Мари Лу
Легендата (25)

Дей

— Изправи се на крака. Време е.

Прикладът на пушка ме сръга в ребрата. Бях внезапно изтръгнат от сън, изпълнен с видения — майка ми ме съпровождаше до началното училище, виждах кървящите ириси на Идън и червения номер под верандата ни. Два чифта ръце ме изправиха, преди погледът ми да се фокусира, и аз изкрещях, когато раненият ми крак се опита да поеме част от тежестта ми. Не вярвах, че е възможно да ме боли по-силно от вчера, но се случи. Тес внезапно се появи пред очите ми. Когато зрението ми се изостри, видях, че под превръзката кракът ми бе подут. Исках отново да изкрещя, но устата ми бе твърде пресъхнала.

Войниците ме издърпаха от килията. Командирът, който ме посети предния ден, ни чакаше в коридора и когато ме видя, се усмихна.

— Добро утро, Дей — поздрави тя. — Как си?

Не отговорих. Един от войниците се спря и бързо й отдаде чест.

— Командир Джеймсън — обърна се към нея той, — готови ли сте да пристъпим към произнасяне на присъдата му?

Командирът кимна.

— Последвайте ме. И му запушете устата, ако обичате. Не искаме той да крещи мръсотии през цялото време, нали?

Войникът отдаде чест отново, след което напъха парцал в устата ми.

Проправихме си път през дългите коридори. Отново минахме покрай двойната врата с червения номер, после покрай няколко врати под засилена охрана и други с големи стъклени панели. Виеше ми се свят. Трябваше по някакъв начин да потвърдя предположението си, трябваше да има начин да говоря с някого. Чувствах се слаб от дехидратацията, а от болката ми се гадеше.

От време на време виждах човек в някоя от стаите със стъклени панели, окован за стената, и чувах крясъците му. По дрипавата униформа разпознавах, че е военнопленник от колониите. Ами ако Джон бе в някоя от тези стаи? Какво ли щяха да му сторят?

След като измина, както ми се струваше, цяла вечност, ние влязохме в огромна главна зала с висок таван. Отвън тълпа скандираше нещо, но аз не можех да чуя думите. Редица от войници бе застанала пред вратите, които водеха към фасадата на сградата.

И тогава войниците се отдръпнаха встрани — намирахме се отвън. Дневната светлина ме заслепи и чувах виковете на стотици хора. Командир Джеймсън вдигна ръка, след което се обърна надясно, докато войниците ме завлякоха върху една платформа. Сега най-после виждах къде се намирам. Бях пред сграда в центъра на „Батала“, военния сектор на Лос Анджелис. Огромната тълпа бе дошла да ме види, а един също толкова многоброен взвод от въоръжени войници бяха направили кордон около нея и я охраняваха. Нямах представа, че толкова много хора желаят да ме видят на живо в този ден. Вдигнах глава колкото се може по-нависоко и забелязах джъмботроните, поставени на околните сгради. На всеки от тях се виждаше лицето ми в близък кадър, съпътстван с безумни новинарски заглавия.

Прословутият престъпник, познат като Дей, е арестуван.

Процесът е днес пред резиденция Батала.

Опасна напаст за обществото най-сетне заловен.

Тийнейджърът ренегат, познат като Дей, твърди, че работи сам. Няма връзка с патриотите.

Взрях се в лицето си, което показваха по джъмботроните. То бе посиняло, кърваво и апатично. Ярка ивица кръв бе изцапала дебел кичур от косата ми и я бе оцветила в тъмночервено на пластове. Сигурно имах рана на скалпа си.

За момент изпитах доволство, че майка ми не е жива, за да ме види в подобен вид.

Войниците ме изтикаха към издигнат циментов блок в центъра на платформата. Вдясно от мен съдия, облечен в аленочервена роба със златни копчета, бе застанал в очакване зад някакъв подиум. Командир Джеймсън бе до него, а вдясно от нея — Момичето. То отново бе нагиздено в пълна бойна униформа, застанало хладнокръвно и нащрек. Безизразното му лице бе обърнато към тълпата — но веднъж, само веднъж, то се обърна да ме погледне, преди бързо да отмести очи.

— Ред! Моля, въведете ред сред тълпата — изпука гласът на съдията през високоговорителите на джъмботроните, но хората продължаваха да викат и войниците ги изтикваха назад. Цялата предна редица бе задръстена от репортери, с протегнати към мен камери и микрофони.

Най-накрая един от войниците изрева команда. Погледнах го. Това бе младият капитан, който застреля майка ми. Войниците му стреляха няколко пъти във въздуха. Това усмири тълпата. Съдията изчака няколко секунди, за да се увери, че пазят тишина, след което намести очилата си.

— Благодаря ви за съдействието — започна той. — Зная, че днес утрото е доста топло, затова съдебното заседание ще бъде кратко. Както можете да видите, нашите войници са налице, за да напомнят на всички вас да запазите спокойствие по време на съдебната процедура. Нека да започна с официалното съобщение, че на двадесет и първи декември в осем и тридесет и шест сутринта, стандартно океанско време, петнадесетгодишният престъпник, известен като Дей, бе заловен и задържан във военния арест.

Избухнаха мощни овации. Но колкото и очаквана да бе тази реакция от моя страна, чух и още нещо, което ме изненада. Освирквания. Някои — мнозина — от хората в тълпата не бяха вдигнали юмруци във въздуха. Охраняващите улиците полицаи приближиха до неколцина от по-шумните протестиращи, сложиха им белезници и ги отведоха настрана.

Един от войниците, който ме държеше, ме удари по гърба с пушката си. Паднах на колене. В мига, в който раненият ми крак се удари в цимента, изкрещях с всичка сила. Звукът бе заглушен от парцала, с който бе запушена устата ми. Болката ме заслепи — подутият ми крак трепереше от удара и усещах как нови струйки кръв бликват по превръзката ми. За малко не се катурнах, преди войниците да успеят да ме хванат. Когато погледнах към Момичето, видях, че то потрепва при вида ми и свежда очи към земята.

Съдията не обърна внимание на суматохата. Той започна да изрежда престъпленията ми и заключи:

— Като се вземат предвид предишните углавни престъпления, по-конкретно, нарушенията към славната нация на републиката, върховният съд на Калифорния утвърждава следната присъда. С настоящата Дей е осъден на смърт…

Тълпата отново избухна. Войниците я обуздаха.

— … чрез разстрел и ще бъде изпълнена след четири дни, на двадесет и седми декември, в шест часа следобед, стандартно океанско време, на запазено в тайна място…

Четири дни. Как ще успея да спася братята си преди това?

Повдигнах глава и насочих поглед към тълпата.

— … ще бъде излъчена на живо из целия град. Подканваме гражданите да бъдат предпазливи за възможни криминални деяния, които могат да се случат преди и след събитието…

Те ще ме екзекутират за назидание на останалите.

— … и да докладват за всякакви подозрителни дейности незабавно на охраняващите улиците полицаи или в най-близкото полицейско управление. С това официално закривам съдебното заседание. — Съдията се изправи и слезе от подиума.

Тълпата продължи да се блъска във войниците. Хората крещяха, викаха и освиркваха. Усетих как ме изправят отново на крака. Преди да ме въведат в резиденция „Батала“, успях да хвърля последен поглед към Момичето, което ме гледаше втренчено. Изражението му изглеждаше равнодушно… но зад него проблясна нещо. Същата емоция, която бе изписана по лицето му, преди да научи самоличността ми. Тя бе там само за миг и после изчезна.

Би трябвало да те мразя за това, което стори — помислих си аз. Но погледът му не ми позволяваше.

След произнасянето на присъдата командир Джеймсън не позволи на войниците си да ме отведат обратно в килията. Вместо това влязохме в асансьор, който се задвижва от огромни зъбчати колела и вериги, и се качихме един етаж нагоре, после още един и още един. Асансьорът ни отведе до покрива на резиденция „Батала“, висока дванадесет етажа, където сенките от заобикалящите сгради не ни предпазваха от слънцето.

Командир Джеймсън заведе войниците до плоска, кръгообразна платформа по средата на покрива, върху която бе отпечатан републиканският печат, а върволица от тежки вериги бяха окачени по края й. Момичето вървеше най-отзад. Все още усещах погледа му, вперен в гърба си. Когато стигнахме центъра на кръга, войниците ме принудиха да остана на място, докато завързват окованите ми ръце и крака за веригите.

— Ще го държите тук два дни — нареди командир Джеймсън.

Слънцето вече бе замъглило зрението ми и светът изглеждаше окъпан в мъгла от искрящи диаманти. Войниците ме пуснаха. Рухнах на земята върху ръцете и здравото си коляно, а веригите издрънчаха, докато падах.

— Агент Ипарис, вие отговаряте за задачата. Проверявайте го от време на време и се уверете, че няма да умре преди датата за екзекуцията му.

Момичето отговори с тънък глас:

— Да, госпожо.

— Разрешено му е да пие по една чаша вода на ден. Една хранителна дажба. — Командирът се усмихна, след което пристегна ръкавиците си. — Ако желаеш, прояви творчество, когато му ги даваш. Обзалагам се, че можеш да го накараш да те моли за тях.

— Да, госпожо.

— Добре. — Командир Джеймсън се обърна към мен за последно: — Изглежда, че най-сетне си се научил да се държиш прилично. По-добре късно, отколкото никога.

След това тя тръгна да си ходи и изчезна в асансьора заедно с Момичето, а останалите войници останаха на пост.

Следобедът бе спокоен.

Ту губех съзнание, ту се съвземах. Раненият ми крак пулсираше заедно с ударите на сърцето ми, понякога бързо, друг път бавно, понякога толкова силно, че ми се струваше, че ще припадна. Устните ми се напукваха при всяко движение. Опитах се да помисля затова къде би могъл да е Идън — в лабораторията на Централната болница, в медицинското отделение на резиденция „Батала“, или във влак, който се е насочил към бойния фронт. Щяха да го държат жив — в това бях сигурен. Републиката нямаше да го убие, преди това да стори заразата.

Колкото до Джон… Можех само да гадая какво бяха сторили с него. Може да го държаха жив, в случай че решат да изтръгнат още информация от мен. Може би и двамата щяхме да бъдем екзекутирани по едно и също време. Или той вече бе мъртъв. Нова болка прониза гърдите ми. Отново си спомних деня, в който се явих на изпитанието, когато Джон бе дошъл да ме прибере и видя как ме качват във влака заедно с останалите, които се бяха провалили. След като избягах от лабораторията и си създадох навика да наблюдавам семейството си от разстояние, понякога виждах Джон, седнал на масата ни за хранене, уловил глава с ръце, да ридае. Той никога не го е казвал на глас, но мислех, че се обвинява за случилото се с мен. Че смята, че е трябвало да ме защитава по-добре. Да ми помага да уча повече. Нещо, каквото и да е.

Все още имаше време да ги спася, ако успеех да избягам. Все още можех да използвам ръцете си. И имах един здрав крак. Все още можех да го направя… само да знаех къде са те…

Светът ту се проясняваше, ту избледняваше. Главата ми се свлече на циментената площадка, а ръцете ми лежаха неподвижно върху веригите. Спомени от деня на изпитанието минаха през съзнанието ми.

Стадионът. Другите деца. Войниците, които пазеха всеки вход и изход. Кадифените въжета, които ни отделяха от децата на богатите семейства.

Физическият тест. Писменият изпит. Интервюто.

За интервюто повече от всичко друго. Спомних си колектива от експерти, който ме разпитваше — група от шестима психиатри, — и длъжностното лице, което ги ръководеше, мъжът на име Киан, чиято униформа бе окичена с медали. Той задаваше повечето въпроси.

Каква е националната клетва на републиката? Добре, много добре. В училищния доклад тук се казва, че обичаш история. През коя година официално е създадена републиката? Какво обичаш да правиш в училище? Да четеш… да, много хубаво. Веднъж учител е докладвал, че си се промъкнал в зоната с ограничен достъп в библиотеката и си търсил стари военни текстове. Можеш ли да ми кажеш защо си го направил? Какво смяташ за нашия прославен Електор Примо? Да, той наистина е добър човек и велик лидер. Но ти бъркаш, като го наричаш с тези думи, моето момче. Той не е човек като теб и мен. Правилният начин да се обръщаш към него е „нашият прославен баща“. Да, приемам извиненията ти.

Въпросите му продължиха цяла вечност, десетки, стотици от тях, всеки следващ упражняващ все по-голям натиск, докато накрая не бях сигурен защо съм отговорил по съответния начин. Киан си бодеше бележки в доклада за интервюто ми през цялото време, докато един от асистентите му записваше събеседването с миниатюрен микрофон.

Смятах, че съм отговорил достатъчно добре. Поне внимавах — казвах неща, които ще му се понравят.

Но тогава ме качиха във влака, а той ни откара до лабораторията.

Споменът ме накара да потреперя, дори когато слънцето прежуряше и препичаше кожата ми до болка.

Трябва да спася Идън — повтарях си аз. — Идън става на десет… след един месец. Когато се възстанови от заразата, ще трябва да се яви на изпитанието…

Имах чувството, че кракът ми ще пръсне превръзката и ще се издуе с размерите на покрива.

Изминаха часове. Загубих представа за времето. Войниците се редуваха на смени. Слънцето измести позицията си.

И тогава, точно когато огненото кълбо започна милостиво да залязва, видях една фигура да се появява откъм асансьора и да се запътва към мен.