Либа Брей
Ясновидците (59)

Търбухът на звяра

Как спираш призрак? Как прекъсваш нишка на злото, след като тя се е втъкала в света? Тези въпроси измъчваха съзнанието на Ийви, докато тя и Джерико си пробиваха път с колата през тълпи, ликуващи в очакване на Соломоновата комета. Отправили се към следващо парти, докарани девойки импровизираха канкан. Пред колата се появи мъж на кокили и блокира движението. През отворения прозорец пиян човек в костюм на палячо наду книжен рог право в ухото на Ийви. Беше толкова неочаквано, че тя направо си изкара акъла.

— Хванах те! — изкиска се той и изчезна в тълпата.

Тя дълго и яростно натиска клаксона, докато мъжът на кокилите най-после се отмести бавно настрани. Пътят се отвори, но Ийви пак натисна клаксона като предупреждение за всички на улицата.

По на север тълпите оредяха. Сенките на грамадната метална клетка на електричката над тях падаха върху капака на стария форд: светла, тъмна, светла, тъмна. Не след дълго караха покрай безлюдния бряг на Хъдсън, а фаровете им бяха единствената светлина наоколо. Добраха се до старата къща на Ноулс. Тя гледаше надолу към улицата като забравено божество, а луната зад нея бе пълна и бяла.

Ийви се промъкна отзад към входа за прислугата, откъдето влезе предишния път. Вратата се отвори с шумно скърцане. Първия път дойде посред бял ден — светло и слънчево, а сега беше много тъмно и всичко изглеждаше застрашително. Запали фенерчето си. Бледият лъч се плъзна по кутия за лед, по кухненски шкаф, по домакинска престилка. На една полица попадна и на прегърбен плъх. Плъхът навири острата си муцунка срещу светлината, а после изчезна в спасителната тъмнина.

— Насам — каза Ийви.

Поведе Джерико към килера за провизии, като се опитваше да не мисли как Джон Хобс се спотайва в някой от високите шкафове, готов да изскочи, щом тя мине покрай него, и забърза по коридора, свързващ кухнята с останалата част на къщата.

— Внимателно — прошепна тя. — Навсякъде са заложени капани.

Имаше толкова много врати и тя се поколеба коя ли води към мазето. За нищо на света не искаше да стигне долу както предишния път.

— Какво би могло да го държи жив? Какъв е пътят му към този свят? — попита Джерико.

— Не знам, но би трябвало да е скрито някъде в тази къща. Ще разруша, ако трябва, всички стени, за да го намеря. Колко е часът?

Джерико остави на пода кутиите с керосин и насочи часовника си към лъча светлина от фенерчето на Ийви.

— Единайсет и двайсет.

— Нямаме много време.

Къщата й се струваше различна. Опита се да разбере какво точно се е променило. Жива. Будна. Готова. Тези думи й дойдоха наум — сякаш къщата бе жив организъм, грамадна утроба на ръба на ужасно раждане. Лъчът на фенерчето се плъзна по покритите с плесен тапети. По стените имаше капчици влага. А по гърба на Ийви течаха струйки пот. Хладината от предишния път сега бе заменена с почти задушлива топлина. Отвори врата — оказа се тясно килерче. Вътре беше влажно. После отвориха още врати — към спалня, към кабинет, към тоалетна с мивка.

— Защо не можем да я намерим? — чудеше се Ийви. — Не разбирам защо не мога да намеря входа. Беше тук преди. Сякаш… Сякаш къщата го крие от нас — понечи да изрече тя. — Да продължим да търсим. Сигурно не съм запомнила добре. Вдясно има всекидневна.

Стигнаха до нея, но плъзгащите се врати бяха затворени.

— Предишния път бяха отворени.

С голямо усилие успяха да ги отворят и лъчът от фенерчето на Джерико се плъзна бавно по стаята. Но и в нея имаше промяна — покривалата бяха вдигнати от мебелите.

— Не беше същото — прошепна Ийви.

— Сякаш ни очаква — промълви Джерико.

— Защо го каза?

Той не отвърна, но и двамата го усещаха — къщата! Къщата ги очакваше.

Ийви освети стените. Сякаш се издуха леко навън. Като дишащи дробове, помисли си тя, а после пропъди мисълта от главата си. В мрака не се виждаше почти нищо. Лъчът светлина се плъзна към счупеното огледало и отражението я заслепи. Ийви примигна. Беше готова да се закълне, че за миг на ретината й се запечатаха мрачни призрачни лица. Задъхана, тя насочи светлината към пространството зад себе си, но там нямаше никого. Къщата изпъшка и изскърца.

— Не ми харесва това — каза Джерико.

— Имаме ли избор? Не го ли спрем тази нощ, той ще се развихри напълно. А после ще бъдем безсилни да направим каквото и да било.

— Но медальонът вече не е у нас. Как ще… — той понижи глас, сякаш къщата ги слушаше. — Как ще заловим духа му?

— Ще измислим нещо друго — прошепна в отговор Ийви. — Или, ако се наложи, ще изгорим до основи къщата.

Джерико размърда ръката си нагоре-надолу.

— Виждаш ли онази светлина?

Той проследи тънкия лъч до изрязана в камината розетка.

— Отзад има нещо.

— Джерико, недей! — извика внезапно Ийви.

В лицето му блъвна облак прах. Той се задави, изкашля се и размаха ръце, за да го разсее. Прахът миришеше отвратително сладникаво на умиращи цветя.

— Добре ли си?

— Да, всичко е наред — отвърна той, но гласът му потрепери.

В камината пламна огън и двамата подскочиха смаяни.

— Той знае, че сме тук — прошепна Ийви.

— Как би могъл да го знае?

— Мисля… мисля, че къщата му казва. Трябва да побързаме. Колко е часът?

Джерико отново погледна часовника си.

— Единайсет и двайсет.

— Същото каза и последния път.

Той пак изложи часовника си под лъча на фенерчето й. Голямата стрелка не се движеше.

— Не работи. А си беше наред, преди да…

… влезем в къщата. Не беше нужно да го казва.

— Това не ми харесва — промълви Джерико и изтри капките пот от челото си.

Очите му бяха леко изцъклени.

— Дали онова, което държи духа му жив, е скрито някъде в къщата?

Ийви кимна утвърдително.

— Нека тогава не губим време и да подпалим къщата. Да я запалим и да бягаме.

Къщата изстена под порива на вятъра. Уил бе съвсем ясен, че те трябва да изпратят духа на Джон Хобс според неговите условия. Да го заклещят в медальона и да го изгорят. Само че полицията конфискува медальона, а Уил попадна в ареста. Сега всичко бе в ръцете на Нйви и Джерико.

— Да я запалим и да бягаме — съгласи се тя.

Грабна кутия с керосин. Но къщата беше наистина огромна.

— Трябва да я унищожим напълно. Аз ще се заема с втория етаж, а ти полей тук, долу.

— Няма да ти позволя да се отделиш от погледа ми — заяви твърдо той.

— Бъди разумен, моля ти се.

— Не, ще се движим заедно.

— Тогава да се залавяме за работа.

Минаваха от стая в стая и поливаха с керосин всичко запалително. Ийви се промъкна в мансардата, някогашното царство на Ида Ноулс. През пролуките на дъските, с които бе закован прозореца, се виждаше в далечината градът. Хората бяха наизлезли и се веселяха, танцуваха и празнуваха завръщането на кометата, без да имат ни най-малка представа какво означава тя. От долния етаж се разнесе едва чуто музика. Звучеше като гласове, изпълняващи химн. Ийви направи знак на Джерико да спре да разплисква керосин и замръзна неподвижна. Музиката не се чуваше повече.

— Да побързаме — подкани го тя.

На слизане по стълбата едно стъпало поддаде и Джерико едва не пропадна през него. Ийви трябваше да го дръпне силно, за да успее той да се задържи на крака. Върнаха се в балната зала и Ийви ахна от изненада. Столовете бяха подредени в кръг точно както в Бретрън.

— Джерико — прошепна тя и заотстъпва назад към вратата.

— Джон Немирни, Джон Немирни,/вечно със престилка, ножа остър вирнал… — запя Джерико и се разсмя.

— Не е смешно — сряза го Ийви.

На лицето му се изписа странна усмивка.

— Чуваш ли музиката?

Тя наостри уши, но този път не чу нищо друго, освен стоновете и скрибуцането на старата къща.

— Не.

— Като парти е! — засмя се весело Джерико. — Да танцуваме. Ти танцуваш, нали, Ийви?

Той я грабна и я завъртя толкова бързо, че на нея й се зави свят.

— Джерико, какво ти става? — попита тя и изведнъж проумя — облакът прах от розетката.

Растенията, от които Братството правеше сладкото си вино и дима. Джерико беше упоен.

— Винаги съм искал да танцувам с теб — измърмори той и завря глава във врата й. — Знаеш, че те наблюдавах. Точно когато си мислеше, че никой не те гледа.

Устните му докоснаха ухото й. Дъхът му беше топъл и кожата й пламна.

— Нощем си мисля за теб. Толкова много нощи…

Трябва да го изведе от къщата, ето това трябва да направи. Беше подценила това място. То бе съучастник и страшно като самия Джон Хобс. Затова къщата щеше да направи всичко възможно да го защити.

— Ще танцуваме — дръпна се от Джерико тя, — но не тук.

— О, да, тук.

Отново я притегли и я притисна до себе си. Стените със сигурност въздъхнаха и отнякъде долетя зловещо кикотене.

— Знам по-добро място.

Тя го повлече към кухнята. Трябваше да го изведе навън на свеж въздух, а после да хвърли запалена клечка кибрит в къщата и двамата с Джерико да избягат колкото се може по-надалеч.

— Къде ме водиш? — попита замаян той.

— Почти стигнахме — макар да се опитваше да звучи рязко, гласът й потрепера.

Разгадала сякаш плана й, вратата се затръшна.

— Не!

Ийви задърпа дръжката, завъртя я яростно насам-натам, но тя не помръдна дори когато се хвърли неколкократно върху вратата. Намираха се в капан. Къщата нямаше да им позволи да излязат.

Джерико протегна ръка и изрече дрезгаво:

— Танцувай с мен.

— Трябва да се махаме. Не разбираш ли?

— Разбирам само, че те желая.

Навсякъде миришеше на керосин. Не беше нужно кой знае какво, за да се превърне всичко в огнено кълбо и то заедно с тях двамата. Е, чудесно. Щом не можеше да се измъкнат по този начин, щеше да опита друг — да свали дъските от прозореца, да метне стол към ключалката или да направи нещо друго, само и само да избягат оттук.

Ийви грабна протегнатата ръка на Джерико и го повлече след себе си. Той се кискаше, а звукът пъплеше нагоре по гръбнака й и я изпълваше с желание да зареже всичко — включително и него, и да избяга. Добра се до входната врата, когато чу шум отвън. Дали някой не вървеше по улицата? Дали ако извика, ще я чуят? Тя се устреми към страничните прозорци, готова, ако е нужно, да откърти дъските с голи ръце.

Подсвиркване. Онзи, който вървеше по улицата, си подсвиркваше познатата стара песничка. По ръцете й полазиха тръпки.

— Той идва. Най-добре да се скрием.

Ийви търсеше с очи стая, въртеше се отчаяна насам-натам. Къде? Къде биха могли да се скрият? Ами ако сега Немирния Джон се прибираше вкъщи за последното си приношение? Щеше ли тя да намери у себе си сили да кротува, да се спотайва и да нападне, преди той да е извършил ужасното си дело? Всъщност трябваше да направи едно: да го изчака и да нападне преди кометата да мине. Тогава за Джон Хобс всичко щеше да свърши. Тя щеше да го направи. Трябваше да го направи. Къде обаче да се скрие? Лъчът на фенерчето се плъзна по лъщящите, покрити със слуз, стени.

Подсвиркването приближаваше.

— Не ги ли чуваш? — измърмори Джерико. — Те са тук. Те чакат.

Джерико. Трябваше да го прибере на сигурно място. Вляво имаше малка стая и Ийви го набута в нея.

Той завъртя топката на вратата и подът под краката му изчезна. Джерико пропадна в мрака.

Тя започна да го вика в тъмната дупка на пода. Нямаше никакъв отговор. Дали подобно на улея и тя не водеше към мазето? Дали сега той не лежи долу на мръсния под със счупен крак или разбит череп? Но къде все пак бе входът? Тя се върна тичешком в широкото фоайе, спря и се заслуша. Подсвиркването беше спряло. Сърцето й биеше толкова силно, че се опасяваше ребрата й да не се строшат. Гърлото й бе пресъхнало до степен да не може да преглътне. Мърдай, Ийви, подкани се тя, но беше парализирана от страх. Налегна я отчаяние. Как би могла да победи такова неописуемо зло? Но ако сега се предаде, всичко ще приключи бързо-бързо и тя няма да е тук, за да види как гори светът. Къщата въздишаше и мъркаше.

И тогава изведнъж я видя: под стълбата имаше врата, която преди липсваше. Беше мокра и проблясваше в мрака като кост.

— Джерико! — извика отново Ийви. — Идвам при теб. Не мърдай.

Къщата си пое дъх и го задържа. Пред предните прозорци премина сянка, бърза като крило на птица. Той си беше вкъщи. Идваше. Ийви ахна и хукна към вратата на мазето. Завъртя без усилие топката и вратата се отвори. Нямаше къде другаде да върви освен долу, към дълбините на мястото за убийства на Немирния Джон.

По стълбите цареше пълен мрак. Ийви налучкваше стъпало след стъпало, плъзгайки ръка по стените от двете си страни. Мазилката беше топла, влажна и лепкава. Сърцето й биеше до пръсване, главата й туптеше с пулса на кръвта й. Къщата отново бе притихнала и това я изплаши дори повече от подсвиркването. Надяваше се Джерико да не се е наранил. Наложи си да продължи да слиза, докато най-сетне не стъпи на пода на мазето. Беше непоносимо горещ, мек и пропит с влага. Усещаше горещината под подметките си и това я принуждаваше да се движи. Опита с малки предпазливи крачки. Питаше се накъде да върви. Къде е Джон Хобс? Чудеше се дали да не запали фенерчето или бе по-безопасно да се спотайва в тъмнината. Какво ли имаше там, в онзи необятен незнаен мрак?

Стените дишаха. О, господи! Тя ги чуваше! Не можеше да понася повече мрака. Разтреперана, запали фенерчето.

Отнякъде над нея дочу свирукане на приспивна песен. Но песента нямаше нищо общо с никаква детска стая.

Отекна гласът на Джон Хобс:

— И Господ проговори сякаш с гласовете на хиляди ангели. Остана само единайсетото приношение, Сватбата на Звяра и Жената, облечена в слънце… Знам, че ти си тук, Жена слънце. Усещам те.

Съзнанието й се бореше да разбере. Той я нарече Жена слънце. Нея. Жена слънце. Жената, облечена в слънце. Немирния Джон си бе вкъщи. Беше си вкъщи, готов да завърши своята трансформация. И я търсеше — нея. Ийви се застави да продължи да върви, като шареше с фенерчето из помещението, за да открие Джерико. Искаше й се да е много далеч оттук — в някой нощен клуб или в „Бенингтън“, или дори в скучната библиотека на музея. Колко глупаво бе от нейна страна да си помисли, че е възможно да се справи с убиец, с дух, със самия Звяр.

Над нея свирукането спря и започна песента: Джон Немирни, Джон Немирни,/вечно със престилка, ножа остър вирнал… Страхът изтъни аргументите й до тънка нишка. Трябваше да излезе оттук. Да се измъкне. Ийви се насочи към разнебитената стълба. Беше й все едно — трябваше да се осланя на късмета си, да стигне до горе и да избяга от къщата. А после щеше да вика като луда, докато цял Ню Йорк не я чуе и не дойде. Но, не — Джерико. Първо трябваше да намери Джерико. Дали пък той не бе открил начин да се измъкне, кой знае. Внушаваше си това, докато караше насила краката си да се движат. Ами да, навярно точно сега той тича за помощ и всеки момент вратата ще бъде разбита и полицаите ще нахлуят в тази гадна бърлога. Всеки момент щеше да чуе Джерико да й вика:

— Ийви! Ийви! Ийви! Спасена си. Излез!

Оставила се на страховете си, тя започна да хихика и сложи ръка на устата си.

Дъските на пода над главата й изскърцаха. Сърцето й заби още по-бързо. Независимо от голямата влага в помещението, гърлото и бе болезнено пресъхнало и тя едва издържаше. Противно на бъркотията в кръвта й, стъпките горе отекваха сякаш грижливо обмислени. Туп. Туп. Туп. Туп. По протежение на тънката цепка под вратата горе на стълбата се появиха сенките на две обувки.

В главата на Ийви припламваха лаконични идеи и команди:

Тук. Скрий се. Къде? Върви? Накъде? Идва. Слиза. Скрий се. Къде?

Спомни си струйката въздух, която усети предишния път тук с Мейбъл, и вдигна ръка с надежда да я открие. Студена струйка целуна дланта й. Тя я проследи до далечната стена, зад пещта. Сигурно щеше да пропусне тайната врата, ако не бе протегнала ръка и не бе попаднала на пролуката. Опипа внимателно ръбовете и с усилие потисна риданието си, защото не напипа нито ключалка, нито топка, нито път навътре.

Вратата на мазето се отвори със скърцане. По стълбата се чуха стъпки. И в същия момент вратата пред Ийви се отвори от само себе си. Отвътре блесна светлина. Лунна светлина, даде си сметка тя. Беше път навън. Трябваше да е път навън.

Ийви мина през тесен вестибюл, който прерастваше като че ли в по-голямо помещение. Даде си сметка, че светлината идва от отвор високо горе — от малък прозорец, обърнат към нощното небе. Липсващата камина, помисли си тя и потръпна. Самото помещение с необикновена форма — нещо като звезда — нямаше нито прозорци, нито врата. В единия му ъгъл имаше мангал. Нарисувана пентаграма, в центъра на която се издигаше величествен олтар с комета, заемаше целия под. Ийви се обърна бавно и огледа цялата стая. Стените бяха изрисувани със символи — символ за всяко от единайсетте приношения, за всяко от убийствата.

Полази я ужасяващ познат студ. Как е възможно да е толкова глупава? Колко пъти чу фразата, а така и не се замисли над нея? Срещна я и в Книга на Братството, и в дневника на Ида Ноулс. А и чу пастор Алгуд да я изрича във виденията си. Новите Ученици на Братството я произнасяха там, на панаира. По стените на изгнилите бараки на стария лагер горе в планината имаше съвършено същите символи.

… подгответе стените на къщите си…

Не медальон, не книга, не друг предмет държаха Джон Хобс жив. А място. Стая. Тази стая.

Книгата на братята лежеше на олтара, разтворена на единайсетото приношение. Ийви се вгледа в рисунката на красивото момиче в сияйна дреха от злато, с всевиждащо око на челото и протегнати длани. Гърдите й бяха разкъсани, а сърцето й лежеше в ръцете на Звяра.

Това значи беше истинската бърлога. Ето я причината Мери Уайт да държи къщата готова за него. А Ийви бе влязла в самия търбух на Звяра. Трябваше веднага да се измъкне от тук. А после да хвърли клечка кибрит и да прати Немирния Джон в ада, който би го приел.

Чу го да пее от дълбините на мазето: „Немирния Джон, Немирния Джон…“

Пръстите й затърсиха кибрита в джоба й. Да, ще хвърли запалена клечка и ще побегне. Паниката размътваше мисълта й. Беше отчаяна. Приклекна като животно, съзнаващо, че е хванато натясно от вълк.

Не припадай, не припадай, не припадай, каквото и да правиш, не припадай, момиче…

Вълкът беше на вратата. Сянката му се разля в стаята. Ийви драсна с треперещи пръсти клечка кибрит, хвърли я срещу сянката и видя как пламъкът се превърна в дим. Драсна друга, трета, четвърта, докато кутийката се изпразни. Въпреки всички предупреждения мозъкът не й съдействаше. Очите й се обърнаха с бялото навън и тя се свлече в безсъзнание на пода.