Мари Лу
Легендата (28)

Джун

Когато бях малка, викаха Метиъс да се справя с незначителни размирици, а след това ми разказваше за тях. Историята винаги беше една и съща: около дузина бедняци, обикновено тийнейджъри, създаваха проблеми в един от секторите, разгневени заради карантините срещу заразата или данъците. След няколко хвърлени прахови бомби биваха арестувани и давани под съд.

Но никога не бях виждала бунт като този — стотици хора рискуваха живота си.

— Какво им става на тези хора? — попитах Томас. — Те са полудели.

Стояхме върху издигнатата платформа пред резиденция „Батала“ заедно с цял патрул и бяхме изправени с лице срещу тълпата, докато патрулите на командир Джеймсън отблъскваха назад хората с щитове и палки.

По-рано бях хвърлила едно око на Дей, докато лекарят оперираше крака му. Чудех се дали е буден и гледа този хаос по мониторите в резиденцията. Надявах се да не е. Мисълта за него — както и обвиненията му срещу републиката за заразите и убийствата на децата, които се провалят на изпитанието, — ме изпълваше с гняв. Извадих пистолета от кобура си. По-добре да е готов за употреба.

— Виждал ли си нещо подобно досега? — попитах, като се опитах да заставя гласа си да звучи равно.

Томас поклати глава.

— Само веднъж. Много отдавна.

Част от черната му коса бе паднала пред лицето му. Не бе прилежно сресана както обикновено — по-рано сигурно е бил сред тълпата. Едната му ръка се въртеше около закачения на колана му пистолет, докато другата бе отпусната върху преметнатата на рамото му пушка. Не ме поглеждаше. Не ме бе поглеждал право в очите, откакто снощи се опита да ме целуне в коридора.

— Банда глупаци — отвърна той. — Ако не се отдръпнат скоро, командирите ще ги накарат да съжаляват.

Хвърлих поглед нагоре и видях няколко командири на един от балконите на резиденция „Батала“. Вече бе твърде тъмно, за да съм сигурна, но не мисля, че командир Джеймсън бе с тях. Знаех обаче, че издава заповеди по микрофона си, защото Томас слушаше внимателно с ръка, притисната до ухото. Но каквото и да казваше тя, то бе предназначено само за Томас и аз нямах никаква представа. Тълпата под нас продължаваше да се блъска. По дрехите им можех да кажа — скъсани ризи и панталони, обувки, които не са чифт, целите в дупки, — че бяха от бедняшките сектори близо до езерото. Тайно се надявах да се разпръснат. Махайте се оттук, преди нещата да са се влошили.

Томас се наведе над мен и кимна към центъра на тълпата.

— Виждаш ли онази окаяна групичка?

Вече бях забелязала това, което ми сочеше, но все пак от учтивост проследих погледа му. Група протестиращи бяха боядисали част от косите си в алено, имитирайки изцапания с кръв кичур на Дей.

— Лош избор на герой — продължи Томас. — Дей ще е мъртъв след по-малко от седмица.

Кимнах, но не отвърнах.

Няколко вика отекнаха от множеството. Един патрул бе заобиколил и стигнал до задната част на площада, бе обградил тълпата и притискаше хората към центъра му. Намръщих се. Не това бе начинът да се справиш с буйстващо множество по протокол. В училище ни учеха, че праховите бомби или сълзотворният газ са предостатъчни за подобна цел. Но от тази практика нямаше и следа — нито един от войниците не носеше противогаз. А сега още един патрул започна да гони скитниците, които се бяха събрали извън площада, където улиците бяха твърде объркани и тесни, за да могат да протестират, както си му е редът.

— Какво ти каза командир Джеймсън? — попитах Томас.

Черната му коса падна над очите и скри изражението му.

— Каза да останем на място и да изчакаме командата й.

Не правихме нищо още около половин час. Държах едната си ръка в джоба и разсеяно потърквах медальона на Дей. По някакъв начин тълпата ми напомняше на онази от скизбокс схватките. Вероятно тук присъстваха някои от участниците.

И тогава видях войници да тичат по горната част на сградите около площада. Някои бързо се придвижваха по первазите, докато други бяха подредени в права линия по покривите. Странно. Войниците обикновено имаха черни акселбанти и единичен ред сребърни копчета по куртките си. Отличителните знаци по ръцете им бяха в морскосиньо, червено, сребристо или златисто. Но тези войници нямаха копчета по куртките си. Вместо това бяла резка се спускаше диагонално през гърдите им, а лентите на ръкавите им бяха сиви. Отне ми секунда да осъзная кои са те.

— Томас. — Потупах го по рамото и посочих нагоре към покривите. — Екзекутори.

По лицето му нямаше изписана изненада, в очите му не се четеше емоция. Той прочисти гърло.

— Да, това са те.

— Какво смятат да правят? — повиших глас. Хвърлих поглед към протестиращите на площада и пак нагоре към покривите. Нито един от войниците не носеше прахови бомби или сълзотворен газ. Вместо това имаха преметнато през рамо оръжие. — Те няма да ги разпръснат, Томас. Готвят им капан.

Томас ме погледна строго.

— Остани на мястото си, Джун. Съсредоточи се върху тълпата.

Докато очите ми останаха фокусирани върху покривите, забелязах командир Джеймсън да се появява на най-горния етаж на резиденция „Батала“, обградена от двете си страни от войници. Тя каза нещо по микрофона си.

Изминаха няколко секунди. Ужасно чувство се зароди в гърдите ми — знаех накъде отиват нещата.

Томас внезапно измърмори нещо по микрофона си. Отговор на дадена му команда. Погледнах го. Той улови погледа ми за секунда, след което очите му се насочиха към останалата част от патрула, разположен на платформата заедно с нас.

— Стреляйте, без да чакате команда! — извика той.

— Томас! — Исках да кажа още нещо, но в този миг отекнаха изстрели едновременно от покривите и платформата. Гмурнах се напред. Не знаех какво възнамерявам да правя — да размахам ръце, застанала пред войниците, — но Томас ме сграбчи за рамото, преди да успея да пристъпя напред.

— Стой настрана, Джун!

— Кажи на хората си да спрат! — викнах и се отскубнах от хватката му. — Кажи им…

Тогава Томас ме хвърли на земята толкова силно, че усетих как раната на хълбока ми се отваря.

— По дяволите, Джун! Стой настрана!

Земята бе изненадващо студена. Останах приклекнала там, както никога объркана и неспособна да помръдна. Не разбирах напълно какво се случи току-що. Кожата около раната ми пареше. Куршуми се сипеха към площада. Хора сред тълпата рухваха като насипи при наводнение.

Томас, спри. Моля те, спри. Исках да се изправя и да изкрещя в лицето му, да го нараня по някакъв начин. Ако беше все още жив, Метиъс щеше да те убие заради това, Томас.

Но вместо това запуших уши. Изстрелите бяха оглушителни.

Огнестрелният огън продължи само минута — но имах чувството, че е траял цяла вечност. Томас най-накрая изкрещя заповед да прекратят стрелбата и хората от тълпата паднаха на колене и вдигнаха ръце над главите си. Войниците се втурнаха към тях, закопчаха ръцете им с белезници и насила ги изтикаха назад. Изправих се на колене. Ушите ми все още кънтяха от изстрелите… огледах пейзажа, изпълнен с кръв, трупове и пленници. Имаше 97–98 мъртви. Не, бяха поне 120. Стотици бяха задържани. Дори не можех да се концентрирам достатъчно, за да ги преброя.

Томас ме погледна, преди да слезе от платформата — лицето му бе мрачно, дори гузно, но аз осъзнах унило, че изпитваше вина само за това, че ме бе блъснал на земята. Не заради масовото клане, което оставяше след себе си. Извърнах лице настрана, за да не ми се налага да го гледам.