Либа Брей
Ясновидците (38)

Ужасният избор

Ийви и Джерико седяха на късен обяд в старата трапезария на „Бенингтън“. Джерико говореше, но тя бе потънала в мислите си. Подпряла с юмрук брадичка, зяпаше с невиждащ поглед кафето, което вече от десет минути разбъркваше разсеяно.

— И аз гръмнах мъжа в гърба — каза Джерико, за да провери вниманието й.

— Интересно — отвърна тя без да вдигне поглед.

— После му взех главата и сега я държа под леглото си.

— Разбира се — промърмори Ийви.

— Ийви. Ийви!

Тя вдигна глава и се усмихна леко.

— Да, какво?

— Не слушаш.

— О, разбира се, че те слушам, Джерико.

— И какво казвах?

Тя го погледна с празен поглед:

— Ами, каквото и да е било, не се съмнявам, че е прекрасно.

— Казах, че съм застрелял мъж в гърба и съм му отрязал главата.

— Сигурно си го е заслужил. О, Джерико, съжалявам. Не съм в състояние да спра да мисля за връзката на Джон Хобс с нашите убийства.

— Защо?

Тя не можеше да му каже за песента, а без това нямаше как да продължи.

— Не ти ли се струва интересно, че има подобни неразкрити убийства от преди петдесет години?

— Интересно, но далечно. Ако искаш да узнаеш за тях, хайде да се върнем в библиотеката…

Ийви изстена:

— Моля тe, не ме карай да се връщам там. Ще бъда добра.

— Библиотеката е твой приятел, Ийви — усмихна се едва забележимо той.

— Библиотеката може да е твой приятел, Джерико, но в никакъв случай не и мой.

— Просто трябва да разбереш как да я използваш — и, играейки си с вилицата си, се окашля и промълви: — Не пречи някой път да ти покажа как става.

— Джерико! — извика тя и се засмя.

Той също се засмя и додаде:

— Никак не е сложно. Можем дори да идем…

— Знам кой ще ни разкаже за старите убийства — прекъсна го тя.

— Кой? — попита той с надежда Ийви да не е доловила разочарованието му.

— Човек, който ми дължи услуга.

Тя изтича до телефонната кабина и затвори стъклената врата зад себе си.

— Алгонкуин четири, пет, седем, две, моля — каза в слушалката и зачака оператора да направи своята магия.

— Т. С Уудхаус, „Дейли Нюз“.

— Мистър Уудхаус, обажда се Ийви О’Нийл. Звъня ви за услугата, която ми обещахте.

— Казвай!

— Ще ми изровите ли информация за неразкрито убийство в Манхатън през 1875 година?

— Да нямаш контролно по история, прекрасна? — захили се репортерът.

— Просто ме уведомете какво сте намерили, моля. Много е важно. О, освен това, мистър Уудхаус, нека си остане между вас, мен и градинската порта. Разбрахте ли ме?

— Както кажеш, скъпа.

С усещането, че е много умна, Ийви излезе от кабината и тръгна към трапезарията. Минавайки покрай асансьора, вратата се отвори и в него се оказа обърканата мис Лилиън.

— О, скъпа, слязох надолу, вместо да се кача нагоре.

Носеше тежка чанта със зеленчуци и други покупки и Ийви й предложи да й помогне да я занесе до апартамента си.

— Качи се, качи се, скъпа — покани я мис Лилиън. — Толкова се радвам да имаме посетител. Веднага ще сложа чайника.

— О, моля ви, не се притеснявайте — възпря я Ийви, но старата жена вече беше в кухнята.

Ийви я чу да драсва клечка кибрит, чу и как изсъска и се запали газта. Нямаше намерение да завързва разговор. Това е то да предложиш помощ на стар човек — цяло главоболие, помисли си тя. Едва не се спъна в котка с тигрова окраска, която измяука изплашена, и се стрелна нанякъде. Изпод масата излази друга котка, черна с жълти очи. В полумрака едва се виждаше, но мис Лилиън запали лампата.

— Какъв очарователен дом имате — съумя да каже Ийви с надежда усмивка да е заменила гримасата й.

Цареше безподобен безпорядък, всичко беше затрупано с вестници и книги, всяка повърхност — покрита със сантиментални стари джунджурии — богато украсени часовници, показващи леко различно време, бронзови свещници с изгорели докрай свещи, бюст на Томас Джеферсън, снимка в рамка на важни поклоннички на някакъв хълм, изсъхнали цветя във ваза, по чиито стени се бе образувал филм от изпарилата се вода; малка фотография върху метал — Ийви реши, че това са младите Лилиън и Аделайд с колосани престилки. Ако имаше награда за отвратителен вкус — помисли си тя — сестрите Проктър щяха безспорно да я спечелят.

— Чаят ти, скъпа — мис Лилиън й посочи люлеещ се стол до стар малък орган.

— Благодаря — измънка Ийви, обмисляйки вече оправдание защо се налага да си тръгне незабавно: болен вуйчо, пожар в сградата, внезапно възникнала гангрена.

— Ади и аз живеем в „Бенингтън“ почти от самото му построяване. Преместихме се тук през април 1875 година — старицата се намръщи. — Или беше през май.

— Пролетта на 1875 година ли? Мис Лилиън, спомняте ли си история за някой си Джон Хобс, обесен за убийство през 1875 година?

Мис Лилиън сви устни и се замисли.

— Не мога да кажа, че си спомням.

— Обвинили го, че е убил жена на име Ида Ноулс.

— О, Ида Ноулс! Да, това си го спомням. Дето избяга със зестрогонец, както разправяха. А после… да, да, сега си спомних! Онзи човек…

— Джон Хобс.

— Беше осъден за това. О, той изглеждаше лош човек. Крадец на гробове, ако си спомням добре. Шарлатанин.

— А помните ли подробности по случая или нещо за него? Изобщо нещо?

Ийви отпи от чая. Имаше особен вкус.

— Не, боя се, че не, скъпа. Стара съм. А, ето я и нашата Ади.

Мис Аделайд влезе с мяукащата черна котка на ръце и рокля, чиито най-добри времена са били по време на президентството на Теди Рузвелт:

— Открих Хоторн да се опитва да ми изяде бегониите, този малък дявол.

— Мис О’Нийл тъкмо ме питаше за Ида Ноулс. Спомняш си случая, нали, миличка? И за ужасния човек, когото обесиха за това. Но аз не можах да си спомня кой знае колко. Ела тук, Хоторн, и си хапни.

Тя сипа малко салата в чиния в краката си и котаракът скочи от ръцете на Аделайд и се метна към нея.

— Обесиха го в нощта на кометата — изрече като насън мис Ади.

— Соломоновата комета ли? — попита предпазливо Ийви.

— Да, тя. Той им го е казал. Такова беше желанието му.

— Джон Хобс е пожелал да го обесят в нощта на Соломоновата комета ли? — попита отново Ийви.

Искаше да е сигурна, че е чула правилно. Стори й се много важно, без да е в състояние да обясни защо.

— Чудя се защо ли го е направил?

— Кометите са мощни предзнаменования — засмя се сподавено мис Лилиън. — Древните са вярвали, че се появяват, когато преградата между този и отвъдния свят изтънява.

— Не разбирам.

— Какво по-добро време да планираш смъртта си и да си осигуриш завръщане, ако искаш да отвориш вратата към необятния свят на душите?

— Но, мис Проктър, това е абсолютно невъзможно — отбеляза възможно най-внимателно Ийви.

— Това е невъзможен свят — отвърна с усмивка мис Аилиън. — Изпий си чая, скъпа.

Ийви погълна остатъка и изплю листенца, попаднали в чашата.

— Какъв красив талисман — мис Ади се втренчи във висулката на врата й.

— О, това е подарък от брат ми — обясни Ийви.

Не се впусна в подробности. Ако им кажеше, че Джеймс е убит, можеха да се разкудкудякат и да започнат да й съчувстват или да насочат разговора към всеки техен покоен роднина и тя да остане тук целия ден и цялата нощ. Трябваше да намери начин да се измъкне оттук.

Мис Ади протегна ръка и прокара пръст по повърхността на половиндоларовата монета, пребледня и изрече:

— Да направиш такъв ужасен избор.

— Какво имате предвид? — попита Ийви.

— Ади вижда във вечната душа — поясни мис Аилиън. — Ади, скъпа, чаят ти изстива, а и имаме още толкова много работа.

Мис Аилиън скочи доста припряно.

— Боя се, че е време да се сбогуваме, мис О’Нийл. Благодарим за посещението.

— Ужасен избор — повтори мис Ади, гледайки я с такова съчувствие, че Ийви се почувства напълно разголена.

Вън на премигващите лампи в коридора — защо все не успяваха да оправят проклетите лампи? — Ийви си помисли за необикновеното последно желание на Джон Хобс. Дали се е надявал да се върне след смъртта си? Беше смешно, разбира се. Мисъл на егоцентричен луд, какъвто изглежда беше този човек. След две седмици същата тази комета щеше да се върне в небето над Ню Йорк.

Докато чакаше хриптящия асансьор, по гръбнака й премина необяснима тръпка. Искаше й се да го обсъди с Мейбъл, да се посмеят по повод ужасяващата обстановка у сестрите Проктър, но двете все още бяха скарани. Никога досега не се беше случвало да не си говорят толкова дълго и Ийви се колебаеше между гняв към Мейбъл и чувството за болезнена липса на приятелката й. Вратата на асансьора се отвори и пръстът й неволно се насочи към копчето за етажа на Мейбъл. В последната възможна секунда все пак натисна най-долното.

А горе, в претъпкания дом на сестрите Проктър, Хоторн се отъркваше с любов о крака на мис Аделайд. В другата стая сестра й бърбореше за случилото се през деня. Мис Ади огледа утайката в чашата на Ийви, разгледа внимателно рисунъка, оставен от листенцата на дъното, и се намръщи.