Мари Лу
Легендата (16)

Джун

Почти 20:00 ч.

Най-малко 26ºC.

Момчето и аз седяхме в задната част на една уличка, докато Тес спеше недалеч от нас. Той отново й бе дал жилетката си. Наблюдавах го, докато пилеше ноктите си, като ги стържеше с ръба на ножа си. По изключение бе махнал шапката си и бе сресал сплъстената си коса.

Бе в добро настроение.

— Искаш ли да си пийнеш?

Между нас имаше бутилка с винен нектар. Питието бе долнокачествено, вероятно направено от онова меко морско грозде, което расте в океана. Но момчето се държеше така, сякаш това вино бе най-хубавото нещо на света. Той открадна един кашон с бутилки от някакъв магазин на границата на Зимния сектор по-рано тази вечер и продаде всичките, с изключение на тази, за внушителната сума от 650 банкноти. Никога не спирах да се изумявам колко бързо успява да се придвижва из отделните сектори. Пъргав е колкото най-добрите студенти в „Дрейк“.

— Ще си пийна, ако и ти си пийнеш — отговорих аз. — Не можем да си позволим да хабим откраднатата стока, нали?

Той се ухили при тези думи. Наблюдавах го, докато промушваше тапата на бутилката с ножа, след което я извади и отметна глава назад, за да отпие голяма глътка. Избърса устата си с палец и ми се усмихна.

— Вкусно е — каза той. — Пийни си.

Поех бутилката и отпих малка глътка, преди да му я върна. Остатъчният вкус бе солен, точно както си мислех. Поне можеше да облекчи болката в хълбока ми.

Продължавахме да се редуваме — той пиеше на големи глътки, а аз на малки, — докато накрая не запуши бутилката с тапата и я остави настрана в момента, в който сякаш усети, че съзнанието му се е размътило. Въпреки това очите му изглеждаха по-бляскави, а в сините ириси се появи прекрасно отразено сияние.

Макар да не си позволи да загуби способността си да се концентрира, усетих, че виното го отпусна.

— Е, кажи ми — реших да го попитам аз, — защо са ти толкова много пари?

Момчето се изсмя.

— Това сериозен въпрос ли е? Не искаме ли всички ние повече пари? Възможно ли е някога да имаш достатъчно?

— Ти обичаш да отговаряш на въпросите ми с въпроси, нали?

Той отново се изсмя. Но когато проговори, долових тъжна нотка в гласа му.

— Парите, нали знаеш, са най-важното нещо на света. Парите могат да ти купят щастие и не ми пука какво мисли някой друг за това. Те ще ти купят спокойствие, приятели, сигурност… всякакви неща.

Наблюдавах го, докато погледът му стана замечтан.

— Изглежда, че ужасно много си се разбързал да натрупаш състояние.

Този път ми хвърли развеселен поглед.

— Че защо да не съм? Ти сигурно си живяла на улицата толкова дълго, колкото и аз. Би трябвало да знаеш отговора на този въпрос, нали?

Погледнах надолу. Не исках той да види истината.

— Предполагам, че е така.

Продължихме да мълчим.

Момчето проговори. Нежният му тембър ме накара да вдигна очи към него.

— Не зная дали някой ти го е казвал — започна той. Не се изчерви и очите му не се отместиха. Вместо това осъзнах, че съм вперила поглед в два океана — единия съвършено спокоен, а другия — на ситни вълнички. — Ти си много привлекателна.

Правили са ми комплименти за външния вид и преди. Но никога с тон като неговия. От всички неща, които ми каза, не зная защо именно това ме хвана неподготвена. Но ме изненада толкова много, че без да се замисля изтърсих:

— Мога да кажа същото и за теб. — Направих пауза. — В случай че не знаеш.

По лицето му бавно се изписа усмивка.

— О, повярвай ми. Знам.

Засмях се.

— Радвам се да чуя нещо искрено.

Не можех да откъсна очи от неговите. Най-накрая успях да добавя:

— Ами, мисля, че си пийнал твърде много вино, приятелю. — Стараех се гласът ми да звучи колкото се може по-безгрижно. — Малко сън ще ти се отрази добре.

Думите едва бяха излезли от устата ми, когато момчето се наведе по-близо и постави ръка върху бузата ми. Цялото ми обучение ми подсказа да блокирам ръката му и да я притисна на земята. Но бях напълно неподвижна. Той ме притегли към себе си. Поех си дъх, преди устните му да докоснат моите.

Вкусих виното в устата му. Първоначално целувката му бе нежна, а след това, сякаш се стремеше към нещо повече, изтласка ме до стената и ме целуна страстно. Устните му бяха топли и толкова меки — косата му леко докосваше лицето ми. Опитах се да се концентрирам. (Не му бе за първи път. Определено бе целувал и други момичета преди това, и то не малко. Той е… той сякаш остава без дъх…) Детайлите избледняха. Напразно опитвах да се вкопча в тях. Отне ми миг, за да осъзная, че аз го целувах не по-малко жадно от него. Усещах ножа, закачен на кръста му, да се опира в кожата ми, и потреперих. Тук бе твърде топло, лицето ми бе твърде горещо.

Той се отдръпна пръв. Гледахме се един друг, замлъкнали смутено, сякаш нито един от двама ни не можеше напълно да проумее какво се бе случило току-що.

Тогава момчето възвърна присъствието на духа си и докато аз се борех да възстановя своето, той се облегна на стената до мен и въздъхна.

— Съжалявам — измънка той и ми хвърли палав поглед. — Не можах да се сдържа. Но поне сега приключихме с това.

Гледах го втренчено още известно време, все още бях загубила дар слово. Съзнанието ми крещеше да си събера мислите. Момчето отвърна на погледа ми. След това се усмихна, сякаш знаеше какъв ефект имаше над мен, и се обърна настрана. Отново започнах да си поемам дъх.

И тогава видях едно движение с ръка, което върна ума ми на мястото му: преди да легне и да заспи, момчето посегна към нещо, което бе окачено на врата му. Движението бе толкова неволно, че едва ли го осъзнаваше. Погледнах към врата му, но на него нямаше нищо. То се е опитало да улови призрака на огърлица, призрака на някакво украшение или гердан.

И тогава си спомних с усещане, от което ми се повдигна, за медальона в джоба ми. Медальона на Дей.