Мари Лу
Легендата (27)

Дей

Отново сънувах кошмари. Този път свързани с Тес.

Тичах по улиците на Езерния. Тес тичаше някъде пред мен, но не знаеше къде съм аз. Забиваше ту наляво, ту надясно, като отчаяно се опитваше да зърне лицето ми, но откриваше само непознати, улични полицаи и войници. Повиках я. Но краката ми едва се движеха, сякаш газех в гъста тиня.

Тес! Тук съм, точно зад теб съм!

Тя не можеше да ме чуе. Гледах безпомощно как се изпречва право пред някакъв войник и когато се опита да отстъпи, той я сграбчи за ръката и я бутна на земята. Изкрещях нещо. Войникът вдигна пистолета си и го насочи към Тес. Тогава видях, че това не беше тя, а майка ми, която лежеше в локва кръв. Опитах се да изтичам при нея. Но вместо това останах скрит зад комина на покрива, приклекнал като някой страхливец. Аз бях виновен за смъртта й.

Внезапно отново се озовах в лабораторията на болницата; докторите и медицинските сестри бяха надвиснали над мен. Ослепителната светлина ме накара да присвия очи. Болка премина през крака ми. Искаха да ми разрежат и отворят коляното, да освободят плътта ми и да разкрият костите под нея, да стържат отгоре й със скалпелите си. Извих гърба си и изкрещях. Една от сестрите се опита да ми попречи да се надигна. Ръката, която размахах във въздуха, събори хирургическа тавичка.

— Стой мирен! По дяволите, момче, няма да те нараня.

Отне ми минута, за да се събудя. Размазаната обстановка от болницата се промени и аз осъзнах, че гледам към една флуоресцентна лампа и че лекарят бе надвиснал над мен. Той носеше защитни очила и маска на лицето си. Извиках и се опитах да се изправя мълниеносно. Но бях завързан за операционна маса с чифт колани.

Лекарят въздъхна и свали маската от устата си.

— Виж ме само. Превързвам престъпник като теб, вместо да помагам на войници от бойния фронт.

Огледах се объркано. Покрай стените на болничната стая се бяха наредили пазачи. Медицинска сестра почистваше окървавени инструменти в мивката.

— Къде съм?

Лекарят ми хвърли нетърпелив поглед.

— Намираш се в болничното отделение на резиденция „Батала“. Агент Ипарис е заповядала да се погрижа за крака ти. Очевидно не ти е позволено да умреш преди официалната ти екзекуция.

Повдигнах глава и погледнах крака си. Чиста превръзка покриваше раната ми. Когато се опитах леко да помръдна крака си, с изненада забелязах, че болката бе много по-слаба отпреди. Хвърлих поглед към доктора.

— Какво направихте?

Той просто сви рамена, махна ръкавиците си и започна да мие ръцете си на една от мивките.

— Позакърпих те малко. Ще можеш да стоиш на крака на екзекуцията си. — Той замлъкна за миг. — Не знам дали точно това искаш да чуеш.

Отпуснах се обратно върху медицинската носилка и затворих очи. Изпитах такова облекчение от отслабналата болка в крака ми, че се опитах да се насладя на мига, но откъслечни късчета от кошмара все още се лутаха в ума ми твърде пресни, за да мога да ги отблъсна. Къде ли бе сега Тес? Справяше ли се без някой, който да й пази гърба? Тя бе късогледа. Кой щеше да й помага, когато не може да различи сенките през нощта?

Колкото до майка ми… не бях достатъчно силен, за да мисля за нея в момента.

Някой силно хлопна по вратата.

— Отворете — извика някакъв мъж. — Командир Джеймсън е тук за да види затворника.

Затворникът. Усмихнах се на това название. Войниците дори не искаха да ме наричат по име.

Пазачите в стаята едва успяха да отключат вратата и да се отместят от пътя, преди командир Джеймсън да нахлуе. Тя щракна с пръсти.

— Свалете това момче от медицинската носилка и го оковете във вериги — изрева тя. След това навря пръст в гърдите ми. — Ти. Ти си просто едно хлапе… никога не си ходил в колеж, провалил си се на изпитанието! Как въобще си успявал да надхитриш войниците по улиците? Как успяваш да създаваш толкова много проблеми? — Тя ми се озъби. — Знаех, че ще създаваш повече неприятности, отколкото заслужаваш. Имаш навика да губиш времето на войниците ми. Без да споменавам и тези на няколко други командири.

Трябваше да стисна зъби, за да се въздържа да й се разкрещя в отговор. Войниците бързо дойдоха до мен и започнаха да откопчават коланите на медицинската носилка.

До мен лекарят се поклони.

— Извинете, командире, случило ли се е нещо? Какво става?

Командир Джеймсън спря вбесения си поглед върху него. Той се отдръпна.

— Протестиращи пред резиденция „Батала“ — отсече тя. — Атакуват полицаите, които охраняват улицата.

Войниците ме свалиха от медицинската носилка и ме изправиха на крака. Потрепнах, когато тежестта ми се прехвърли върху болния ми крак.

— Протестиращи?

— Да. Размирници. — Командир Джеймсън ме хвана за лицето. — Собствените ми войници бяха повикани за подкрепление, което означава, че програмата ми е напълно провалена. Вече изпратих един от най-добрите си хора тук с разкъсвания по лицето. Кирливи каторжници като теб не знаят как да се отнасят с момчета от нашата армия.

Командир Джеймсън бутна лицето ми настрана с отвращение и ми обърна гръб.

— Отведете го — даде заповед тя на войниците, които ме държаха. — Действайте бързо.

Излязохме от болничната стая. Войници тичаха напред-назад по коридора. Командир Джеймсън продължаваше да притиска ръка до ухото си, слушайки внимателно, след което изкрещя заповеди. Докато ме влачеха към асансьорите, видях няколко големи монитора — поспрях се да им се полюбувам, тъй като не бях виждал в Езерния сектор, — и те излъчваха точно това, за което току-що ни каза командир Джеймсън. Не можех да чуя звука зад кадър, но текстовите заглавия бяха недвусмислени:

Безредици пред резиденция „Батала“.

Екипи реагират.

Очакват се допълнителни нареждания.

Осъзнах, че това не бе предаване на обществената телевизия. Кадрите показваха площада пред резиденция „Батала“, изпълнен със стотици хора. Различих редицата облечени в черно войници, които се бореха да удържат тълпата близо до предната част на сградата. Други войници тичаха по покриви и первази, като бързаха да заемат позиции с пушките си. Успях да огледам добре някои от протестиращите, докато минавахме покрай последния монитор — тези, които се бяха струпали заедно под уличните лампи.

Някои от тях бяха боядисали кървавочервена ивица в косите си.

Пристигнахме пред асансьорите и войниците ме блъснаха вътре.

Те протестират заради мен. Мисълта ме изпълни с вълнение и ужас. Военните нямаше да оставят нещата на произвола. Щяха да затворят бедняшките сектори изцяло и да арестуват всички размирници на площада.

Или да ги убият.