Мари Лу
Легендата (30)

Джун

Същата нощ Томас прекара половин час пред вратата ми в опити да се извини по десетки различни начини. Той наистина съжалявал. Не искал да пострадам. Не искал да се противопостави на заповедите на командир Джеймсън. Не искал да си навлека проблеми. Опитвал се да ме предпази.

Седях на дивана си с Оли, вперила поглед в празното пространство. Не можех да прогоня звука на картечниците от главата си. Томас винаги бе проявявал дисциплина.

Днес не бе изключение. Той не се поколеба — дори и за секунда — да се подчини на командира ни. Изпълни заповедта за изтребление, сякаш се подготвяше за обикновена операция по прочистване на заразата или за нощна стража на летището. Кое бе по-лошо: че изпълни заповедите толкова предано, или че дори не съзнаваше, че именно за това ми дължи извинение?

— Джун, чуваш ли ме?

Концентрирах се върху това да чеша Оли зад ушите. Старите дневници на Метиъс бяха все още пръснати по масичката за кафе заедно с фотоалбумите на родителите ни.

— Губиш си времето — извиках му в отговор.

— Моля те. Просто ме пусни да вляза. Искам да те видя.

— Ще се видим утре.

— Няма да стоя дълго, обещавам. Наистина съжалявам.

— Томас, ще се видим утре.

— Джун…

Повиших тон:

— Казах, че ще се видим утре.

Тишина.

Изчаках още минута, като се опитах да се разсея, милвайки Оли. След малко станах и погледнах през шпионката. Коридорът бе празен.

Когато най-сетне се убедих, че си е тръгнал, легнах на дивана и останах там още час, без да заспивам. Умът ми препускаше между събитията на площада, през спомена за Дей на покрива, към възмутителните му твърдения за заразата и изпитанието и отново се върна на Томас. Този Томас, който изпълняваше заповедите на командир Джеймсън без никакви възражения, бе различен от онзи, който се притесняваше за безопасността ми в Езерния сектор. Докато растеше, той винаги е бил непохватен, но учтив, особено към мен. Или пък аз съм тази, която се бе променила. Гледах как Томас убива майката на Дей и как войници разстрелват тълпата на площада, без да направя нищо. Значеше ли това, че и аз бях като Томас? Постъпваме ли правилно, като изпълняваме заповедите? Несъмнено републиката знаеше кое е най-доброто, нали?

А относно казаното от Дей… гняв се надигна в мен само при мисълта за него. Баща ми бе работил зад тази двойна врата — Метиъс се бе обучавал как да ръководи изпитанията под наставничеството на Киан. Защо ни е да тровим и убиваме собствения си народ?

Въздъхнах, седнах и взех един от дневниците на Метиъс от масичката за кафе.

Попаднах на този за изтощителна седмица от наряди по почистване, след като ураганът Илайджа връхлетя Лос Анджелис. Друг разказваше подробно за първата му седмица в патрула на командир Джеймсън. Третият бе къс и имаше само един параграф, в който се оплакваше, че работи две нощни смени подред. Това ме накара да се усмихна. Все още си спомнях думите му. „Едва успявам да не заспя — след първата му нощна смяна. — Тя наистина ли смята, че можем да опазим нещо, след като сме изкарали цяла нощна? Днес дотолкова не бях на себе си, че самият канцлер на колониите можеше да влезе в резиденция «Батала», а аз въобще нямаше и да разбера.“

Усетих сълза по бузата и бързо я избърсах. До мен Оли изскимтя. Пресегнах се и оставих ръката ми да потъне в дебелата му, бяла козина около врата, а той отпусна глава в скута ми е въздишка.

Метиъс се тормозеше за такива дреболии.

Очите ми натежаха, но продължих да чета. Думите започнаха да се размазват и сливат върху страницата, докато вече не можех да разбера какво означават вписванията. Накрая оставих дневниците настрана и се унесох в сън.

Дей се появи в сънищата ми. Той държеше ръцете ми в своите, а докосването му караше сърцето ми да бие силно. Косата му се спускаше по рамената като копринена драперия, един от кичурите бе аленочервен, а в погледа му се четеше огорчение.

— Не съм убивал брат ти. — Той ме придърпа по-близо до себе си. — Давам ти дума, че ни бих могъл да го сторя.

Събудих се и продължих да лежа неподвижно известно време, оставяйки думите на Дей да преминат през съзнанието ми. Очите ми се насочиха към компютърното бюро. Как ли е завършила онази съдбоносна нощ? Ако Дей бе уцелил рамото на Метиъс, то тогава как ножът се бе озовал в гърдите на брат ми? Тази мисъл ми причини главоболие. Погледнах Оли.

— Кой би искал да нарани Метиъс? — попитах го. Оли ме погледна с тъжни очи. — И защо?

Няколко минути по-късно се надигнах от дивана, отидох до бюрото си и включих компютъра.

Отново се върнах към доклада за престъплението от Централната болница: четири страници текст, една страница снимки. Реших да огледам внимателно снимките. В крайна сметка командир Джеймсън ми бе дала само няколко минути, за да анализирам тялото на Метиъс, и аз използвах времето незадоволително — но как можех да се концентрирам? Дори и за миг не съм се съмнявала, че убиецът би могъл да е друг, освен Дей. Не бях огледала снимките достатъчно внимателно.

Сега цъкнах два пъти бързо върху първите изображения и ги увеличих, за да се покажат на цял екран. Студеното, безжизнено лице на Метиъс бе обърнато към небето, а косата му бе разпиляна като разтворено ветрило под главата. По ризата му имаше кървави петна. Поех си дълбоко въздух, затворих очи и си казах, че този път трябва да съм концентрирана. Винаги успявах да прочета текста на доклада, но никога не можах да се заставя да проуча снимките. Сега обаче трябваше да го сторя. Отворих очи и отново се фокусирах върху тялото на брат ми. Щеше ми се да бях проучила раните по-внимателно на място, когато имах тази възможност.

Първо се уверих, че ножът на снимката наистина е забит в гърдите му. Капчици кръв бяха изцапали дръжката му. Не видях никаква част от острието. Тогава погледнах към рамото на Метиъс.

Въпреки че бе покрито от ръкава му, видях, че доста голям кървав кръг бе изцапал дрехата там. Нямаше как да е от гърдите — трябва да имаше още една рана. Отново уголемих снимката. Бе прекалено размазана. Дори и да имаше дупка от нож на ръкава върху рамото му, не можех да я видя от този ъгъл.

Затворих снимката и цъкнах върху друга.

Тогава осъзнах нещо. Всички снимки на тази страница бяха заснети под специфичен ъгъл. Едва успях да различа детайлите по рамото му, а дори и по ножа. Намръщих се. Лоша фотография на местопрестъплението. Защо нямаше снимки в близък план на конкретните рани? Прелистих отново доклада, търсейки страници, които може да съм пропуснала. Но това бе всичко. Върнах се на предишната страница и се опитах да проумея видяното.

Другите снимки трябва да бяха засекретени. Ами ако командир Джеймсън ги е махнала, за да ми спести болката? Поклатих глава. Не, това бе глупаво. Ако бе така, тя изобщо нямаше да изпраща снимки с доклада. Гледах втренчено екрана и се осмелих да си представя алтернативата.

Ами ако командир Джеймсън ги е махнала, за да скрие нещо от мен?

Не, не. Облегнах се назад и отново се втренчих в първата снимка. Защо й е на командир Джеймсън да крие от мен детайли от убийството на брат ми? Тя обича войниците си. Беше възмутена от смъртта на Метиъс — дори организира погребението му. Тя искаше той да е в патрула й. Тя бе тази, която го направи капитан.

Но се съмнявах, че фотографът на местопрестъплението е бил толкова небрежен, че да направи толкова слаба серия от снимки.

Обмислих нещата от различни перспективи, но постоянно достигах до едно и също заключение. Докладът бе непълен. Нервно прокарах ръка през косата си. Не можех да го проумея.

Внезапно се вгледах по-внимателно в ножа на снимката. Заради размера бе почти невъзможно да се различат подробностите, но нещо отключи стар спомен, който накара стомахът ми да се обърне. Кръвта по дръжката на ножа бе тъмна, но там имаше и друго петно, нещо по-тъмно от кръвта. Първоначално си помислих, че е част от бледата щампа върху ножа, но тези следи бяха върху кръвта. Изглеждаха черни и плътни. Опитах се да си спомня как изглеждаше ножът в нощта на събитието, когато получих възможност лично да го огледам.

Тези черни следи приличат на смазка за пушка. Почти като чертата от смазка на челото на Томас онази нощ.