Мари Лу
Легендата (9)

Дей

— Моля те, хапни нещо, става ли?

Гласът на Тес ме извади от бдението ми. Отместих поглед от езерото и видях, че тя държи парче хляб и сирене, като ми дава знак да ги взема. Би трябвало да съм гладен. След снощната среща със странния правителствен агент изядох само половин ябълка. Но някак си хлябът и сиренето — още пресни от магазина, където Тес беше изтъргувала няколко банкноти за тях, — не ме изкушаваха.

Все пак ги взех. Нямах намерение да хабя напълно доброкачествена храна, особено когато трябваше да спестяваме всичко, което имаме, за лекарството против заразата.

Тес и аз седяхме на пясъка под един кей в частта, където езерото пресича нашия сектор. Бяхме притиснати колкото може по-близо до ръба на високия бряг, за да не може шляещи се войници или пияни работници над нас да ни различат сред тревата и камъните. Сливахме се със сенките. От мястото, където бяхме седнали, можехме да усетим соления вкус на въздуха и да видим отражението на светлините от центъра на Лос Анджелис върху водата. Останки от стари сгради осейваха езерото, постройки, изоставени от жители и собственици на фирми, когато водата от наводненията се е надигнала. Гигантски водни колела и турбини пенеха водата по ръба на езерото зад завеси от дим. Това бе може би любимата ми гледка от бедняшкия ни, красив и малък Езерен сектор.

Всъщност това бе моята любима и най-омразна гледка. Защото макар електрическите светлини от центъра да й придаваха вид на красива забележителност, на изток се извисяваше стадионът, на който се провеждаше изпитанието.

— Все още имаш време — обясни ми Тес. Тя се премести толкова близо до мен, че можех да усетя голото й рамо, опряно до моето. Косата й миришеше на хляба и канелата от магазина. — Вероятно малко повече от месец. Дотогава ще намерим лекарство срещу заразата, сигурна съм.

За момиче без семейство и дом Тес бе изненадващо оптимистична. Опитах се да се усмихна заради нея.

— Може би. Може би от болницата ще станат по-невнимателни след няколко седмици.

Но в душата си знаех, че това няма да се случи.

По-рано през деня поех риска и надникнах в къщата на майка ми. Странният знак Х все още стоеше изрисуван на вратата. Майка ми и Джон изглеждаха добре, поне бяха достатъчно здрави, за да се държат на крака и да се движат. Но Идън… този път малкият ми брат лежеше в леглото с кърпа на челото. Дори от разстояние успях да забележа, че е отслабнал. Кожата му изглеждаше бледа, гласът му звучеше слабо и дрезгаво. Когато по-късно се срещнах с Джон зад нашата къща, той ми каза, че Идън не е ял от последния път, когато бях наминал. Напомних му да не влиза в стаята на болното ми братче, ако не се налага. Кой знае как се предаваше тази проклета зараза. Джон ме предупреди повече да не правя маймунджилъци, за да не ме убият. Нямаше как да не се изсмея на това. Джон никога нямаше да ми го каже направо, но знаех, че съм единственият шанс на Идън.

Заразата можеше да сложи край на живота му, преди да се е явил на изпитанието.

Може пък и да беше за добро. На Идън никога нямаше да му се наложи да застане на прага на вратата ни на своя десети рожден ден и да чака автобуса, който ще го отведе до стадиона, където се провежда изпитанието. Никога нямаше да му се наложи да върви след десетки други деца нагоре по стълбите на съоръжението и да влиза във вътрешната му част, нито да го обикаля, докато администраторите на изпитанието изучават дишането и стойката му, и няма да отговаря на страници връз страници от глупави въпроси с многовариантни отговори, или пък да се справя с интервюта, застанал пред заобиколилите го отвсякъде нетърпеливи служители. Никога нямаше да му се налага след това да чака с някоя от групите, без да знае кои от тях ще се завърнат у дома и коя група ще бъде изпратена в така наречените „трудови лагери“.

Ако се стигнеше до най-лошото, може би заразата наистина представляваше по-милостивият начин човек да си отиде.

— Идън все се разболява, нали знаеш — изрекох аз след малко. Отхапах голямо парче сирене и хляб. — Едва не умря веднъж, когато беше бебе. Хванал беше някаква шарка, цяла седмица имаше треска, обриви и непрекъснато плачеше. Войниците за малко не маркираха вратата ни. Но очевидно това не беше заразата, а и нямаше други болни. — Поклатих глава. — Джон и аз не се разболявахме.

Този път Тес не се усмихна.

— Горкият Идън. — След кратка пауза тя продължи. — Аз бях доста болна, когато ме срещна за първи път. Помниш ли колко зле изглеждах?

Внезапно се почувствах виновен, че през изминалите дни говоря толкова много само за собствените си роднини. Поне имах семейството, за което да се тревожа. Обгърнах с ръка рамената й.

— Да, изглеждаше доста зле.

Тес се изсмя, но очите й останаха вперени в светлините от центъра. Тя облегна глава на рамото ми. Опираше се в мен така още от първата седмица, от която я познавам, когато я забелязах в една уличка в сектор Нима.

Все още не знаех какво ме накара да се спра и да я заговоря онзи следобед. Може би жегата ме бе направила мекушав, или пък просто бях в добро настроение, защото бях открил ресторант, който беше изхвърлил стари сандвичи, които щяха да ми осигурят прехраната за цял един ден.

— Хей — извиках й аз.

Още две глави се подадоха от контейнера за боклук. Сепнах се от изненада. Двама от тях, възрастна жена и момче тийнейджър, незабавно изскочиха навън от мръсотията и побягнаха надолу по уличката. Момичето, което беше на не повече от десет години, остана на място и се разтрепери, когато ме видя. Тя беше слаба като клечка, с дрипава тениска и панталони. Косата й беше къса, подстригана на каре до под брадичката и изглеждаше рижава на слънчевата светлина.

Изчаках за момент, защото не исках да я изплаша, като другите двама.

— Хей — извиках отново аз, — имаш ли нещо против да се присъединя към теб?

Тя ме гледаше втренчено, без да пророни и дума. Едва можех да различа лицето й, защото цялото бе в сажди.

Когато не ми отговори, аз свих рамена и тръгнах към нея. Може би щях да открия нещо полезно в контейнера.

В мига, в който стигнах на три метра от момичето, то извика сподавено и побягна. Затича се толкова бързо, че се спъна и падна върху асфалта по ръце и колена. Докуцуках до нея. Спомням си, че тогава болното ми коляно беше по-зле и че се препънах в бързината.

— Хей! — извиках аз. — Добре ли си?

Тя рязко се отдръпна и вдигна издраните си ръце като щит пред лицето си.

— Моля те — рече тя. — Моля те, моля те.

— Моля те, какво? — След това въздъхнах, смутен от раздразнението си. Вече виждах сълзи да бликат от очите й. — Спри да плачеш. Няма да те нараня.

Коленичих до нея. Първоначално тя изскимтя и започна да се отдръпва пълзешком, но когато не помръднах, се спря и ме погледна. Кожата и по двете й колена беше разкъсана, а плътта отдолу — кървяща и възпалена.

— Наблизо ли живееш? — попитах я аз.

Тя кимна. След това, сякаш си спомни нещо и поклати глава.

— Не.

— Мога ли да ти помогна да се прибереш у дома?

— Нямам дом.

— Нямаш ли? Къде са родителите ти?

Тя отново поклати глава. Въздъхнах и пуснах платнената си чанта на земята, след това й подадох ръка.

— Хайде. Нали не искаш да се инфектират и двете ти колена? Ще ти помогна да ги почистим и след това можеш да си ходиш. Може също да си вземеш и малко от храната ми. Сделката не е лоша, нали?

Отне й дълго време, преди да поеме ръката ми.

— Добре — прошепна тя толкова тихо, че едва я чух.

Същата вечер ние си устроихме бивак зад някаква заложна къща, а в уличката имаше два стари стола и раздран диван. Почистих колената на момичето със спирт, който бях откраднал от един бар, като й дадох да захапе един парцал, за да не се разпищи и това да привлече внимание. След като се погрижих за охлузванията й, тя така и не ми позволи да се доближа до нея. Винаги, когато ръката ми неволно докосваше косата й или я бутнех по ръката, тя се дърпаше, като изгорена от парата на чайник. Накрая се отказах да я заговарям. Оставих й канапето, а аз използвах ризата си като възглавница и се опитах да се настаня уютно върху павираната улица.

— Ако на сутринта искаш да си ходиш, просто си тръгни — казах й аз. — Няма нужда да ме будиш, нито да ми казваш довиждане.

Клепачите ми натежаха, но тя остана напълно будна и ме гледаше втренчено, без да премигва, дори когато заспивах.

На сутринта все още бе там. Вървеше подире ми, докато претърсвах кофите за боклук, вадех стари дрехи и ставащи за ядене остатъци от храна. Опитах се да я помоля да си тръгне. Дори опитах да й се развикам. Едно сираче щеше да ми създава огромни главоболия. Но въпреки че я разплаках няколко пъти, когато погледнех през рамо, тя все още бе там и ме следеше от късо разстояние.

Две вечери по-късно, докато седяхме заедно до примитивно запаления огън, тя най-сетне ми проговори.

— Името ми е Тес — прошепна тя. След това огледа лицето ми, сякаш искаше да отгатне реакцията ми.

Аз просто свих рамена.

— Радвам се да го науча — отвърнах аз.

И така започна всичко.

 

 

Тес се събуди стреснато. Ръката й ме фрасна по главата.

— Оуу — изохках аз, докато си разтривах челото. Болка премина през все още неизлекуваната ми ръка и сребърните куршуми, които Тес беше намерила в дрехите ми, издрънчаха в джоба. — Ако искаше да ме събудиш, можеше просто да ме потупаш.

Тя сложи пръст на устните си. Сега вече бях нащрек. Все още седяхме под кея, но вероятно оставаха два часа до зазоряване и линията на хоризонта вече бе притъмняла. Единствената светлина идваше от няколко много стари улични лампи, разположени по края на езерото. Хвърлих поглед към Тес. Очите й проблясваха в тъмнината.

— Чу ли нещо?

Намръщих се. Обикновено успявах да чуя нещо подозрително преди Тес, но този път не долавях абсолютно нищо. И двамата останахме неподвижни за един дълъг миг. От време на време чувах плискането на вълни. Звук от метал, пенещ вода. Сегиз-тогиз минаваше кола.

Отново погледнах Тес.

— Какво чу първия път?

— Звучеше като нещо… клокочещо — прошепна тя.

Преди да успея да обмисля казаното, чух стъпки и след това глас, който се приближаваше по кея над нас. И двамата се свихме по-навътре в сенките. Гласът бе мъжки, а стъпките звучаха необичайно тежко. Секунда по-късно осъзнах, че мъжът върви с някой друг. Патрул от двама улични полицаи.

Притиснах се още по-назад към високия бряг и разронена пръст и камъчета се посипаха надолу в пясъка. Продължавах да се притискам, докато гърбът ми не се опря в повърхност, която бе твърда и гладка. Тес направи същото.

— Нещо лошо се мъти — каза единият полицай. — Този път заразата се е появила в сектор Зейн.

Стъпките им отекваха над нас и виждах как крачат в началото на кея. В далечината първите признаци на светлина правеха хоризонта тъмносив.

— Никога не съм чувал заразата да се появява там.

— Сигурно е по-силен щам.

— Какво възнамеряват да направят?

Опитах се да чуя какво ще отговори другият полицай, но двамата се бяха отдалечили и гласовете им се бяха превърнали в неясно мърморене. Поех си дълбоко въздух. Сектор Зейн се намираше на поне около петдесет километра оттук — ами ако странният червен знак, изрисуван на вратата на майка ми, означава, че те са заразени с този нов щам? И какво смята да прави Електорът по въпроса?

— Дей — прошепна Тес.

Погледнах я. Тя се обърна към брега, с гръб към езерото. Посочи ми дълбоката вдлъбнатина, която бяхме направили. Когато и аз се обърнах, видях какво ми посочи тя.

Твърдата повърхност, до която си бях опрял гърба, всъщност бе метален пласт. Когато почистих още от пръстта и камънаците, видях, че металът бе забит дълбоко в брега, така че това вероятно бе нещото, което го крепеше като основа. Хвърлих бърз поглед към повърхността.

Тес ме погледна.

— Кухо е.

— Кухо?

Допрях ухо до леденостудения метал. Вълна от шумове ме заля — звук от клокочене и съскане, който Тес беше чула по-рано. Това не бе просто метална структура, която да служи като подпора за бреговете на езерото. Когато се отдръпнах от нея и огледах по-внимателно метала, забелязах символи, изваяни по повърхността му.

Единният бе знамето на републиката, щамповано върху метала. Другият символ бе малък червен номер: 318.