Мари Лу
Легендата (38)

Джун

Първата ми реакция бе да атакувам Томас. Това щях да направя, ако не ме беше заловил с толкова много войници около мен. Щях да се хвърля към него с всичка сила, да го поваля в безсъзнание, после да взема Дей и да побягна към изходите. Аз вече се бях погрижила за Джон. Някъде из коридорите, които водят към старата му килия, на пода в безсъзнание лежаха двама пазачи. Показах на Джон вентилационната шахта. Той щеше да ме чака там, докато направех следващия си ход. Щях да освободя Дей, да изкрещя сигнала, Джон щеше да се появи от стената като призрак и да избяга с нас. Но нямаше да успея да спечеля битката срещу Томас и всички тези пазачи без елемента на изненада.

Затова реших да се подчиня на думите му.

— Следствие ли? — попитах го аз и смръщих лице.

Той учтиво докосна фуражката си, сякаш за да се извини, хвана ме за ръката и ме отведе настрана от войниците, които съпровождаха Дей.

— Командир Джеймсън ме помоли да те задържа — обясни той. Завихме зад ъгъла и се отправихме към стълбището. Още двама войници се присъединиха към него. — Искам да ти задам няколко въпроса.

Дадох си вид на разгневена.

— Колко нелепо. Не можа ли командирът да избере не толкова драматичен момент за тези глупости?

Томас не ми отговори.

Поведе ме два етажа надолу по стълбището в сутерена, по чийто коридор бяха наредени стаите за екзекуция, електрически мрежи и складови помещения. Сега разбрах защо бяхме тук долу. Открили са липсващата електробомба, която дадох на Киеде. По принцип проверката на инвентара не би трябвало да се състои преди края на месеца. Но Томас сигурно я е направил тази сутрин. Не позволих на надигащата се паника да се изпише по лицето ми.

Концентрирай се — напомних си ядосано аз. — Паникьосаният човек е мъртъв.

Томас спря на края на стълбището. Сложи ръка на колана си и видях проблясъка от дръжката на пистолета му.

— Една електробомба е изчезнала. — Поклащащите се светлини над нас хвърляха зловещи сенки върху лицето му. — Открих, че липсва рано сутринта, след като ходих да те търся в апартамента ти. Ти каза, че си била на покрива снощи, нали? Знаеш ли нещо по въпроса?

Държах очите си вперени в лицето му и скръстих ръце.

— Смяташ, че аз съм го направила?

— Не те обвинявам в нищо, Джун. — Изражението му стана печално, дори умолително. — Но реших, че съвпадението е прекалено голямо. Малцина имат достъп тук долу, а всички останали до голяма степен са дали обяснение за предната вечер.

— До голяма степен са дали обяснение ли? — повторих аз достатъчно саркастично, с което го накарах да се изчерви. — Звучи някак неясно. Видяхте ли ме на охранителните камери? Командир Джеймсън ли ти внуши това?

— Отговори на въпроса, Джун.

Погледнах го свирепо. Той примигна, но не се извини за промяната в тона си.

Това може да е последната ми възможност.

— Не съм го направила — заявих.

Томас не изглеждаше убеден.

— Не си го направила — повтори думите ми той.

— Какво друго искаш да ти кажа? Дали не са направили поне още един пропуск при проверка на наличността? Сигурен ли си, че нещо липсва?

Томас прочисти гърло.

— Някой е пипал охранителните камери тук, долу, затова не разполагаме със запис. — Той потупа пистолета си. — Направено е доста прецизно. И когато си помисля за прецизност, се сещам за един човек. За теб.

Сърцето ми започна да бие по-силно.

— Не искам да правя това. — Гласът на Томас стана по-мек. — Но ми се стори странно, че прекарваш толкова много време в разпити на Дей. Да не би сега да го съжаляваш? Нагласила ли си нещо, за да…

Той така и не успя да довърши изречението си.

Внезапно експлозия разклати целия коридор и ни блъсна в стената. Прах се сипеше от тавана, искри проблясваха във въздуха. Патриотите. Електробомбата. Активирали са я на площада. В крайна сметка са дошли като по разписание, точно преди Дей да влезе в двора, където се изпълняват разстрелите. Което означаваше, че всички оръжия в сградата ще бъдат извън строя точно за две минути. Благодаря ти, Киеде.

Блъснах Томас силно в стената, преди той да успее да възстанови баланса си. След това издърпах ножа от колана му, отидох до кутията с електрозахранващата мрежа и я отворих. Зад мен Томас се пресегна за пистолета си, сякаш на забавен каданс.

— Спрете я!

Взех ножа и прерязах всички жици в долната част на електрическата мрежа.

Чу се пукот. Последва дъжд от искри. Целият сутерен стана тъмен.

Чух Томас да ругае. Открил е, че пистолетът му е безполезен. Войниците се препънаха един в друг. Бързо напипах пътя към стълбището.

— Джун! — изкрещя Томас някъде зад мен. — Ти не разбираш… това е за твое добро!

Думите излязоха от устата ми с ярост.

— Това ли каза и на Метиъс?

Не разполагах с много време, преди резервното осветление да се включи. Не изчаках отговора на Томас. Стигнах до стълбите и ги взех по три наведнъж, като отброявах секундите от взривяването на електробомбата. Засега единадесет секунди. Оставаха сто и девет секунди, преди оръжията да започнат да функционират.

Бързо излязох през вратата на първия етаж и се озовах сред море от хаос. Войници тичаха навън към площада. Стъпки отекваха навсякъде. Проправих си път назад, директно към двора за разстрел. Всякакви детайли профучаваха покрай мен като по магистрала на мислите. Остават деветдесет и седем секунди. Тридесет и трима войници са тръгнали в противоположна посока… дванадесет се движат към мен… няколко плоски екрана са потъмнели… най-вероятно е причинено от спирането на тока… на други се вижда хаосът сред тълпата отвън… нещо пада от небето на площада… пари! Патриотите сипят пари от покривите. Половината тълпа се мъчи да се измъкне от площада, докато другата половина се боричка за банкнотите.

Седемдесет и две секунди. Достигнах до коридора, където бе наказателният взвод, и в миг обхванах с поглед разкрилата се пред мен сцена: трима войници в безсъзнание. Джон и Дей (превръзката за очи, която пазачите вероятно са му били сложили точно преди бомбата да избухне, се е смъкнала на врата му) са в схватка с четвърти. Останалите сигурно са били повикани да помагат за въвеждане на ред на площада — само че те нямаше да се бавят дълго там. Щяха да се върнат за нула време. Изтичах зад тях и изритах войника през краката. Той рухна на земята. Джон го удари с юмрук в челюстта. Войникът се отпусна и загуби съзнание.

Шестдесет секунди. Дей изглеждаше нестабилен, сякаш щеше да припадне. Някой войник сигурно го бе ударил по главата или пък кракът му създаваше проблеми. Двамата с Джон го хванахме от двете му страни — насочих ги към един по-тесен коридор, който се разклонява от тези, водещи към наказателния взвод, и се отправихме към изходите. Секунда по-късно гласът на командир Джеймсън прокънтя по интеркома. Той прозвуча разгневено.

— Екзекутирайте го! Убийте го веднага! Искам да го излъчите на площади!

— По дяволите — каза под носа си Дей. Главата му се килна на една страна — светлите му сини очи изглеждаха мътни и неясни. Размених си поглед с Джон и продължихме да се движим. Войниците щяха да се насочат насам веднага. Връщаха се, за да изкарат Дей на двора.

Двадесет и седем секунди.

Намирахме се на около 75 метра от изходите. Успяхме да се придвижим с метър и половина в секунда — 27 пъти по 1,5 прави 40,5 метра. След 40,5 метра оръжията щяха да се активират отново. Вече чувах тежките стъпки от ботушите на войниците в съседния коридор. Вероятно вече ни търсеха. Трябваха ни поне още 23 секунди, за да се доберем до вратите, за да не ни хванат в този коридор. Щяха да ни застрелят на място, много преди да се измъкнем.

Мразех тези мои изчисления.

Джон ми хвърли бегъл поглед.

— Няма да успеем.

Дей, който бе между двама ни, бе изпаднал в полубудно състояние. Ако братята продължаваха напред, а аз изтичах назад, за да вляза в схватка с войниците, вероятно щях да успея да поваля само няколко, преди останалите да ме надвият. И пак щяха да настигнат Джон и Дей.

Джон спря да се движи и усетих как тежестта на Дей се пренася върху мен.

— Какво… — понечих да попитам, но видях как Джон сваля превръзката от врата на Дей. След това се обърна. Знаех какво ще направи. — Не, остани при нас!

— Имате нужда от повече време — отвърна Джон. — Иска им се екзекуция? Ще я получат. — Той се затича, отдалечавайки се от нас. Към коридора.

Към двора, където бе наказателният взвод.

Не. Не, не Джон. Къде отиваш! Прахосах цяла секунда да гледам след него, в тоя миг се разкъсвах и се питах дали не трябва да изтичам след него.

Джон щеше да го направи.

Тогава главата на Дей клюмна върху рамото ми. Шест секунди. Нямах избор. И точно когато чух виковете на войниците зад нас в коридора, който водеше към наказателния взвод, се заставих да се обърна и да продължа напред.

Нула секунди.

Оръжията се активираха. Не спряхме. Изтекоха още няколко секунди. Чувах суматоха в коридорите някъде зад нас. Заставих се да не поглеждам назад.

Тогава стигнахме до изходите, втурнахме се навън на улицата и двама войници се спуснаха към нас. Вече нямах сили да се бия. Но се опитах. Тогава някой започна да се бие редом с мен и да поваля войниците — Киеде се мерна в полезрението ми.

— Тук са! — извика тя — Излизайте!

Бяха се спотаили до задния вход. Точно както се бяхме разбрали. Патриотите ни дойдоха на помощ. Исках да им кажа да изчакаме Джон, но знаех, че няма смисъл. Те ни хванаха и отведоха при мотоциклетите си. Извадих пистолета от колана си и го хвърлих на земята. Не можех да си позволя проследяващото му устройство да ги насочи към нас. Дей се качи на един мотоциклет, аз — на друг.

Почакайте Джон — искаше ми се да извикам.

Но потеглихме. Резиденция „Батала“ се отдалечаваше от нас.