на пуснат на бърза скорост филм: Лента от провиснал от стената жълт тапет. Камина. Касапска престилка. Щракваща ключалка. Желязо за жигосване. Сини очи с червени краища. Страшни очи, прозорци към ада.

Подсвиркване — жизнерадостна мелодийка, ужасяващо не на място, като приспивна песен на бойно поле.

Задъхвайки се, Ийви пусна катарамата на земята и, плетейки крака, отиде до края на пристана и повърна пая от „Автомат“. Зад нея полицаите се разсмяха, а един подметна:

— Не е място за момиче.

Друг й подаде кърпичка.

— Благодаря — изрече тя унизена.

— Моля — отвърна Джерико и я остави да се почисти сама.

Ферибот разсече сивата вода на реката и надигналите се вълни дълго къдриха повърхността й, преди отново да се заглади. Ийви наблюдаваше пухтящия ферибот и се опитваше да проумее смисъла на току-що видяното. Кошмарните картини в главата й навярно представляваха знаци. Но как да сподели някому по какъв начин е разбрала за тях? Ами ако не й повярват? Ами ако й повярват и я накарат да вземе катарамата в ръка и отново да надникне в онзи кошмар? Не би могла да го направи. Никой не биваше да разбере какво е видяла. Вуйчо Уил щеше да намери решение на случая. Нямаше нужда да казва каквото и да било.

— Ийви, време е да тръгваме — извика я вуйчо й.

— Идвам — откликна Ийви като се постара да придаде твърдост на гласа си.

От реката духна силен вятър, подхвана края на бежовия шал на мъртвото момиче, дръпна го нагоре и той заприлича на протегната за помощ ръка. Ийви се извърна и мина по дългия път, категорично решена да избегне гледката.