Либа Брей
Ясновидците (40)

Стягай си тревогите

Ийви сънуваше.

В необикновената криволичеща логика на съня тя седеше на старата дървена люлка зад къщата им в Охайо, а Джеймс я люлееше. Изпитваше отчаяна нужда да се обърне, да се увери, че той е там, и да му пошепне предупредително, но люлката се издигаше все по-високо и не й оставаше друго, освен да се държи здраво. На четвъртото залюляване излетя толкова високо, че медальонът изхвръкна от врата й. Ийви протегна ръка да го хване и започна да пада надолу, надолу към кадифената вечност.

Гарван изтръгна медальона от пръстите й и отлетя с него в разпенено тъмносиво небе над необятна пшеничена нива. В облаците проблесна светкавица и удари земята. Пшеницата пламна. Ийви вдигна ръка, за да се предпази от горещината.

Свали си ръката и установи, че е на безлюдния Таймс Скуеър. Безокият ветеран от войната седи в инвалидната си количка под билборд на Марлоу Индъстрис и дрънчи с чашата си за милостиня.

— Сега е времето — каза той.

Красивата жена от снимката на вуйчо Уил прелетя на кънки, смеейки се, и каза:

— Напълно в твой стил, Уилям.

Ийви чу смях и се обърна. Смееше се Уил, младият Уил от семейните снимки. Но когато погледна отново, беше Джеймс, застанал на сами края на обвитата в мъгла позната гора. Беше блед. Толкова блед! Около празните му очи лежаха тъмни сенки. Той й махна и тя го последва между дърветата до военен лагер. На едно оръдие бе поставен грамофон „Виктрола“, а плочата се въртеше ли въртеше: Стягай си тревогите в своята стара войнишка торба/ и се смей, смей, смей…

Пълни с пясък торби образуваха стена пред дълъг окоп. Ограда от бодлива тел се простираше на километри. А мъглата висеше тежко над всичко това.

Не позволявайте радостта и смехът ви да спрат./ И се смейте, момчета, защото това е стилът…

Над веригата от дървета в мъглата изникна дълъг назъбен покрив — като забравен приказен замък.

Плочата се въртеше: Защо да се тревожим? Това е тъй безсмислено…

Войниците се разхождаха, разговаряха, ядяха от канчетата си и пиеха от манерките си. Тя примигна и за част от секундата момчетата се превърнаха в скелети. Ийви изпищя и затвори очи, а когато отново ги отвори, те си бяха просто войници. Един вдигна манерката си за наздравица с нея и се усмихна, а от устата му изскочи скакалец.

Така че, стягай си тревогите в своята стара войнишка торба/ и се смей, смей, смей…

Експлозия разтърси земята. Стълб ослепителна светлина прониза небето и се разсея бързо на вълни, покосявайки дървета и хора. Плът се свлече от костите, вместо очи останаха дупки, крайници започнаха да се топят, усти останаха отворени в ням вик. А грамофонът свистеше и скърцаше. Ийви хукна. Босите й крака затъваха в поле от кървава кал, която напръска нощницата, лицето и ръцете й. Кръвта покрай изгорелите дървета се превърна в макове. Тя зърна Джеймс пред себе си. Стоеше с гръб към нея. Жив и невредим.

Джеймс, извика го тя, но в света на сънищата от устата й не излизаше звук. Джеймс.

Джеймс. Вече беше близо. Щеше да го достигне и двамата да избягат от това ужасно място. Да, щяха да избягат. И да се спасят. Те…

Той се обърна бавно, свали противогаза си и тя видя, че красивото му лице е мъртвешки бледо и без плът — озъбено и без устни.

А след това той вече се топеше като всички други.

Ийви се събуди разтреперана. Приседна в леглото, притисна колене до гърдите си и зачака дишането й да се нормализира. Знаеше, че тази нощ няма да заспи повече. Изтощена, тя се завлече дo кухнята за чаша вода, после седна в стола на Уил и се опита да се разсее, като оправи бъркотията по бюрото му. Взе кристалната тежест за хартия. Нож за писма. Снимка в рамка на жената, която бе видяла, докато държеше ръкавицата на Уил. Стига да искаше, можеше да притисне всеки от тези предмети между дланите си, да се съсредоточи и да измъкне тайните на Уил. Отнасяше се и за тайните на Джерико, на Сам, на Мейбъл, на Тета. Списъкът нямаше край. Но това беше форма на кражба — да узнаеш тайните на хората без тяхното съгласие. И тя не беше сигурна, че иска да поеме тази отговорност.

Върна снимката на мястото й и сложи длан върху медальона от половиндоларова монета на врата си. Веднага почувства топлина. Никога не успяваше да го разчете; монетата бе прекалено обременена с нейните спомени. Но тя обичаше тази тежест върху шията си. Беше сетната й връзка с Джеймс, а някога Джеймс бе връзката й с всичко хубаво. Помнеше писъмцето за рождения си ден, пристигнало заедно с монетата.

Честит рожден ден, голямо момиче.

На седем ли стана? Преди да го осъзная, ти вече ще си закичваш гардении в косата и ще седиш с млади господа на предната веранда — под зоркото око на милия ти брат, разбира се. Боя се, че Франция е ужасно кална. Би си прекарвала чудесно тук — да си правиш сладки от кал и да ги мяташ по немците. Утре е важен ден, затова известно време няма да пиша. Тук има нещо мъничко за спомен от стария ти брат. Не го изхарчвай изцяло в сладкарницата.

С нежност, Джеймс

След седмица получиха ужасната телеграма, че Джеймс е мъртъв и семейството й се счупи. После събраха и залепиха частите — студийна семейна снимка под натрошено стъкло.

На бюрото на Уил лежеше „Дейли Нюз“, отворен на последната статия на Т. С. Уудхаус за Пентаграмния убиец. Брат й отдавна бе мъртъв, а някъде в този град един убиец разбиваше сърца. Ийви завъртя медальона и се замисли за скърбящите семейства на Рута Бадовски, Томи Дъфи и Юджийн Мериуедър. Знаеше какво е да чакаш някого, който никога няма да се върне. Познаваше тази мъка — белег, който избледнява, но никога не изчезва. Вуйчо Уил не й позволи да използва дарбата си и да помогне да заловят убиеца, защото смяташе, че е прекалено опасно. Той обаче грешеше. Опасно беше да не я използва. Не че това вече имаше значение след като Джейкъб Кол си бе признал. Защо обаче това не й позволяваше да се почувства по-добре?

 

 

Джерико бе забравил да спусне завесите, преди да си легне, и сега досадните неонови светлини на никога незаспиващия град го събудиха. Отиде до огледалото, застана гол до кръста пред него и започна да се разглежда. Беше висок и с широки рамене на фермер, какъвто щеше да е, ако не се беше разболял. Отвори тихичко чекмеджето на скрина, извади кожената торбичка от скришното й място под купчината сгънати долни ризи, отвори я и прокара пръст по тъмносините ампули. Искаше да ги размаже с юмрук. Вместо това протегна ръце пред тялото си и ги задържа така за няколко секунди, после ги отпусна, като през цялото време гледаше образа си в огледалото. Ръцете му бяха стабилни, кожата — гладка, очите — бистри. Сърцето му поддържаше устойчив, спокоен ритъм. Ако го погледнеше, човек никога не би разбрал. Само някой много-много близък му човек някога би узнал истината. Но той не възнамеряваше да направи никого толкова близък.

Долови движение в апартамента и открехна вратата. Мидя Ийви да излиза от кабинета на Уил. Проникващата през прозорците синкава светлина очерта формите й под тънката нощница и Джерико усети възбуда дълбоко в корема си. Упрекна се, че гледа, но не престана. Чак когато тя изчезна от погледа му, той затвори тихо вратата и се отпусна на пода, готов за лицеви опори — неговата наказателна практика — и започна да брои наум: Трийсет… петдесет… сто. Когато свърши, тялото му блестеше гланцирано от пот, която му носеше облекчение. Потта беше нещо хубаво. Здраво. Нормално. Протегна отново ръце. По-устойчиви от скали. Мушна кожената торбичка под ризите и затвори чекмеджето.

 

 

Партито на Алма в апартамент с излаз към градина в Харлем беше в разгара си. Тромпетът на Гейб стенеше и ръмжеше като разгонен. Тесният апартамент бе натъпкан с тела, които танцуваха и пиеха, пееха и крещяха в нощта. Мемфис влезе с Тета под ръка и няколко души вдигнаха удивено вежди, а други го зяпнаха поразени. Точка на това сложи приятелката на Алма, Рита — отиде направо при Тета и попита високо:

— Имаш ли цигара?

— Имам десет — отвърна Тета. — Коя си избираш?

Рита се разсмя и заяви:

— Тази е готина!

Оттам нататък всичко беше наред. Скоро всички се отдадоха на удоволствието. Или почти всички.

Гейб дръпна Мемфис в един ъгъл.

— Брато, когато ти казах да си хванеш момиче, нямах предвид бяла.

На Мемфис не му се щеше да го обсъжда с Гейб, затова просто каза:

— Това е свободна страна.

И тръгна към кухнята за две питиета.

Гейб го последва.

— Не, не е. И ти го знаеш.

— Е, би трябвало да е.

— Би и е не са едно и също. Какво ще стане, като й писнеш, или по-лошо — ако те обвини в нещо, а? Помниш ли Роузууд?

— Две бири! — поръча Мемфис на мъжа зад импровизирания бар и попита: — Защо замесваш града в това, Гейбриъл?

— Този град е изгорен до основи, защото една бяла жена казала…

— Гейб-ри-ъл! — извика над врявата Алма. — Ще надуеш ли тая твоя тръба, или цяла нощ ще си чешеш езика?

— Не се пали толкова, захарче — викна в отговор Гейб с усмивка, която мигом изчезна, щом се обърна към Мемфис: — Не стига, че се влачат тук, ами заемат най-хубавите маси в нашите клубове, докато ние дори не можем да приседнем в техните! Или се опитват да превземат бизнеса ни отвътре, както стана с „Хотси Тотси“. И ти сега искаш да се перчиш с една от тях!

— Не се перча, Гейбриъл.

— Брато, търсиш си белята. Достави на всички ни удоволствието да я изкараш навън, да й помогнеш да си хване такси за Центъра и да й махнеш за довиждане.

— Не ми нареждай как да си живея живота, Гейб — сопна се Мемфис.

Гейб го хвана за ръкава.

— Не ти казвам как да си живееш живота. Опитвам се да го спася. Хванеш ли се с погрешните хора, няма да можеш да излекуваш онова, което ще ти причинят.

— Казах ти. Вече не мога да лекувам — процеди през зъби Мемфис.

Измъкна се от ръката на Гейб, плати за бирите и си запробива път през тълпата към мястото, където Тета седеше и поклащаше крак в такт с лудешкото изпълнение на пианото.

— Всичко наред ли е, Поете?

— При мен ли? Ами аз съм си безгрижен.

— Със сигурност е така — потвърди Тета и доближи лицето си до неговото.

— Тук е много запушено, не мислиш ли? Не е зле да поемем малко свеж въздух, а?

Апартаментът на Алма беше толкова фрашкан с народ, че щеше да им отнеме цяла вечност да стигнат до вратата. Мемфис кимна към прозореца и двамата излязоха през него на подредена квадратна градина, пресечена на кръст от въжетата с днешното пране. Въздухът бе остър, но приятен, след блъсканицата вътре.

— Откъде си? — попита я Мемфис.

— Отвсякъде.

— Къде живеят близките ти?

— В тая страна хората умират да разберат откъде си, кои са родителите ти — измърмори Тета. — Да ти призная, не знам. Баща ми изчезнал, преди да се родя. Майка ми ме оставила на стълбите на някаква църква в Канзас. Била съм още бебе. На три ме осинови госпожа Боуърс. Не беше от жените, които би нарекъл майчински тип. От мига, в който ми намериха достатъчно малки обувки за степ, постъпих в цирк „Орфей“ и имах по осем представления седмично.

— Трудно ми е да си представя, че някой е можел да те изостави — промълви Мемфис толкова искрено, че Тета почувства нещо в гърдите да я стяга.

— Внимавай, Поете. Ще започна да ти вярвам.

— На мен може да се вярва.

— Така ли? Докажи го. Кажи ми някоя своя тайна.

Мемфис се замисли дълбоко и след малко каза:

— Някога имах способност да лекувам. Викаха ми Харлемския лечител, Мемфис Чудото. Веднъж месечно заставах пред олтара в църквата и слагах ръце на хората, за да отнема болката им.

— Занасяш ли ме? — попита изключително сериозно Тета.

Той поклати глава:

— Де да беше така.

И й разказа за смъртта на майка си, и как същата нощ загуби дарбата си, и тя никога повече не се върна. Накрая заключи:

— За добро е, предполагам.

Тета го слушаше внимателно. Беше толкова искрен. Щеше й се да му разкаже за Канзас — какво е извършила там и защо се е наложило да избяга. Но кой мъж би се задържал край нея, след като чуе тази история?

— Ела — подмами го тя с пръст.

Мемфис я последва по тесния проход между две накачени с пране въжета. Скрити там, те се целунаха, а нощта край тях кипеше. Устите им носеха сладостта от кокосовата торта на Алма и на бирата.

— Не е ли твърде бързо? — промълви той.

Не можеше да си спомни миг от живота си, в който не е познавал Тета; време, през което тя не е била в мислите и сънищата му.

— Животът тече бързо, Поете.

Мемфис обви лицето й с длани и залепи устни до нейните. Никога не я бяха целували така. Бяха я опипвали момчета, обезумели от желание. Собственици на театри, по-стари „чичковци“, й пускаха ръце или „проверяваха“ дали костюмът и дори бельото и са каквито трябва да бъдат. Изобщо все мъже, които бе дарявала със случайна целувка, за да избегне нещо по-лошо. И Рой, разбира се. Красивият и жесток Рой, с неговите демонстративни целувки, сякаш целеше да я победи и превземе, да я дамгоса с уста. Онези мъже така и не успяха да видят истинската Тета. Сега целувката на Мемфис нямаше нищо общо с техните. Беше страстна, но и деликатна. Взаимно споразумение за желание. Споделена целувка. Той целуваше нея. Беше с нея.

Мемфис се отдръпна и попита.

— Всичко наред ли е?

— Не — отвърна тя.

— Какво има?

Тета вдигна очи и го погледна през гъстите си мигли:

— Ти спря.

Мемфис я притегли към себе си. Тя се вкопчи в прането, за да запази равновесие, после паднаха, оплетени в прострените дрехи, които нямаше да минат без повторно пране.

— Нека просто останем тук — предложи Мемфис.

Тета положи глава върху гърдите му, вслушвайки се в равномерните удари на сърцето му, а той я притискаше към себе си.

Извън градината градът се въртеше и въздишаше в съня си. От решетките на каналите свистеше пара и се виеше като опашка на забравен бог нагоре по стълб на улична лампа. Дълбоко под земята, сякаш подгонени от нещо въображаемо, нещо много по-ужасно от кошмарните им сънища, по релсите в недовършените тунели на новата метролиния тичаха плъхове. Жена-медиум, чиято връзка с душите се свеждаше до дърпане на въженце с пръста на крака си, та закаченото чукче да потропва под масата, изведнъж се видя принудена да покрие кристалната си топка и да я прибере в гардероба. В Чайнатаун чернокосото момиче със зелените очи се поклони почтително на прародителите си, прочете си молитвите и се приготви за разходка в сънищата си между живи и умрели. Северно от Хъдсън вятърът носеше чудовищните смъртни писъци на призрачни обитатели в изоставено разрушено село, а ехото от звука достигаше макар и тихо в друго село, долу, и мъжете, седнали да играят дама в задната част на смесения магазин, спираха играта, поглеждаха се нервно и затаяваха дъх, докато вятърът и ехото стихнат. Майка видя насън покойната си дъщеря и се събуди, готова да се закълне, че е чула смразяващото: „Мамо, прибрах се.“ Мъж от Клана отиде да се изпикае до старо дърво и изведнъж подскочи, усетил сякаш краката на обесен върху раменете си. От дървото обаче не висеше обесен и той се повлече обратно към огъня и братята си в бяло. Млад мъж от индианско племе наблюдаваше как ястреб описа сияен сребърен кръг в небето и изчезна. В стара ферма момче сбута родителите си, събуди ги и прошепна: „Две момичета ме викат да си играем на криеница в царевичните ниви“. Баща му го спеши през сън да се връща в леглото и когато момчето мина край прозореца на горния етаж, видя огрени от ярка бяла светлина момичета в дълги поли и блузи с висока яка да изчезват постепенно в царевицата, викайки тъжно: „Ела, ела да си поиграеш с нас…“

А по-нататък, в митологизираните от американското съзнание необятни прерии, една фигура стои в сянката на мрака и чака своето време като бостанско плашило, чакащо реколтата.