Либа Брей
Ясновидците (4)

Музеят на гадните усещания

Ийви слезе от влака и помаха на отговорниците по вагоните и на кондукторите, с които игра покер от Питсбърг до гара Пенсилвания. Сега притежаваше двайсет долара, три нови адреса в тефтера си и шапка на вагонен отговорник, която нахлупи екстравагантно на златната си глава.

— Довиждане, момчета! Беше страхотно.

Кондукторът, млад мъж на двайсет и две, се наведе от стъпалата на влака и извика:

— Наистина ще ми пишеш, нали скъпа?

— Ама как не. Веднага щом упражня краснописа си — излъга Ийви. — Леля ми ще ме чака. Официално тя е сляпа, та най-добре да литвам към нея. Клетата ми скъпа леля Марта.

— Мислех, че името й е Гертруд.

— Гертруд и Марта. Те са близначки и двете са слепи, клетите, клетите ми те. Хайде, на добър час!

Ийви хукна нагоре по стълбите с разтуптяно сърце. Ню Йорк — най-сетне!

Телеграмата на вуйчо Уил беше изрична: трябваше да излезе от гара Пенсилвания и на 8-о авеню да хване такси и да каже на шофьора да я закара до Музея на американския фолклор, суеверията и окултното на 68-а улица встрани от западната част на Сентръл парк. Беше сигурна, че са изключени каквито и да било проблеми, но когато се оказа сред суматохата на гара Пенсилвания, се почувства меко казано безпомощна. Два пъти тръгва в погрешна посока и накрая се озова в огромната централна зала със сводестите прозорци от пода до тавана и гигантския часовник в средата, чиито стрелки напомняха на пътниците, че времето, както и влаковете, лети.

Наблизо много ефектна жена в дълго палто от руски самур, въпреки жегата, привличаше все по-голяма тълпа от почитатели и досадници с фотоапарати.

— Коя е тази? — попита тихо Ийви един мъж.

— Не знам — сви той рамене. — Но рекламният й агент ми даде долар да стоя наоколо и да я зяпам сякаш е Глория Суонсън^[1]. Най-лесно спечеленият ми долар.

Ийви забърза, за да влезе в крачка с блъсканицата и суетнята, и едва не стъпка вестникарче, което тръбеше новините от „Дейли Нюз“:

— Отровен ли е Валентино? Прочетете всичко по случая! Разкрит бомбен заговор на анархисти! Учител се прави на човекоподобна маймуна в името на еволюцията! Всички новини тук, тук! Само два цента! Вестник, мис?

— Не, благодаря.

— Хубава шапчица — намигна й той и това я подсети за шапката на отговорника на вагона.

На витрината на една дрогерия висеше огледало и Ийви спря, за да си оправи косата и да си сложи своята шапка клош с периферия; заобръща наляво-надясно глава, за да се увери, че е в най-добрия си вид. Извади спечелената на покер двайсетдоларова банкнота и след като поразмисли я мушна в джоба на червения си пътнически жакет.

— Не бих казал, че ви виня, задето поглъщате жадно гледката. Наблюдавам ви от известно време.

Гласът бе мъжки и леко дрезгав. Нйви видя отражението на притежателя му в огледалото. Гъста тъмна коса с паднал напред кичур, който отказваше да се задържи сресан назад. Кехлибарени очи и тъмни вежди. Усмивката можеше да се опише само като вълча.

Ийви се извърна бавно.

— Познаваме ли се?

— Още не, но се надявам да поправим това — той й тикна ръката си и додаде: — Сам Лойд.

Ийви направи реверанс и каза:

— Мис Еванджелин О’Нийл от рода О’Нийл от Зенит.

— Родът О’Нийл от Зенит? Чувствам се неподходящо облечен. Я само да си облека смокинга.

Той отново се ухили и Ийви усети, че самообладанието й се разклаща леко. Онзи, среден на ръст, имаше стегнато телосложение; с набити до лактите ръкави на ризата и панталони — протрити на коленете. Върховете на пръстите му бяха леко зацапани, сякаш е лъскал обувки. На врата му висяха авиаторски слънчеви очила. Първият й нюйоркски ухажор беше леко нешлифован.

— Е, беше ми приятно да се запозная с вас, мистър Лойд, но по-добре…

— Сам.

Грабна куфара й толкова бързо, че тя дори не видя движението на ръката му.

— Нека ви помогна.

— Не мога. Наистина…

Понечи да си вземе куфара, но той го вдигна и заяви:

— Настоявам. Майка ми ще ме одере жив, задето не съм проявил кавалерство.

Ийви се огледа нервно и склони:

— Тогава само до изхода.

— Къде отивате?

— Господи, задавате много въпроси.

— Нека отгатна: вие сте момиче от вариетето на Фло Зигфелд?

Ийви поклати глава.

— Модел? Актриса? Принцеса? Твърде красива сте, за да сте просто която и да е.

— С всичкия си ли сте?

— До степен да не мога да се измъкна от него.

Ласкаеше я, но на нея й беше приятно. Ийви обичаше внимание. Беше като чаша от най-доброто шампанско — пълно с мехурчета и опияняващо — и както с шампанското, тя винаги искаше още от него. Същевременно обаче не желаеше да изглежда лесна плячка.

— За ваше сведение, тук съм, за да постъпя в манастир — реши да го изпита Ийви.

Сам Лойд я огледа внимателно и поклати глава:

— Чисто разхищение, ако питате мен. Красиво момиче като вас.

— Да служиш на Бог никога не е разхищение.

— О, да. Сега, разбира се, говорят, че щом си имаме Фройд и автомобили, Бог е мъртъв.

— Не е мъртъв, а просто адски уморен.

Ъгълчетата на устата му потрепнаха от задоволство. Ийви усети как топлината отново я залива. Смяташе я за интелигентна, този Сам Лойд с неговата многозначителна усмивчица.

— Е, доста работа е наистина — изстреля в отговор той. — Цялото това бичуване и изпълнения. И в кой манастир отивате?

— Онзи, в който всички жени са в черно и бяло.

— Как му е името? Може да го знам — Сам сведе глава. — Аз съм много набожен.

Ийви едва не възкликна и отвърна:

— Казва се… „Сейнт Мери“.

— Разбира се. И кой от всичките „Сейнт Мери“?

— Най-главният, за който би се сетил човек.

— Слушайте, преди да отдадете живота си на Бога, защо не ми разрешите да ви разведа из града? Знам всички горещи точки. И съм първокласен екскурзовод.

Хвана ръката й и Ийви почувства възбуда и същевременно безпокойство. Не бяха минали и пет минути, откакто пристигна в града, а един млад мъж — един несъмнено много привлекателен млад мъж — вече се опитваше да я накара да тръгне с него. Беше вълнуващо. И малко плашещо.

— Слушайте, трябва да ви споделя тайната си. — Сам се огледа наоколо. — Аз издирвам таланти за най-големите имена в града. Зигфелд. Братята Шуберт. Мистър Уайт. Познавам ги всичките. Ще ме обесят, ако не ги запозная с талант като вас.

— Смятате, че съм талантлива?

— Знам, че сте. И съм готов да го потвърдя. Имам усет за тия неща.

Ийви повдигна едната си вежда и заяви:

— Не мога да пея. Не мога да танцувам. Не съм сценична.

— Виждате ли? Истинска тройна заплаха. — Сам се захили и додаде: — Ето на, талантът от шоуто на „Сейнт Мери“.

Ийви се засмя въпреки волята си и попита престорено свенливо, като го погледна през миглите си, както бе виждала да го прави Колийн Мур във филма „Ние, модерните“:

— Добре тогава. Вие с вашата остра наблюдателност — какво точно необикновено намирате в мен?

— Просто у вас има нещо — отвърна той, без да уточни нищо конкретно.

Това я разочарова. Сам опря ръка на стената зад нея и се наклони близко-близко. Стомахът й се сви. Не че не знаеше как да се оправя с момчетата, но този тук бе нюйоркчанин. Не искаше да прави сцена и да излезе, че е абсолютна селяндурка. Беше момиче, дорасло да се грижи за себе си. А и ако родителите й чуеха всичко това, моментално щяха да я приберат обратно в Охайо.

Ийви се измъкна изпод ръката на хубавия Сам Лойд и грабна пътната си чанта.

— Боя се, че сега трябва да вървя. Виждам, струва ми се, ммм…, върховната монахиня да влиза в дамската тоалетна.

— Върховната монахиня ли? Да не би да имате предвид игуменката?

— Ами да. Сестра… Сестра… ммм…

— Сестра Бенито Мусолини Фашисте?

— Точно така!

Сам Лойд се ухили самодоволно:

— Бенито Мусолини е министър-председател на Италия. И фашист.

— Знаех го — бузите на Ийви пламнаха.

— Разбира се, че го знаехте.

— Е… — Ийви се поколеба за броени секунди, после подаде ръка за сбогом.

Сам Лойд я притегли към себе си и все така захилен самодоволно, я целуна поривисто по устата. Пламнала и объркана, Ийви се дръпна рязко назад и чу как ваксаджиите се изкискаха. Дали би трябвало да го зашлеви? Той си го заслужаваше. Но така ли постъпват изисканите модерни обитатели на Манхатън? Или просто отминават с пренебрежение като към стар виц, който даже вече не ги разсмива?

— Не може да обвинявате младеж, че е целунал най-красивото момиче в Ню Йорк, нали, сестро?

Захилената физиономия на Сам изразяваше всичко друго, но не и оправдание.

Ийви вдигна рязко и решително коляно и той падна на земята все едно е торба с брашно.

— Не може да обвинявате момиче, че е с бързи рефлекси, нали, младежо?

Тя се врътна и забърза към изхода. Сам Лойд извика след нея с обида в гласа:

— Всичко хубаво на монахините. Добрите сестри от „Сейнт Мери“ нямат представа какво ги чака!

Ийви изтри с опакото на ръката целувката от устата си и се промъкна през навалицата навън към 8-о авеню. Щом видя великолепието на града, забрави всички мисли за Сам Лойд. В средата на авенюто по стоманени релси се поклащаше трамвай. Сред множеството от хора автомобили си пробиваха път с дръзката грация на кордебалет. Ийви протегна врат, за да обхване цялата гледка. Високо над оживените улици мъже балансираха смело върху стоманени греди и издигаха нови здания като онези, които вече пронизваха облаците, сякаш дори небето не можеше да спре амбицията на върховете им. Покрай тях на синия фон на небето тържествено премина сребристото петно на дебел лъскав дирижабъл. Всичко приличаше на сън, готов да се смени с едно премигване. До ъгъла стремително приближи такси и Ийви скочи в него.

— Накъде, госпожице?

— Към Музея на американския фолклор, суеверията и окултното, моля.

— Ох, Музеят на гадните усещания — засмя се под мустак шофьорът. — Хубаво, че ще успеете да го посетите, докато още е възможно.

— Какво искате да кажете?

— Мястото дължало огромни данъци. Градът отдавна му е хвърлил око. Искат да вдигнат там жилищни блокове.

— О, господи!

Ийви разгледа внимателно снимката, която майка й й даде. Беше на вуйчо Уил — висок, дългурест, рус. Стоеше пред музея — внушителна викторианска сграда с кулички, стъклописи и ограда от ковано желязо.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре, ако питате мен. Мястото плаши хората. Всички тези налудничави предмети там са пълна измама.

Предмети. Магьосничество. Ийви забарабани по вратата.

— Знаете за онзи там, дето управлява, нали?

Ийви спря да барабани и попита:

— Какво искате да кажете?

— Особен тип. Бил е съвестник.

— Бил е какво?

— Ами от ония, дето са отказали да служат във войската заради убежденията си — изрече шофьорът, сякаш изплю отрова и уточни: — Чувам, че може да е и един от онези, болшевиците.

— Ако е така, никога не ми го е споменавал — Ийви си опъна ръкавиците.

Шофьорът улови погледа й в огледалото и попита:

— Познавате ли го? Каква работа има хубаво момиче като вас с тип като онзи?

— Той ми е вуйчо.

При тези думи шофьорът потъна в блажена за нея тишина.

Таксито най-сетне сви по странична улица близо до Сентръл парк и спря пред музея. Със захабената от сажди и пълзящи растения фасада и скрит встрани от високия дух и стоманата на Манхатън, музеят приличаше на реликва, на сграда извън времето и мястото. Ийви отмести поглед от печалната сянка пред себе си към красивата сграда на снимката и попита:

— Сигурен ли сте, че това е свърталището?

— Да, това е мястото. Музеят на гадните усещания. Дължите ми долар и десет цента.

Ийви бръкна в джоба си, но не измъкна нищо освен хастара му. После с нарастваща тревога пребърка всичките си джобове.

— Какво? — Шофьорът я изгледа подозрително.

— Парите ми! Няма ги. Имах двайсет долара точно в този джоб, но… ги няма!

Шофьорът поклати глава.

— Трябваше да се досетя, че сигурно си болшевичка като вуйчо си. Слушай, малка госпожице, имах трима такива тарикати като теб миналата седмица. Но не и този път. Дължиш ми долар и десет цента или разказваш историята си на ченге.

Шофьорът направи знак на конен полицай в края на улицата.

Ийви затвори очи и се върна мислено по стъпките си дотук: линиите, витрината на дрогерията. Сам Лойд. Сам… Лойд. Ийви си спомни страстната му целувка и отвори рязко очи. Просто има нещо у вас… Наистина имаше — двайсет долара. Не беше минал и час, откакто е в града и вече я изиграха.

— Този кучи… — изруга грубо Ийви и накара шофьора да млъкне от смайване.

Бясна, измъкна от шапката си резервната десетдоларова банкнота, изчака рестото и тръшна вратата на таксито след себе си.

— Ей — извика шофьорът. — А бакшиш?

— Ама разбира се — отвърна Ийви и тръгна към старата викторианска сграда, а дългият й копринен шал се развя след нея. — Не целувай непознати на гара Пенсилвания.

Ийви потропа с бронзовото чукало, представляващо глава на орел, и зачака. На табела отстрани на масивните дъбови врати на музея пишеше: ТУК СА НАДЕЖДИТЕ И МЕЧТИТЕ НА ЕДНА НАЦИЯ, ИЗГРАДЕНА ВЪРХУ ГЪРБА НА МЪЖЕ И ИЗДИГНАТА НА КРИЛЕТЕ НА АНГЕЛИ. Ала нито мъже, нито ангели отговориха на тропането й, затова тя влезе. Вестибюлът беше богато украсен: подове от бял и черен мрамор, стени с дървена ламперия, осветени от слабата светлина на аплици. Гордостта на бледосиният таван високо горе представляваше фрески на ангели, наблюдаващи поле с войници на Революцията. Сградата миришеше на прах и старост. Ийви тръгна към дългия салон и стъпките й отекнаха по мрамора.

— Хей? Ало? Вуйчо Уил?

Широко, претенциозно изваяно стълбище се виеше към площадка, осветена от огромен прозорец с цветно стъкло, а после се губеше от погледа. Вляво имаше мрачна всекидневна със спуснати завеси. Вдясно малка портална врата беше отворена към старовремска трапезария, където дълга дървена маса и тринайсет тапицирани с дамаска столове имаха вид на неизползвани от години.

— Да му се не види. Кой е умрял? — промърмори Ийви и заброди из къщата, докато не стигна до дълга стая, подслонила колекция от предмети в стъклени витрини.

Минаваше от витрина на витрина и четеше старателно написаните на машина картички под всеки предмет:

Малка платнена чанта-талисман и вуду кукла, Ню Орлиънс, Луизиана

Част от кост на китайски железопътен работник и предполагаем магьосник, Северна Калифорния, периодът на Златната треска

Кристална топка, използвана за сеанси от мисис Бълнис Фоксуърди през периода на американския спиритуализъм, 1848 Г., Трой, Ню Йорк

Талисман за закрила на племето оджибуей, района на Големите езера

Изрезки на гадател, Батон Руж, Луизиана

Инструменти и книги на франкмасон, ок. 1776 г., Филаделфия, Пенсилвания

На поредица от призрачни фотографии се виждаха смътни фигури, тънки и прозрачни като дантелени пердета на вятър. Вуду кукли, марионетка на вентрилоквист. Учебник по магьосничество с кожена подвързия. Книги по алхимия, астрология, нумерология, гадаене, вуду, книги за медиуми и лечители и няколко тома за наблюдение на духове в Северна и Южна Америка от седемнайсети век насам.

На една маса лежеше разтворен Дневникът на Мърси Проуд. Ийви наклони глава, за да се помъчи да проумее шрифта от седемнайсети век. „Виждам призраци на умрелите. Затова ме заклеймиха, че съм вещица…“

— Обесили са я. Била е само на седемнайсет.

Ийви се извърна сепната. Човекът, произнесъл тези думи, излезе от сянката. Беше висок и широкоплещест, с пепеляво руса коса. Под светлината на стария полюлей, която падаше върху него, той за момент й се стори като оживял суров ангел от ренесансова картина.

— Какво престъпление е извършила? — намери отново гласа си и попита Ийви. — Превръщала е джина във вода?

— Била е различна и това е нейният грях — каза онзи и й протегна ръка. — Аз съм Джерико Джоунс. Работя за вуйчо ти. Той ме помоли да ти правя компания, докато преподава на класа си.

Това значи беше знаменитият Джерико, в когото Мейбъл бе лудо влюбена.

— О, толкова много съм чувала за теб — избъбри Ийви.

Мейбъл би я убила за тази недискретност, затова се постара да изясни:

— Искам да кажа, че чувам, че вуйчо Уил би бил загубен без… каквото и да е това, което правиш.

Джерико погледна настрани:

— Дълбоко се съмнявам в това. Имаш ли желание да разгледаш музея?

— Би било чудесно — излъга Ийви.

Джерико я поведе нагоре и надолу по стълбища, из специални и мухлясали стаи с още колекции на кукли и прашни реликви, а Ийви се мъчеше да запази любезната си усмивка.

— Последното, но не и по значение, е това място — библиотеката, където прекарваме по-голямата част от времето.

Джерико отвори махагонов портал и Ийви подсвирна. Никога не беше виждала подобно помещение. Сякаш я пренесоха в призрачен приказен замък. Огромна камина от варовик заемаше по-голямата част от стената. Мебелите не бяха много — кафяви кожени кресла, изтъркани на места до степен да се вижда пълнежът, няколко малки маси, настолни лампи, намалени колкото да хвърлят слаба, бледозелена светлина. Галерия на втория етаж с лавици за книги опасваше помещението от край до край. Ийви проточи шия, за да обгърне цялата гледка. Таванът — и то какъв таван! — трябва да беше поне шест метра. По него се бе разпростряла панорама на американската история: Пуритани с черни шапки порицаваха остро група жени. Индиански шаман се взираше в огън. Лечител стискаше в едната си ръка змии, а другата бе поставил върху главата на болен. Бащи-основатели със сиви перуки произнасяха Декларацията на независимостта. Робиня държеше високо корен от мандрагора. Ангели и демони се носеха над историческата сцена и наблюдаваха. Чакаха.

— Какво мислиш? — попита Джерико.

— Мисля, че той би трябвало да уволни художника.

Ийви се тръсна в едно кресло и оправи ръбовете на чорапите си. Изгаряше от непреодолимо желание да излезе, да се види с Мейбъл и да изучи града.

— Много ли ще се забави вуйчо Уил?

Джерико сви рамене, седна на дългата маса и взе книга от висока купчина.

— Това е прекрасна история на мистицизма в колониите през осемнайсети век, в случай че предпочетеш да запълниш времето си с четиво.

— Не, благодаря — Ийви едва потисна порива си да завърти очи.

Нямаше представа какво намира Мейбъл в този човек. Той най-сериозно се канеше да се заеме с работа.

— Слушай — Ийви понижи глас, — не допускам тук да имате алкохол, а?

— Алкохол? — повтори Джерико.

— Нали разбираш, лак за ковчези. Пот на пантера, а? Нещо контрабандно? Джин, да речем?

— Не.

— Не съм придирчива. И бърбън ще свърши работа.

— Аз не пия.

— Тогава сигурно си ужасно жаден.

Ийви се разсмя, но Джерико — не.

— Е, трябва да се връщам в музея — той тръгна бързо към портала. — Разполагай се удобно. Скоро вуйчо ти ще дойде.

Ийви се обърна към препарираната мечка гризли, надвиснала над камината.

— Не допускам ти да държиш контрабандна пиячка, нали? Не? Е, може би по-късно.

С изключение на Джерико, досега не видя жива душа тук. Беше гладна и жадна и леко смутена, че е оставена сама, без дори едно здравей от вуйчо си. Щом щеше да живее в Ню Йорк, налагаше се да започне да се грижи за себе си.

Тя потупа рошавата меча кожа и промърмори:

— Съжалявам, мойто момиче, но те оставям.

Излезе от библиотеката и тръгна да си търси нещо за ядене. Чу мъжки глас и проследи звука до голяма стая в дъното на музея, където вуйчо Уил четеше прав лекция. Носеше сив панталон, жилетка и синя вратовръзка, а ръкавите на ризата му бяха навити до лактите. През годините косата му бе потъмняла до мръсно русо и освен това сега се перчеше с добре поддържани мустачки.

— Съществуването на злото е главоблъсканица, която подлага на изпитание интелекта и на философи, и на теолози… — говореше той.

Ийви надникна, за да огледа обстановката. Един клас от младежи на гимназиална възраст седяха и си водеха бележки.

— Ей това вече е приказка! Съжалявам за закъснението — Ийви влетя бързо и леко в стаята.

Очите на момчетата се извъртяха към нея, а тя взе стол, за да се присъедини към тях. Вуйчо Уил я изгледа над кръглите си очила с рамки от костенурка.

— Продължавай, вуйчо Уил. Не ми обръщай внимание.

Тя седна на ръба на стола до един от колежаните и направи всичко възможно да изглежда заинтересована.

— Да…

За момент обърканата физиономия на вуйчо Уил заплашваше да остане неизменна, но после той влезе в ритъм и закрачи из стаята с ръце на гърба.

— Както казах, как обяснява човек съществуването на злото?

Момчетата се спогледаха, за да видят кой ще отговори.

— Човек създава злото чрез изборите, които прави — обади се някой.

— Бог и дяволът в решаваща битка. Поне така пише в Библията — възрази друг.

— Как може да има дявол, щом има Бог? — попита момче в голф-панталони. — винаги съм се чудил.

Вуйчо Уил завъртя пръст, за да подчертае мисълта си:

— Спомни си теодикеята — теорията на Лайбниц^[2].

— Това не е ли хибрид между теология и идиотия?

Уил си позволи лека усмивка и каза:

— Не съвсем. Теорията на Лайбниц е клон от теологията и се занимава със защитата на Бог в отговор на съществуването на злото. Това води до трудния, подобен на гатанка въпрос: Щом Бог е многознаещ и всесилен, как е възможно да допусне да съществува злото? Или Той не е всемогъщата божествена сила, както винаги са ни казвали, или е многознаещ и всесилен, а също и жесток, защото позволява злото да съществува и не прави нищо, за да го спре.

— Това със сигурност обяснява сухия режим — отбеляза саркастично Ийви.

Колежаните се разсмяха одобрително. Вуйчо Уил отново я погледна като предмет, подлежащ на класифициране.

— Всеки добър свят би ни позволил да имаме свободна воля, така е — продължи той. — Можем ли да се съгласим с това? Но веднъж сдобили се със свободна воля човешките същества са способни да правят избор и да избършат зло. Така това тъй хубаво нещо — свободната воля, допуска възможност за зло в нашия чудесен свят.

Стаята слушаше притихнала.

— Нещо за размисъл. Но ако ми разрешите да продължа нашата по-раншна дискусия…

Момчетата изправиха рамене, готови отново да си водят записки, а вуйчо Уил закрачи и поде:

— Америка има богата история от вярвания — гоблен, извезан с конци от различни култури. Историята ни е пълна със свръхестествени, необяснени, загадъчни неща. Първите заселници идват тук, за да търсят религиозна свобода. Последвалите ги имигранти донасят надеждите и преследващите ги мисли — от източноевропейската легенда за вампира до „гладните духове“ от Китай. Изконното американско население вярва в шамани и духове. Лишени от всичко, което са притежавали, робите от Западна Африка и Карибите донасят със себе си своите обичаи и вярвания. Ние сме не само място, където се смесват различни култури, а и място, където се смесват духове и суеверия. Да?

Момче в морскосиньо сако вдигна ръка:

— Вярвате ли в свръхестественото, доктор Фицджералд?

— А, би изглеждало нелогично, нали? В крайна сметка живеем в модерна ера. Достатъчно трудно е да накараш хората да вярват дори в методизма^[3] — отвърна Уил с усмивка, а момчетата се разкикотиха. — Но все пак мистериите съществуват. Как ще обясните историите за хора с необикновени способности?

По гръбнака на Ийви полази тръпка.

— Способности? — повтори скептично и едва ли не с презрение момчето.

— Хора като телепати или медиуми, които твърдят, че могат да разговарят с мъртви. Хора, които казват, че са излекувани от човек, поставил върху тях ръцете си. Хора, които надникват бегло в бъдещето или знаят коя е картата още преди да са я видели. Ранните писмени документи за индианци, видели духове да се реят край тях. Пуританите имат сведения за хора с умения. А по време на американската революция Бенджамин Франклин пише за пророчески сънища, повлияли върху развитието на войната и оформили облика на нацията. Какво ще кажете по въпроса?

— Тези хора имат нужда от услугите на психиатри, макар че изключвам от списъка господин Франклин.

Последва нова серия от кикот и Ийви също се присъедини макар да беше все още смутена. Чичо Уил изчака смехът да поутихне.

— Както навярно знаете, този музей е създаден от Корнелиус Ратбоун, натрупал богатството си, прокарвайки железници. Как е проумял, че настъпва ерата на стоманата? — Уил се спря за малко до катедрата с ръце на гърба. — Твърди, че го е узнал благодарение на пророческите видения на сестра си, Либърти Ан. Като деца Корнелиус и Либърти прекарвали часове в гората, където си играели на различни игри. Един ден Либърти отишла в гората и изчезнала за цели два дни. Мъжете от града я търсили, но от нея нямало и следа. Когато най-сетне се появила, косата й била напълно побеляла… А била само на единайсет. Либърти Ан уверявала, че е срещнала „слаб като плашило, странен, висок мъж с цилиндър, чието палто се разтворило, за да разкрие знаменията и ужасите на този свят“. Либърти се разболяла от треска. Повикали лекар, но нищо не можело да се направи. Цял месец тя лежала, изпаднала в транс, и бълвала пророчества, които загриженият й брат записвал в дневника си. Тези пророчества се оказали поразително достоверни. Твърдяла, че е видяла „знаменития мъж от Илинойс, отнет ни, докато навестявал нашия американски братовчед“ — отпратка към убийството на президента Линкълн на балкона на театър „Форд“, докато гледал постановката Нашият американски братовчед. Говорела за „огромен стоманен змей, който кръстосва земята и бълва дим“. Повечето го разтълкували като Трансконтиненталната железопътна линия. Предрекла Прокламацията за освобождение, Световната война, болшевишката революция, изобретяването на автомобила и на самолета. Дори говорела за срив на нашите банки и последващ крах на икономиката.

— Очевидно не е могла да види всичко — обади се момчето в голф-панталони. — Това никога няма да се случи.

Уил потропа по катедрата с думите:

— Да почукаме на дърво, както се казва.

После се усмихна и колежаните се разсмяха от суеверната му шега. Играеше си със сребърна запалка, премяташе я между пръстите си и от време на време поставяше палец върху колелцето за запалване и тя изпускаше искри.

— Либърти Ан починала месец, след като се върнала от гората. Към края пророчествата й станали доста мрачни. Говорела за „наближаваща буря“ — коварно време, когато ще са нужни Ясновидците.

— Ясновидци? — повтори Ийви.

— Така наричали хората с нейните способности.

— И какво биха направили тези Ясновидци? — попита момчето.

Уил сви рамене:

— И да е знаела, не го е казала. Издъхнала малко след предсказанието си и оставила брат си Корнелиус опустошен. Постепенно го обладала идеята за доброто и злото и идеята, че тази страна е завладяна от духове. Че има нещо отвъд това, което виждаме. Отдал живота и богатството си на опита да го докаже.

Момчетата започнаха да спорят разпалено, докато гласът на един от тях не заглуши останалите:

— Професоре, вие наистина ли вярвате, че има свят извън нашия и същества от него могат да ни помагат или да ни вредят? Вярвате ли, че деянията ни тук — добри или лоши — могат да създадат пределно зло? Вярвате ли, че сред нас има призраци, зли духове и Ясновидци?

Вуйчо Уил извади от джоба си парченце плат и избърса стъклата на очилата си.

— „Да, има по земята и небето неща, Хорацио, които нашата нещастна философия не е дори сънувала“ — изрецитира той и отново си сложи очилата. — Това е цитат от Уилям Шекспир; знаел е, види се, едно-две неща и за човешката природа, и за свръхестественото. Но за вашите изпити ще ви е нужно да се запознаете със следната конкретна информация…

Уил започна да ги залива с шеметно количество информация, а момчетата простенаха, грабнаха моливите и се напрегнаха да го следват.

Ийви се измъкна и отиде да изчака Уил в кабинета му. Огледа наоколо. Единствената й компания тук бе равномерното тиктакане на часовника върху камината. Бюрото на вуйчо й бе отрупано с изрезки от вестници и заплашващи да се срутят купчини от книги. Отегчена, Ийви запрелиства изрезките. Представляваха известия от градове из цялата страна за срещи с привидения, поява на духове, необичайни явления от типа как роднина, напуснал този свят, седи за броени секунди на любимия си стол, а червенооко куче „демон“ уплашило пазача на склад за отпадъци в северната част на щата. Някои от изрезките имаха дати от преди две-три години, но повечето бяха неотдавнашни — от последната година. Ийви зачете статия за момиче, което твърдяло, че може да разговаря с мъртви и „любезни духове“ го предупреждават за предстоящи неприятности. Тъкмо стигна до описанието за внезапното изчезване на момичето и вуйчо Уил обяви присъствието си, като се покашля.

Ийви остави изрезката настрани и поздрави:

— Здравей, вуйчо.

— Това е моето бюро.

— Да, твоето е — изчурулика ведро тя. — И е много подредено.

— Да. Добре. Мисля, че този път е наред — промърмори Уил.

От джоба на гърдите си извади малка сребърна табакера, измъкна цигара, запали я, пое дълбоко дим и констатира:

— Изглеждаш добре. Джерико показа ли ти музея?

— Да, показа ми го. Много е… интересен.

— Добре ли пътува?

— Първокласно, въпреки, че ме обраха на гара Пенсилвания — отвърна Ийви и мигом съжали защо го стори. Ами ако Уил реши, че е негодна да се грижи за себе си и я върне в Охайо?

Той повдигна вежда.

— Наистина ли?

— Един отвратителен млад мъж на име Сам Лойд. Или поне така се представи, преди да ме целуне и да ми отмъкне двайсетте долара.

— Той какво? — присви очи Уил.

— Ти не се притеснявай, мога да се грижа за себе си. Ако отново срещна този тип, ще се моли да няма повече нищо общо с мен — заяви Ийви.

Уил издуха гъст облак дим и той увисна във въздуха.

— Майка ти ми каза, че нещо си го загазила, там вкъщи. Някаква палавщина или нещо от този род.

— Палавщина — промърмори Ийви.

— И ще останеш тук до октомври?

— До декември, ако е възможно. Докато там, у дома, опасността се разсее.

— Хммм — изражението на Уил помръкна. — Майка ти държи да се запишеш в девическото училище на Сара Снайдуел. В момента е препълнено, тъй че, както изглежда, отговорността за обучението ти пада върху мен. Ще ти осигуря книги и можеш, разбира се, да посещаваш, ако желаеш, лекциите ми. Предлагам да се възползваш от многото ни прекрасни музеи и лекции, организирани от Дружеството за нравствено възпитание и други подобни организации.

На Ийви й светна, че се е отървала от досадното училище. Денят ставаше все по-чудесен.

Вуйчо Уил прелисти разсеяно някаква книга и уточни:

— Ти си на седемнайсет, нали?

— Съгласно последния ми рожден ден.

— Е, на седемнайсет си достатъчно голяма, за да постъпваш в повечето случаи както желаеш. Няма да те държа на каишка, стига да не създаваш неприятности. Договаряме ли се?

— Договаряме се — отвърна смаяна Ийви. — Сигурен ли си, че си роднина на майка ми? Че не е станало объркване в родилното?

Усмивката на Уил проблесна за миг и изчезна.

— Майка ти така и не се възстанови напълно след смъртта на брат ти.

— Не е единствената, на която Джеймс липсва.

— За нея е по-различно.

— Така казват. — Ийви си преглътна гнева и продължи: — Онова, за което говореше преди малко оттатък, за хора, които виждат бъдещето, или… — тя си пое дъх. — Реални неща. Ясновидците. Познаваш ли някой такъв?

— Не, лично не. Защо питаш?

— А, просто ей така — побърза да отвърне Ийви. — Ако имаше Ясновидци, вестниците и радиото сигурно непрекъснато щяха да пишат и да говорят за тях, нали?

— Или, ако се съди по историята, щяха да са изгорени на клада — Уил посочи лавиците с книги наоколо. — Имаме цяла библиотека, посветена на подобни истории, в случай че поискаш да прочетеш повече за американските вярвания в свръхестественото.

Той си загаси цигарата в препълнен пепелник и додаде:

— Боя се, че малко изоставам с времето, а ти, вярвам, искаш да си разопаковаш багажа и да се освежиш. „Бенингтън“ не е далеч от тук — през десет пресечки. Да помоля ли Джерико да те заведе?

— Не — отсече Ийви. Разходка дори за десет пресечки пеша с несломимия Джерико навярно щеше да е мъчително скучна. — И сама ще съм си екстра.

— Моля?

— Екстра. Гот. Хм, оправям се. Ще се оправя сама. Ще отида да потърся Мейбъл. Помниш ли Мейбъл Роуз? Приятелката, с която си пиша?

— Ммм — отвърна Уил, вече насочил вниманието си към друга книга. — Ами, хубаво. Ето ти ключа. Встрани от фоайето има закусвалня. Вземи си там нещо и кажи да го пишат на моята сметка. Джерико и аз ще се приберем най-късно до шест и половина.

Ийви пъхна ключа в дамската си чанта. В Зенит си нямаше ключ — родителите й контролираха всяко нейно движение. Тук щеше да е друго. Тук щеше да е идеално. Отиде да прегърне вуйчо Уил, а той й протегна ръка с думите:

— Добре дошла в Ню Йорк, Ийви.