Либа Брей
Ясновидците (19)

Обвивката от лунна светлина

На няколко пресечки и на сто години разстояние от елегантните нощни клубове и театри на града лунният диск се потеше на небето, но блясъкът му не стигаше до мрака на населените с бедняци и емигранти сгради по Десето авеню, където Томи Дъфи и приятелите му се радваха на вечерния хлад, докато минаваха пред Кухнята на ада. Бяха си измислили прозвището Уличните крале, защото се чувстваха господари на останките от разрушените къщи и задните дворове на железопътните депа. Раздорници. Султани на прокълнатия Уест Сайд.

— … чух, че тук някъде наблизо има мазе, ’дето завличат доносниците — изфука се едно от момчетата. — Целите подове били покрити със зъби. Haпpa’o измъкваш златото и го носиш в заложната на 8-а и 40-а.

— И ти си пълен с такива работи като баща ти.

— Вземи си назад това, дето го каза за баща ми.

— Да, баща му е пълен само с уискито на Оуни!

Двете момчета се нахвърлиха едно върху друго с юмруци и запсуваха повече по навик, отколкото от чувство за чест, докато Пади Холеран не ги разтърва.

— Спирайте — заповяда им той. — Кокалчетата ви може да ни потрябват за вечерното ни изпълнение.

Четиринайсетгодишният Пади вече въртеше дребен рекет за бандата на Уони Мадън, тъй че момчетата го следваха, без да задават въпроси. Викаха „Уличните крале!“, преобръщаха боклукчийски кофи и целеха прозорци с камъни. Никой не можеше да ги докосне. Под това се разбираше да си в банда. Без момчетата си нищо. Пълен глупак. Никой.

Стигнаха до празните пространства край реката, където складовете стояха сякаш на пост, и Пади им изшътка.

— Трябва да си отваряме очите на четири. Имат и куче пазач — голяма немска овчарка с четирийсет сантиметра зъби, направо ще ти изяде физиономията.

— Какъв е планът, Пади? — попита Томи.

Едва на дванайсет, той гледаше с уважение на по-голямото момче.

— Виждате ли ей онзи склад в дъното. Чух, че хората на Лучано крият там уискито от Канада. Там имат и фабрика за спирт. Открадваме уиски, вдигаме във въздуха фабриката и се обзалагам, че Оуни ще е доволен. Ще му се видим велики, казвам ви. На италианските копелета ще им дадем да разберат, че ирландците първи са дошли тук.

— Нали Колумб е открил Америка? — попита Томи.

Беше го научил в пети клас преди да напусне училище.

Пади го фрасна с юмрук по носа.

— К’во ти става, бе? Искаш да си с италианците ли? Така ли?

— Н-н-не.

— Ей, Томи Гън иска да е италианец! Много е добър за нас, брей.

— Не съм! — опита се да надвика обидите им Томи.

— Така ли? Докажи го! — в очите на Пади припламнаха злобни пламъчета. — влизаш пръв. Стоиш вътре пет минути, после излизаш с нещо и ние ще ти повярваме.

Томи погледна към сенчестия край, където се намираше складът. Там спяха пияници. Също и перверзници. Понякога конкурентни банди обикаляха с метални тръби. И опасността от кучето, за което Пади спомена. Стомахът му се сви от страх.

— Направи го или не си повече част от Уличните крале.

Нямаше по-лоша участ. Дори мисълта някой дядка да му покаже оная си работа беше по-добре, отколкото да изпадне от бандата, да е никой.

— Добре, добре — примири се Томи.

Тръгна с треперещи крака към склада на брега. През буренака се прокрадваха подивели котки с нещо между зъбите. Една изсъска и в мрака очите й станаха като стъклени. Уличен крал, Уличен крал, повтаряше си монотонно Томи. Подвоуми се за момент пред огромната двойна врата на склада. Не беше заключена с катинар — през ръкохватките беше прокаран само лост. Едно от момчетата изви като куче и сърцето на Томи заби учестено при мисълта какво ли има от другата страна на вратата.

Уличен крал… Шмугна се вътре и веднага разбра, че това тук не е тайна фабрика за спирт, а кланица. Миришеше ужасно на речна вода и мъртва плът. Чу зад гърба си как прокарват дървения лост през ръкохватките. Отпусна се върху вратата и заблъска с юмруци по нея.

— Пуснете ме! Ще ви убия!

— Нашите почитания на италианците, глупако — извика Пади от външната страна.

Другите момчета се присъединиха с цветистите си обиди. Томи чу как смехът, заедно с бързите им стъпки, се отдалечава от склада. Отново се хвърли върху вратата, но без успех. Ако не успееше да намери друг път за навън, щеше да седи тук, докато не дойде някой. Този някой можеше да е от хората на Лъки Лучано, което беше далеч по-страшно от мисълта да прекара сам нощта в стария склад. Луната проникна откъм реката през високите тесни прозорци. Начупената й светлина падна най-напред върху провесените от тавана вериги и куки, после премина по дългата верига от заклани прасета, проточила се към задната част на склада. През крака му пробяга плъх и Томи извика.

— Беше голям, нали — разнесе се мъжки глас.

Томи се обърна рязко и попита:

— Кой е там? Кой го каза?

Мъжът излезе от сянката — едър като боксьор, изглеждаше важен и съвсем не на място в костюм и с бомбе. Томи преглътна мъчително. Ами ако този беше от гангстерите на Лъки Лучано?

— Беше, за да видят дали ще се уплаша. Приятелите ми ме заключиха тук — успя да изрече момчето — Кълна се, мистър, не искам да създавам проблеми.

— Как се казваш? — попита мъжът.

— Томи.

— Томи — повтори мъжът, вкусвайки името.

Имаше нещо в тези негови очи, нещо не съвсем нормално. Томи го отдаде на слабата лунна светлина.

— Апостол Тома. Тома Неверни, на когото трябвало да покажат, преди да повярва.

— Ъ?

Непознатият се усмихна. Беше угнетяваща усмивка, но Томи се почувства примамен от нея.

— Щом, както изглежда, си в настроение да се пазариш, Тома, аз също ще ти предложа сделка. През тази нощ могат да се родят истински смели мъже. Но трябва да оставиш настрана съмненията си, Тома.

Мъжът извади от джоба си смачкана стодоларова банкнота и я изпъна между пръстите си, покрити със синьо-черни отпечатъци. Очите на Томи се разшириха.

— Какво да направя? — попита предпазливо той.

— Всичко, което трябва да направиш, е да отидеш до далечния край на склада и да ми донесеш бастуна. Той е със сребърна дръжка.

Мъжът махна с ръка и Томи видя дръжката на бастуна да проблясва в далечината от другата страна на прасетата.

— Къде е уловката?

— А, това ще е твърде издайническо, нали? Животът е игра на шанс за смелия, Тома. Трябва да имаш волята да рискуваш, за да бъдеш възнаграден. Какво ще кажеш?

Томи го обмисли. За краткия си живот бе разбрал, че повечето сделки изобщо не са сделки. А мисълта да мине през бледите тела на мъртвите прасета, за да вземе бастуна от далечния край на склада, го плашеше. После си спомни, че е тук, защото така наречените му приятели го бяха затворили, за да се посмеят. Нямаше да се появи пред тях без тези сто долара и да им натрие носа.

— Добре, мистър. Ще го направя.

Мъжът се усмихна с онази своя угнетяваща усмивка.

— Истински смел мъж все пак. Може ли да ти видя ръцете?

— Защо? — намръщи се Томи.

— Човек в моето положение трябва да взема предпазни мерки. Ръцете, моля.

Томи си протегна ръцете — първо с дланите нагоре, после обратно. Очите на непознатия светнаха.

— Вече можеш да ги пуснеш.

Бръкна в джоба си, извади и изсипа в шепата си някакъв прах, после го духна в лицето на момчето.

— За-за-защо го правиш? — изломоти Томи и обърса носа и устата си.

— Вдигам цената — непознатият държеше стодоларовата банкнота като приношение между показалеца и средния си пръст. — Игра на шанс. Смели мъже.

Томи грабна банкнотата от мъжа и я напъха в джоба си. Очите на непознатия горяха с необикновен пламък и момчето мигом отвърна поглед, за да се втренчи в бастуна в далечния край на склада. Пое си дълбоко дъх и влезе в дългия тъмен тунел между закланите прасета. Всички тези провесени тела с изцъклен поглед в неподвижните очи и отворена за последен безгласен писък уста го караха да се чувства леко зле и замаян; мъчеше се да гледа само сребърната дръжка, намираща се сякаш на хиляди километри разстояние. Томи си тананикаше тихичко Уличен крал, Уличен крал, Уличен крал.

— Точно така, Тома. Продължавай да вървиш. Справяш се отлично. Скоро ще усмириш всички свои съмнения.

Томи вървеше. Сто долара бяха страшно много пари. Шеше да им покаже кой наистина е глупак, като се появи пред Пади с нови дрехи, намазана с брилянтин коса и зелено в джоба. Никой вече няма да го затвори в склад.

Непознатият запя неприятна песен. „Джон Немирни, Джон Немирни,/вечно със престилка, ножа остър вирнал…“

От песента Томи плувна в ледена пот. Взе последните няколко крачки наведнъж и стигна до бастуна, забит в земята като меч. До него лежеше брошура за нещо, наречено „Доброто…“ нещо или друго — последната дума започваше с К, но четенето винаги бе затруднявало Томи и буквите просто се смесваха в главата му. Хвана бастуна с две ръце и го дръпна силно, ала той не поддаде, а песента на непознатия започна да му лази по нервите. Звучеше отвред и Томи бе готов да се закълне, че зад мелодията чува много слабо ужасяващо ръмжене и съскане, все едно звуци от дълбините на ада. Парите бяха в джоба му. Можеше да избяга. Но нещо му подсказваше, че е по-добре да остави тази мисъл. Томи застана твърдо над бастуна, избърса ръце в мръсните си панталони и опита отново. Бастунът дори не помръдна. Момчето направи трети опит — дръпна толкова силно, че падна по гръб в купчината талаш. Точно там беше мокро и капка, а след нея и втора, падна на бузата му. Избърса си лицето. Ръката му се оплеска с кръв. Все още по гръб, погледна нагоре и видя, че на кука над него виси немска овчарка и то убита толкова скоро, че животното още помръдваше леко. От разпрания му корем вътрешностите се подаваха навън.

Томи скочи бързо на крака. Смехът на непознатия го стресна. Неочаквано той се оказа точно пред момчето, което отстъпи назад, налетя на едно от прасетата и то разклати другите. Томи го спря с треперещи ръце, сякаш би могъл да въведе ред в този кошмарен обрат на събитията. Непознатият беше точно там. Как беше възможно? Как бе изминал целия път дотук?

— Аз… аз не мога да го измъкна — прошепна момчето.

Не си даваше сметка, че отстъпва все по-назад.

— Срамота. Дали пък то няма да ти помогне — каза непознатият и кимна леко към мъртвото куче, а после се намуси закачливо и добави: — Не. Мисля, че не.

И без никакво усилие измъкна бастуна от земята.

Томи усети как главата му се замайва. Вече не виждаше съвсем ясно. Краката на прасетата се движеха като марионетки. Движеха се, гърчеха се на куките и квичаха, докато в крайна сметка и Томи не запищя. В очите на мъжа гореше ужасяващ огън, още по-грамаден от преди.

— Игра на шанс, моето момче. Вече хвърли своя зар.

— Пади? Лиъм! — изпищя Томи. — Джони! Тук съм!

— Приятелите ти те изоставиха.

Томи погледна към залостената врата в другия край на склада, сега вече леко открехната. Колко далеч бе оттук до там? Двеста метра? Триста метра?

— А-а, една последна игра, както гледам — непознатият сякаш прочете мислите на момчето. — върви, върви тогава, Тома. Залагай. Хвърляй зара. — Гласът му отекна в подобната на пещера кланица. — Тичай!

Томи хукна. Коленете му се движеха като бутала, лактите му се забиваха в мъртвия въздух. При всеки негов скок вратата пред погледа му подскачаше. Славеше се като най-бързото момче на 10-о авеню. Измъкваше се от ченгета, свещеници, гангстери и от родната си майка, достатъчно бърза с колана, щом я ядосаше, което ставаше през повечето време. Провесена верига издрънча силно и той я отбутна настрани. Усети парене по дланта си, но продължи да тича с всички сили. Далеч зад гърба му гласът на непознатия взе връх над дрънченето на веригите в кланицата:

— И шестото приношение бе на подчинението…

Томи виждаше вратата. Намираше се на около шейсет метра, а непознатият го нямаше. Момчето разблъска последните трупове на прасета, в главата му гърмеше неистов хор. Уличен крал, Уличен крал, Уличен крал! Петдесет метра. Четирийсет. През открехнатата врата нахлуваше красива лунна светлина. Томи не преставаше да се пита как така вратата се е отворила. Мислеше само как ще я блъсне и ще избяга на свобода, а после ще мине напряко към 39-а улица.

Трийсет метра. Двайсет…

Вече не виждаше вратата. Преди секунда отстоеше на ръка разстояние, ала изчезна. А пред него стоеше непознатият. Трябваше му цял миг да спре, докато мозъкът изпрати сигнал на краката му, че напред дебне злощастие — ръбът на пропастта, приел формата на мъж с горящи очи. Беше тичал в погрешна посока. Но как бе възможно? Как се бе объркал така? Вече нищо не му се струваше правилно. Томи хукна в друга посока и видя отвратителни сенки да лазят по стените и тавана на кланицата, сякаш я поглъщаха, а непознатият вървеше пред тях като предводител на парад на мрака.

Как? запита се Томи. Втурна се наляво, пробивайки си път през прасетата, но се оказа пред тухлена стена — тя преди минута със сигурност не беше там. Устреми се надясно, но се сблъска с друга стена. Хукна направо и непознатият се появи отново пред него сред локва от страховита лунна светлина. Той беше съблечен до кръста и Томи се вторачи в искрящата кожа — татуирани символи лазеха по плътта на мъжа и под нея, сякаш кожата му беше фалшива, а нещо чакаше да излезе отвътре.

— Ти загуби, Тома.

Чудовищно ръмжене изпълни склада. Мракът се завихри зад непознатия и унищожи стените и всякаква надежда за бягство.

— Аз съм той, великият звяр, древният змей. И всички ще ме гледат и ще треперят…

Непознатият продължи да говори, ала Томи не го чуваше. Не откъсваше поглед от движещия се мрак и от неописуемите неща в него; от променящата се фигура на непознатия, който се изправи застрашително над него.

— М-м-моля — изпищя дрезгаво Томи.

Непознатият само се усмихна.

— Какви съвършени ръце — изрече той и мракът се спусна.