Либа Брей
Ясновидците (63)

Проект „Бъфало“

Слепият Бил Джонсън почука на вратата на леля Октавия, изчака тя да се отвори със скърцане и чу Октавия да го кани да влезе. Седнаха в дневната и домакинята донесе кафе и чиния с маслени курабии.

— Не знам как да ви благодаря, че се оказахте там, мистър Джонсън — каза развълнувана Октавия.

— Е, радвам се, че господ Бог се погрижи за това.

— Тази хубава нова шапка много ви отива, мистър Джонсън.

— Бил. Благодаря ви, мис. Купих си я от печалбата. Числото ми излезе печелившо. Спечелих двеста долара ей така — щракна с пръсти слепецът.

— Трябва да е било награда от небесата за доброто ти дело.

Бил се окашля.

— А-а, ъ-ъ, и как е малкият мъж?

— О, не сте ли чули?

Той долови жизнерадост в гласа на жената.

— Добре е. Дори по-добре от добре. Напълно излекуван, все едно нищо не е било.

— Виж ти.

Ръцете му се разтрепериха и той ги сви в скута си.

— А спомня ли си какво се е случило?

— Не, не, нищичко. Лекарят предполага, че е било някаква треска. Сигурно никога няма и да разберем.

— Може би… — Бил тръсна глава сякаш да се избави напълно от мисълта. — Може да не е редно аз да го казвам.

— Какво?

— Чудя се дали не се е изтощил от отгатването на карти у мис Уолкър.

Отпи от кафето и зачака. Когато най-сетне Октавия отвори уста, в гласа й прозвуча и страх, и гняв.

— Мис Уолкър помага на Исая по аритметика. Трудно му е събирането. Не знам нищо за никакви карти.

— Сега вече сгреших. Казах повече, отколкото трябваше. Не ми обръщайте внимание, мис Октавия.

— Бих ви била благодарна, мистър Джонсън…

— Бил.

— … Бил, ако ми кажеш, каквото знаеш.

Не я виждаше, но чуваше шумоленето на роклята й, когато Октавия се настани по-удобно на стола, и знаеше, че я е покорил.

— Ами, мис, аз май не знам точно всичко. Момчето ми каза, че има дарба и мис Уолкър го учи как да използва тази дарба. Каквото баба ми наричаше „зрението“.

Бил си взе още една курабия и я топна в кафето. Беше много вкусна.

— Но знаете какви са децата и доколкото си го представям, момчето просто ми разказваше врели-некипели. Нали разбирате, опитва се да се надува, че е по-така.

— Разбирам.

Беше страшно ядосана. Нямаше да има повече посещения у мис Уолкър. Бил бе съвсем сигурен.

— Мога ли да видя Исая, ако няма да е много притеснително?

— Ами сега спи — отвърна колебливо Октавия.

— А, така ли. Няма да ви притеснявам много. Само да кажа молитва над него.

— Молитвите са винаги добре дошли.

— Да, госпожо, мисля, че са.

Октавия заведе Бил в задната стая до леглото на Исая.

— О, Господи — промълви той и сведе глава. — Съжалявам, мис Октавия, но малко се смущавам да се моля пред други хора.

— Разбира се.

И той чу вратата да се затваря.

Бил протегна ръка и докосна главата на момчето, меко като агънце. Бе всичко, от което се нуждаеше. Още едно число. Този път щеше да внимава. Усети как енергията на момчето се влива в него, но изведнъж започна да се дави и дръпна бързо ръката си. Пръстите му потръпнаха. Какво бе това? Какво всъщност усети?

В сумрачната стая Бил започна да различава съвсем смътно отделни форми — големия гардероб, слабата светлина на прозореца. Форми. Светлина. Той можеше… да вижда. Съвсем малко, но можеше. И знаеше, че някой е приложил лечебна сила върху момчето. Някой имаше по-голяма дарба от Исая Кембъл. Далеч по-голяма. Ръцете го сърбяха да опита отново, ала чу лелята да го вика отвън. Ще има друго време. Спомни си историята, която като дете чу там у дома на полето. Нещо за костенурка и заек. Надбягването печели бавният и упоритият. Това беше фразата. Търпение. Сега е нужно търпение. Бил ще бъде костенурката. Да, ще има достатъчно време.

 

 

Мемфис се прибра много след като Бил Джонсън си тръгна. Октавия седеше на верандата пред къщата с плетка в ръце и размахваше иглите, все едно иска да убие пуловера, а не да го изплете.

— Какво има? Да не се е случило нещо с Исая? — попита Мемфис.

— Знам за посещенията ви в къщата на сестра Уолкър и за картите. Знам всичко и то трябва да спре — изрече ядно тя. — Оная Уолкър е виновна за нещата, дето ни се случиха. Знам аз.

Мемфис сведе очи и заяви:

— Той има дарба.

— Какво е направила тя с него?

— Нищо! Казах ти: той има дарба.

— Вземи Библията. Ще се молим.

Тръгна решително към стаята на Исая и Мемфис я последва неохотно.

— Мемфис Джон, ще коленичиш до мен. Ще се молим за брат ти; ще се молим оная да не е докарала дявола в тази къща.

Падна на колене до леля си пред леглото на Исая, но това не му хареса. Защо? помисли си. Защо трябва да се моля на Бога? Какво направи той за мен или за семейството ми? Усещаше как гневът му се надига, по-смъдящ от сълзи.

— Няма да го направя.

Възмущението на Октавия избледня до мрачна решимост.

— Обещах на майка ти да се грижа за момчетата й и възнамерявам да спазя думата си. А сега се моли с мен.

Мемфис избухна.

— Защо не попиташ Бог защо взе майка ми? Защо не го попиташ кога баща ми ще се прибере? Защо не го попиташ какво има против малкото ми братче?

Изпитваше желание да удари някого или нещо. Искаше да изгори целия свят, да го излекува и отново да го изгори.

Очакваше Октавия да му изкрещи, задето богохулства, и да го изпъди от къщи, но вместо това тя каза тихо:

— Иди и си сипи пиле от хладилната кутия. Аз ще прочета молитвата и после ще си поговорим.

Така обаче стана още по-лошо.

Октавия склони глава.

— Исусе Христе…. моля те, пази това момче. Той не знае какво върши. Добро момче е, Исусе…

Исая се събуди.

— Лельо, защо се молиш? Мемфис? Къде отиваш?

Мемфис не беше гладен, а и не го свърташе на едно място. Не беше стъпвал на гробището, откакто видя призрака на Гейб. Не му се седеше вече с мъртвите. Имаше нужда от живите. Искаше Тета. Отиде в библиотеката и там на тишина сътвори своята молитва. Отвори тетрадката си и писа, докато пръстите му се схванаха, а лампите в отсрещния ресторант загаснаха. Писа, докато не почувства, че е изпразнил напълно душата си. Нямаше причина да пише, нито някой, за когото да пише. На последния лист написа само две думи: За Тета. Сгъна изповедта си, сложи я в плик и я остави за пощаджията.

 

 

Представлението в театър „Глоуб“ беше във вихъра си. Тази вечер публиката беше ентусиазирана. Зрителите се превиваха от смях и ръкопляскаха бурно. Нещо безумно и трескаво витаеше в атмосферата. След смъртта на Дейзи интересът към шоуто нарастваше все повече; зад кулисите се говореше, че хора от Холивуд са дошли да търсят новата Луиз Брукс или Еди Кантор. Всеки отдаваше всичко от себе си в шоуто. Тета блестеше на светлините в лъскава, дълбоко изрязана рокля, докато двамата с Хенри не спираха да си разменят шеги.

— Това е брат ми Хенри — подхвърли тя и заклати бедра към пианото. — Във всеки случай това е, което казвам на хазяина.

Тя намигна и публиката буквално изрева. Зрителите оценяваха, а пресата забелязваше реакцията им. В дъното на театъра Флорънс Зигфелд се усмихваше. Някои клети будали работеха цял живот и никога не ставаха известни. А други просто носеха нещо специално и Тета Найт бе една от тях. Превръщаше се в звезда, независимо дали й харесваше, или не.

— Девойче вамп съм аз и много си обичам своя татко. И мога ли да имам перли, не нося никакви дрънкулки. Щом имате мангизи, то всичко е наред, защото съм и аз една от хубавиците… — изпя Тета.

— Скъпата ни майка ни научи на това — провикна се Хенри и публиката изрева от радост.

Песента бе лъжа, лъскава дрънкулка за отвличане на хората от техните грижи и неволи. Но всички се бяха споразумели безмълвно да се преструват на заблудени. На фона на боядисаната плоскост в дъното на сцената светлините превръщаха Тета и Хенри в мимове. Хенри удряше по клавишите, а Тета пееше с всички сили.

Те поддържаха жива лъжата, а на хората това им харесваше.

 

 

Сам седна на изкорубена маса в кръчма в Нейви Ярд в Бруклин. Беше от заведенията, посещавани главно от работници и стари моряци; миришеше на долнопробен алкохол и пот. Настани се с гръб към стената, за да държи под око цялото помещение. Видя и мъжа с намокреното от дъжда палто, който се отръска до вратата, и тръгна към дъното. Мъжът се мушна незабелязано в сепарето и седна до Сам. Известно време мълчаха. Сам сложи пощенската картичка на масата. След миг мъжът я вдигна и прибра в джоба си петдесетте долара под нея. После обърна картичката, прочете я и я върна на Сам.

— Проект „Бъфало“. Казаха, че след войната са го прекратили. Но не е така.

— Що за проект е това?

Мъжът поклати едва забележимо глава.

— Грешка. Мечта, която се провали.

— Дадох ти петдесет долара. Знаеш ли с какъв зор се сдобих с тия пари — изрече рязко Сам.

Мъжът се надигна, нагласи шапката ниско на челото си така, че да засенчи лицето си и каза:

— Тя е жива, ако това искаш да знаеш.

— Къде?

— На този свят има истини, които хората не искат непременно да узнаят. Затова наемат такива като нас. За да могат да ходят на танци, на работа, да се прибират при семействата си. Да си купят радио и паста за зъби. Искаш ли съвета ми? Забрави тая работа, момче. Излез и се радвай на живота. Каквото е останало от него.

— Не съм такъв.

— Тогава ти пожелавам късмет.

— Само това? Наистина ли се каниш да драснеш и да ме оставиш без нищо?

Мъжът захапа вътрешността на бузата си и метна бърз поглед наоколо, за да се увери, че никой не ги гледа, но хората бяха като повечето други, разсеяни. После извади евтина писалка от евтин мотел и написа на салфетка едно име.

— Искаш въпроси, нали? Добре е да започнеш оттук.

Сам се втренчи в името. Челюстите му се напрегнаха.

— Шега ли си правиш?

— Казах ти да забравиш, нали?

Мъжът тръгна към вратата и изчезна в дъжда и в нощта.

Сам седеше, загледан в масата. Искаше да удари нещо. Искаше да се напие безпаметно и да замери луната с бутилка. Погледна името на салфетката, смачка я и я мушна в джоба си. Щеше да открие майка си и истината, независимо колко време щеше да му отнеме и колко опасно щеше да бъде. Нямаше значение кой щеше да пострада междувременно.

Към него бавно се извърна мъж. „Не ме виждай“, измърмори Сам и човекът просто погледна през него. А Сам се изниза незабелязано в тълпата, задигайки пътем портмонета.

 

 

Порив на вятъра изсвистя по паважа на Дойерс Стрийт и разлюля книжните фенери на чайната. В задната стая момичето със зелените очи се отърси от транса и изпъшка.

— Какво? — попита възрастният мъж. — Какво видя?

— Нищо. Не видях нищо.

Той се намръщи.

— Казаха ми, че имаш дарбата да се разхождаш из сънища и да разговаряш с умрели.

Тя сви рамене и му прибра парите.

— Сигурно мъртвите не искат да имат нищо общо с вас.

— Аз съм почтен човек — извика той.

— Ще видим.

— Ти си лъжкиня! Долен мелез! — изруга я мъжът.

Излезе и затръшна вратата след себе си толкова силно, че прозорците издрънчаха.

От кухнята излезе младият мъж. Изглеждаше уплашен.

— Ти каза, че можеш да държиш духовете настрана.

Момичето погледна през прозореца и промълви:

— Сгреших.

 

 

Заради гюрултията в другата стая Мейбъл почти не можеше да учи. Родителите й провеждаха едно от своите събрания. През последните двайсет минути разговорът се разгорещи неимоверно и тя можеше да познае, че споровете ще продължат до малките часове на нощта.

— Ние не одобряваме насилие — заяви мисис Роуз. — Ние сме за реформи, а не за революция.

— Без революция няма реформи. Вижте Русия — настоя мъж със силен акцент.

— Да, вижте Русия — подкрепи го друг. — Хаос.

— Работниците? Ако не сме единни, ще ни сломят. В единството е силата.

Мейбъл надникна да види какво става. Стаята беше пълна с дим и хора. Навсякъде се търкаляха вестници и брошури. Майка й говореше дълго и пространно за условията в шивашко предприятие, където жените не били защитени.

— Точно като в „Трайангъл“^[1] — обясни тя.

Изненадана, Мейбъл видя на канапето красив млад мъж. Гледаше право към нея и тя бе сигурна, че го познава отнякъде. Върна се в стаята си и оттам се измъкна навън на площадката на пожарната стълба, за да подиша свеж въздух. Само след минута красивият мъж се измъкна през прозореца и дойде при нея.

— Помниш ли ме?

— От Юниън Скуеър, нали? — сети се Мейбъл. — Ти ме спаси.

Той протегна ръка.

— Артър Браун.

— Мейбъл Роуз — представи се тя и пое десницата му.

— Знам — усмихна се иронично шеговито той.

— Не е ли редно да си вътре при другите?

— Те ще прекарат следващия един час да се карат, без да стигнат доникъде — засмя се той, а Мейбъл се усмихна.

Точно така протичаха тези събрания.

— В крайна сметка ще се обединят около решението да произнесат още една реч или да напишат уводна статия за вестника. Вероятно ще се опитат да създадат съюз на докерите или да вдигнат някоя и друга стачка.

— Нима това не е хубаво? — попита Мейбъл.

— Наричат себе си радикали, но всъщност не са съвсем такива.

— А ти, предполагам, си, така ли? — Мейбъл се засегна леко заради родителите си. — Моите родители са пожертвали твърде много за доброто на другите.

— Включително и дъщеря си ли? — Погледът на Артър Браун бе несломим.

Забележката му попадна едва ли не в костния й мозък. Бузите й пламнаха.

— Беше грубо — заяви тя.

— Да, права си. Моля да ме извиниш. Те ти желаят доброто.

— Но…?

Артър се усмихна извинително.

— Понякога промяната се нуждае от малко помощ. Някои от нас са за по-бърза промяна. По наш си начин. Ако искаш някога да се срещнеш с нас, умно момиче като теб винаги е добре дошло.

— Обикновено помагам на родителите си — парира го Мейбъл.

Той кимна.

— Разбира се. Забрави, че изобщо го споменах. Не е нужно да е събрание. Наблизо има едно местенце, където правят най-вкусния яйчен крем. Обичаш ли яйчен крем?

Той имаше големи кафяви очи и Мейбъл изпита леко вълнение, когато се вгледа в тях.

— Че кой не обича?

Артър бръкна в джоба си и тя видя очертанията на пистолет.

— Ето визитната ми картичка.

Тя се взря в черните букви — АРТЪР БРАУН — и попита:

— Това истинското ти име ли е?

— В момента да — усмихна се самодоволно той.

Беше студено и тя потрепери.

— Време е да се връщам при учебниците си.

— Беше удоволствие за мен, мис Роуз.

Докосна периферията на шапката си и задържа прозореца като й помогна да влезе, а той се върна в дневната при разгорещените спорове, които, както Мейбъл знаеше отлично, щяха да продължат едва ли не до призори.

Наблюдаваше Артър Браун от стаята си. Той говореше твърде уверено за млад човек на неговите години. По едно време улови погледа й, усмихна й се и тя мигом извърна глава. Поразмисли малко, отвори тайното чекмедженце на музикалната си кутийка и прибра в него визитната му картичка.

 

 

В разнебитения апартамент в стария „Бенингтън“ мис Ади се отдели от прозореца и закрачи из стаята си, измъчвана от въпроса с какво да се захване. Накрая извика на сестра си:

— Нека се преоблека, миличка.

След няколко минути се появи в стара нощница и престилка и подкани:

— Хайде!

Мис Лилиън донесе от кухнята Феликс, котарак на кафяви черти, който при това беше доста добър ловец на мишки. Отпуснат от крема и опиума, Феликс лежеше в ръцете й. Тя го положи на вече покритата с вестници маса. Тананикайки си, мис Ади отвори чекмедже на бюфета и извади оттам голям нож — толкова остър, колкото и стар.

— Точно сега е моментът — обади се мис Лилиън. — Какво си тананикаш?

— Нещо, което чух по радиото. Пееше го сопрано, но гласът й никак не ми хареса. Беше прекалено писклив.

— Много често се случва — изкудкудяка мис Лилиън. — Готова ли си?

— Сега е моментът — повтори сестра й.

Мис Лилиън хвана здраво Феликс, чието сърце щеше да изхвръкне. Той се опита да се извърти, ала беше твърде замаян, за да успее.

— Няма да трае дълго, котенце — увери го мис Лилиън.

Тя затвори очи и занарежда дълга плетеница от думи, стари като времето, а мис Ади заби ножа в корема на котарака и направи нужния разрез. Животното спря да мърда. Тя стигна до коремната кухина, изкара вътрешностите му и ги тръсна в една купа. Някои се лепнаха по престилката й и тя бе щастлива, че най-напред се е преоблякла. Загледа се намръщена в купата. Мис Лилиън остави окървавеното тяло на Феликс и се приближи до нея.

— Какво, сестричке?

— Те идват — промълви мис Ади. — О, мила сестро, те идват.

 

 

В притихналия музей Уил седеше на бюрото си. Светеше само настолната зелена лампа. По-рано през деня забеляза паркираната на улицата кола и двамата мъже в тъмни костюми вътре. Единият ядеше шам-фъстъци и плюеше черупките през прозореца. Уил заключи и подсвирквайки си безгрижно, отиде до магазин „Автомат“ срещу музея и си купи сандвич и кафе, които почти не докосна. Върна се в музея чак след като видя как колата си тръгва. Намръщи се, като установи, че целофановата лента, лепната между вратата и рамката, е разкъсана. Обиколи бавно и дълго цялата сграда и огледа внимателно всяка стая. В крайна сметка установи, че нищо не липсва. Било е само оглед. Засега.

Уил вдигна глава и се загледа в стенописите по стените и тавана — ангели и дяволи, надвиснали над хълмове; равнини и реки над патриоти, първооткриватели, индианци и имигранти в Новия свят. После на меката зелена светлина той мина покрай рафтовете с книги и спря пред голямо, подвързано с кожа, издание на Декларацията за независимостта и извади овехтял плик с печат в горния десен ъгъл: ДЕПАРТАМЕНТ ПО ПАРАНОРМАЛНОТО, 1917 г. Извади съдържанието и отвори на първата страница.

Меморандум

До:

Уилям Фицджералд, Джейкъб Марлоу, Ротке Васерман, Маргарет Уолкър

Строго секретно

Проект „Бъфало“

Уил седна зад бюрото и отново прочете документите. А когато свърши, остана загледан в сенките.

Дълго-дълго седя така.