Мари Лу
Легендата (29)

Дей

Изкачихме се няколко етажа нагоре, преди да чуя веригата на асансьора да спира със скърцане. Двама войници ме изкараха в познат коридор. Предположих, че ме връщат в килията ми поне засега. За първи път, откакто се събудих върху медицинската носилка, осъзнах, че съм изтощен и отпуснах глава върху гърдите си. Лекарят сигурно ми бе инжектирал с нещо, което да не ми позволява да шавам много по време на операцията. Периферното ми зрение бе замъглено, сякаш тичах.

Войниците спряха внезапно по средата на коридора, далеч от килията ми. Погледнах нагоре с изненада. Бяхме застанали пред една от стаите, които забелязах по-рано, от онези, с прозрачните стъкла на прозорците. Залите за разпит. Така значи. Искаха информация, преди да ме екзекутират.

Чу се шум от статична връзка, последван от гласа от слушалката на един от войниците. Той кимна.

— Да го вкараме вътре. Капитанът ще пристигне скоро.

Чаках минутите да отминат. Пазачи с безизразни лица стояха пред вратата, а други двама държат окованите ми ръце. Знаех, че тази стая би трябвало да е шумоизолирана… но можех да се закълна, че чувах звука от оръжия и вибрации от далечни крясъци. Сърцето ми се блъскаше в гърдите. Войниците сигурно стреляха по тълпата на площада. Заради мен ли умираха?

Измина още време. Чаках. Клепачите ми натежаха. Не исках нищо друго, освен да се свия на топка в ъгъла на килията и да заспя.

Най-сетне чух звук от приближаващи стъпки. Вратата се отвори и зад нея се показа облечен в черно млад мъж, с черна коса, която се спускаше над очите му. Сребърни пагони бяха разположени и на двете му рамена. Войниците се строиха.

Мъжът им махна с ръка. Сега го разпознах. Това бе капитанът, който застреля майка ми. Джун го беше споменала преди това. Томас. Сигурно командир Джеймсън го бе изпратила.

— Господин Уинг — обърна се към мен той. Приближи ме и скръсти ръце. — Драго ми е, че най-после се запознахме официално. Започвах да се тревожа, че никога няма да имам тази възможност.

Наложих си да остана безмълвен. Той, изглежда, сякаш се чувстваше неудобно да бъде в една стая с мен, а изражението му подсказваше, че наистина ме мрази.

— Командирът иска да ви задам няколко стандартни процедурни въпроса, преди насрочената дата за екзекуцията ви. Да се опитаме да се държим прилично въпреки лошото начало.

Не можех да не се изсмея сподавено.

— Наистина ли? Така ли смяташ?

Томас не отговори, но видях как преглъща тежко, в опит да не реагира. Той бръкна в плаща си и извади малко, сиво дистанционно. Насочи го към бялата стена на стаята. Върху нея се прожектира образ. Полицейски доклад със снимки на лице, което не разпознах.

— Ще ви покажа поредица от снимки — обясни той. — Хората, които ще видите, са заподозрени в сътрудничество с патриотите.

Патриотите напразно се бяха опитали да ме вербуват. Тайни съобщения, изписани по стените над уличките, където спях. Някакъв ескортиращ ми подаде бележка на ъгъла на една улица. Пари с предложение. След като игнорирах офертите им известно време, те спряха опитите си да се свържат с мен.

— Никога не съм работил с патриотите — отсякох аз. — Ако някога ще убивам, ще го направя по собствените си правила.

— Вие можете да отричате връзките с тях, но вероятно някои хора от организацията са се изпречвали на пътя ви. И вероятно бихте искал да ни помогнете да ги открием.

— О, да, разбира се. Ти уби майка ми. Сигурно можеш да си представиш, че умирам от желание да ти помогна.

Томас успя да запази присъствие на духа и да ме игнорира. Той погледна първата снимка, прожектирана на стената.

— Познавате ли този човек?

Поклатих глава.

— Никога не съм го виждал.

Томас цъкна с дистанционното. Появи се друга снимка.

— Ами този?

— Не.

Още една снимка.

— Какво ще кажете за този?

— Не.

Нов непознат се появи на стената.

— Виждали ли сте това момиче преди?

— Никога не съм я виждал през живота си.

Още непознати лица. Томас премина през тях, без дори да му мигне окото или да се усъмни в отговорите ми. Каква глупава държавна марионетка. Наблюдавах го и ми се прииска да не бях окован, за да мога да го смачкам от бой.

Още снимки. Още непознати лица. Томас не постави под въпрос нито един от кратките ми отговори. Всъщност, изглеждаше, сякаш нямаше търпение да се махне от тази стая, колкото се може по-надалеч от мен.

Тогава се появи снимка на някой, когото познавах. Размазаният образ бе на момиче с дълга коса — по-дълга от прическата, с която си я спомнях. Все още нямаше татуировка с пълзящи цветя. Киеде се оказа една от патриотите.

Не позволих на емоцията от разпознаването да се изпише на лицето ми.

— Виж — започнах аз, — ако познавах някои от тези хора, наистина ли мислиш, че щях да ти кажа?

Томас положи извънредни усилия да запази хладнокръвие.

— Това е всичко, господин Уинг.

— О, хайде де, как така. Убеден съм, че би дал всичко, за да ме фраснеш. Така че направи го. Предизвиквам те.

Очите му придобиха гневен блясък, но все още се въздържаше.

— Заповедите ми бяха да ви задам серия от въпроси — обясни стегнато той. — Това е всичко. Приключихме.

— Защо? Да не би да те е страх от мен или какво? Смел си само когато става дума за убийството на майка ми, нали?

Томас примижа с очи, после сви рамене:

— Една просякиня по-малко, отървахме се от нея.

Стиснах юмруци и се изплюх право в лицето му.

Това преля чашата. Левият му юмрук ме удари в челюстта. Експлозия от петна избухна пред очите ми.

— Мислиш си, че си звезда, нали? Само защото си направил няколко лудории и си влязъл в ролята на социален работник за някакви улични отрепки ли? Е, нека ти издам една тайна. Аз също съм от бедняшки сектор. Но спазвах правилата. Положих много усилия, за да се издигна и да заслужа уважение от страната си. А вие, останалите, просто седите и бездействате, оплаквате се и обвинявате държавата за лошия си късмет. Сбирщина мръсни, мързеливи престъпници, това сте вие.

Отново ме удари. Главата ми отскочи назад и усетих кръв в устата си. Тялото ми потрепери от болката. Той ме хвана за яката и ме издърпа близо до себе си. Веригите издрънчаха.

— Госпожица Ипарис ми каза какво си направил с нея на улицата. Как смееш да докосваш някой от нейния ранг.

Ах. Ето какъв бе проблемът — бе разбрал за целувката. Не можех да не се ухиля, макар че лицето ужасно ме болеше.

— Оууу… Това ли те измъчва? Виждал съм начина, по който я гледаш. Желаеш я до болка, нали? И това ли е нещото, за което полагаш много усилия, нещастнико? Съжалявам, че ще трябва да те разочаровам, но аз не съм я принуждавал да прави каквото и да е било.

Червенина заля лицето му.

— Гарантирам ви, че тя очаква екзекуцията ви с нетърпение, господин Уинг.

Изсмях се.

— Хич не обичаш да губиш, а? Ето, сега ще те накарам да се почувстваш по-добре. Ще ти разкажа подробно какво е усещането. Да научиш за това е най-хубавото нещо, което може да ти се случи, нали?

Томас ме сграбчи за врата. Ръцете му трепереха.

— Бих внимавал на твое място, момче — изрече със злоба. — Може би си забравил, че все още имаш двама братя. И двамата са в ръцете на републиката. Мери си приказките, освен ако не искаш да видиш труповете им, положени до този на майка ти.

Отново ме удари, а после едното му коляно се заби в корема ми. Опитах се да си поема въздух. Представих си Идън и Джон и се заставих да се успокоя, да потисна болката.

Бъди силен. Не му позволявай да се докопа до теб.

Той ме удари още два пъти. Започна да диша учестено. С голямо усилие свали ръцете си и въздъхна.

— Това е всичко, господин Уинг — изрече тихо. — Ще се видим в деня на екзекуцията ви.

Не можех да говоря заради болката, затова просто се опитах да не откъсвам поглед от него. Изражението му бе странно, сякаш бе ядосан или разочарован от това, че съм го принудил да излезе от кожата си.

Той се обърна и напусна стаята, без да каже нито дума.