Либа Брей
Ясновидците (65)

На върха на света

Oт края на покритата c мъгла гора Джеймс направи мълчалив знак. Ийви чуваше дишането си, докато го следваше през дърветата и снега. Миришеше силно на бор, въздухът бе свеж и дори в съня си тя съзнаваше, че това е различно. Нередно. Никога не си беше чувала дишането, нито й бе замирисвало на бор. Прокара ръка по едно дърво и кората му одраска силно дланта й. Продължи да следва Джеймс до сечище с обречени войници. Погледна надясно. Гъстата мъгла се поразсея и Ийви съзря очертанията на покрив с нещо като кулички и се запита дали не е замък.

Сержантът си хвърли цигарата и на нея й се прииска да му извика, да му каже да бяга. В този сън тя беше само наблюдател. Блясъкът беше невероятно ярък, много по-ослепителен от преди. Ийви изскочи от окопа и хукна през окървавените полета с макове. Джеймс чакаше. В съня мускулите й се напрегнаха в очакване на момента той да си свали противогаза и да се превърне в чудовищно видение.

Ръката му стигна до противогаза, но когато го свали, брат й си остана златното момче, любимият син.

Той отвори уста и тя отново се напрегна, готова за нов кошмар.

— Здравей, старо мое момиче — поздрави Джеймс с глас, който не беше чувала от десет години. — Те не биваше да го правят.

Събуди се със сподавен вик на изненада. Пот покриваше челото й, ръцете й трепереха. Той й бе проговорил! Въздух. Тя имаше нужда от въздух. Измъкна се на пожарната стълба и се покатери на покрива. Нощният въздух изсуши потта по ръцете й. Усети студ — вече беше ноември; лятото бе безвъзвратно отминало, но тя не можеше да понесе да се върне в тясната стая и в тревожния си сън. По края на Сентръл парк вървеше пиян мъж, викаше женско име и плачеше. От време на време вдигаше очи към небето, сякаш молеше невидим съд за милост, после тръсваше глава.

Стресна я шум зад гърба й. Джерико седеше с палто върху пижамата и книга в ръка.

— Извинявай. Не исках да те обезпокоя — каза той.

— Вече съм обезпокоена.

— Трепериш.

— Добре съм.

— Не, не си.

Джерико си свали палтото и го метна на раменете й.

— Сега пък на теб ще ти е студено.

— Не усещам чак толкова силно студа.

— О!

— Пак ли сънува онзи сън?

Тя кимна.

— Но този път беше различно. Той ми проговори, Джерико. Погледна ме и каза: Те не биваше да го правят.

— Кой? Какво?

— Не знам. Но не ме напуска усещането, че е повече от сън; че той се опитва да ми каже нещо много важно.

— О, сънуваш го просто защото ти липсва. И аз понякога сънувам семейството си.

— Нищо чудно.

Джерико взе ръката й. Вълнението от допира премина по цялата й ръка, но тя се опита да не му обръща внимание.

— Не съм си мислил… Не съм се надявал да разбереш. Допусках, че ще ме сметнеш за ненормален.

— Всички сме ненормални. Можем да си намерим работа на някой плаж. Елате да видите откачалките от Манхатън! Не се допускат деца и бременни! — засмя се горчиво Ийви и примигна, за да отпъди сълзите.

— През цялото това време си мислех, че съм сам. Различен. Но и ти си различна.

Той я гледаше по друг начин.

— През по-голямата част от времето исках да умра. Мислех си, че вътрешно съм вече мъртъв, те ще ме убият, когато ме превърнат в машина. Но вече не се чувствам мъртъв.

Лицето му се намираше близо до нейното. Ръката му лежеше на гърба й.

— Сега знам какво искам.

— Какво? — попита шепнешком Ийви.

В целувката на Джерико нямаше нищо непохватно или неуверено. Той притисна с яростна настойчивост устните си до нейните. Всяка частица от нея се почувства събудена и жива.

Ийви го побутна.

— Не мога.

— Защо? — попита той и изражението му се втвърди. — Заради това, което съм ли?

Тя поклати глава.

— Заради Мейбъл.

Той я погледна право в очите.

— Но аз не искам Мейбъл. Искам теб. Кажи ми, че не желаеш да те целувам, и няма да го правя.

Ийви не каза нищо. Джерико я притегли към себе си и отново я целуна. Целуна го и тя, щастлива да усети устните му върху своите. Щастлива, че ръцете му са в косата й; че дрехата му се е закачила за нейната. Така се движеше земното кълбо, нали? Набелязваш нещо, а животът ти нанася удар. Мейбъл желаеше Джерико. Джерико желаеше Ийви. А в момента Ийви искаше да забрави. Не беше нужно целувките им тази нощ да означават кой знае какво. Утре манивелата щеше да се завърти отново и светът да се задвижи. Щеше да оправи нещата утре или вдругиден. Но това ставаше сега и тя го искаше точно сега. Имаше нужда от него. Ийви се сгуши в широката му гръд и се остави ръцете му да я обгърнат. Джерико я целуна по главата и двамата погледнаха на изток, където слънцето изплуваше и оцветяваше сградите с бледа като водни бои надежда.

Но нещо наближаваше. Нещо, което тя не разбираше. Нещо ужасно. И Ийви се боеше.

— Добре ли си? — промърмори Джерико, а устните му се настаниха на врата й.

— Да, всичко е наред — излъга тя.

Долу на улицата пияният престана да вика момичето си. Отпусна се на колене, сложи глава на бордюра и изкрещя:

— Какво загубихме, какво загубихме…

Някъде в някоя от безликите сгради свиреше радио. Жизнерадостният глас на Ал Джолсън удави в канавката мъката на пияния: Аз пея на върха на света… просто пътувам… просто се движа…

Слънцето избистри хоризонта. Светлината прободе очите й.

— Целуни ме — каза Ийви.

Джерико взе лицето й в дланите си и целувката му закри небето.