Мари Лу
Легендата (26)

Джун

Едва разпознах Дей, макар че бяха изминали само седем часа от произнасянето на присъдата му. Той бе сгърчен в центъра на печата на републиката. Кожата му изглеждаше по-тъмна, а косата — напълно сплъстена от потта. Засъхнала кръв все още бе полепнала по един дълъг кичур, сякаш сам е решил да го боядиса. Сега кичурът бе почти черен. Дей обърна глава към мен, докато приближавах. Не бях сигурна дали ме вижда обаче, защото слънцето не бе залязло напълно и го заслепяваше.

Още един феномен — и то необикновен. Срещала съм други природно надарени хора преди, но никога такъв, когото републиката е решила да запази в тайна. При това е изкарал перфектен резултат на изпитанието.

Един от войниците, който стоеше до кръглата платформа, ми отдаде чест. Бе потен, а корковият му шлем не предпазваше кожата му от слънцето.

— Агент Ипарис — поздрави ме той. Акцентът му бе на човек от Рубинения сектор, а редицата копчета на униформата му бяха току-що излъскани. Явно обръщаше внимание на детайлите.

Погледът ми обходи останалите войници, преди отново да се спре на него.

— Всички сте свободни засега. Кажи на хората си да пият вода и да стоят известно време на сянка. И предай на заместниците ви да дойдат рано.

— Да, госпожо. — Войникът събра петите, преди да изкрещи заповед „Свободно!“ на останалите.

Когато напуснаха, останах сама с Дей, махнах наметалото си и коленичих, за да виждам по-добре лицето му. Като ме видя, присви очи, но остана безмълвен. Устните му бяха толкова напукани, че тънка струйка кръв се бе стекла по брадичката му. Бе твърде слаб, за да говори. Погледнах ранения му крак. Бе много по-зле, отколкото сутринта, което не бе учудващо, и се бе подул. Явно се бе инфектирал. Кръв се процеждаше по краищата на превръзката.

Разсеяно докоснах прободната рана на собствения си хълбок. Вече не ме болеше толкова силно.

Трябва да прегледаме крака му. Въздъхнах, след което откачих манерката, която висеше на колана ми.

— Ето. Пийни малко вода. Все още не ми е позволено да те оставя да умреш. — Капнах вода по устните му. Първоначално той се сепна, но след това отвори уста и ме остави да излея тънка струйка в нея. Изчаках го да преглътне (отне му цяла вечност) и му позволих да изпие още една глътка.

— Благодаря — прошепна той. Изсмя се дрезгаво. — Предполагам, че вече можеш да тръгваш.

Огледах го за момент. Кожата му бе изгоряла, а лицето потънало в пот, но очите му все още бяха живи, макар и леко замъглени. Внезапно си спомних първия път, когато го видях. Имаше прах навсякъде… и от него се появи това красиво момче с най-сините очи, които някога бях виждала, и ми подаде ръка, за да ми помогне да се изправя на крака.

— Къде са братята ми? — прошепна той. — И двамата ли са живи?

Кимнах.

— Да.

— А Тес невредима ли е? Никой ли не я е арестувал?

— Не, доколкото ми е известно.

— Какво ще правят с Идън?

Спомних си думите на Томас, че генералите от бойния фронт са отишли да го видят.

— Не зная.

Дей извърна глава настрана и затвори очи. Концентрира се върху дишането си.

— Ами недейте да ги убивате — измърмори той. — Те не са направили нищо… а Идън… той не е лабораторен плъх, нали знаеш. — Дей остана безмълвен за минута. — Така и не научих името ти. Предполагам, че сега вече не е кой знае колко важно, нали? Ти вече знаеш моето.

Изгледах го втренчено.

— Името ми е Джун Ипарис.

— Джун — промълви Дей. Почувствах топлина, когато видях устните му да произнасят името ми. Той се обърна към мен. — Джун, съжалявам за брат ти. Не знаех, че нещо ще му се случи.

Обучавана бях да не вярвам на думите на пленници — знаех, че лъжат, че ще кажат всичко, за да те уязвят. Но усещах, че този път беше различно. Звучеше толкова истински. Ами ако казваше истината? Ами ако нещо друго се бе случило с Метиъс в онази нощ? Поех дълбоко въздух и се заставих да погледна надолу. Логиката над всичко, повтарях си аз.

— Хей. Сега си спомних още нещо. Отвори отново очи и ме погледни.

Послуша ме. Наведох се и го погледнах внимателно. Да, все още бе там. Онова странно малко петно в едното му око, вълничка в иначе морскосин ирис.

— Какво е това петно в окото ти? Този дефект?

Дей се изсмя, преди да бъде завладян от пристъп на кашлица.

— Този дефект е подарък от републиката.

— Какво искаш да кажеш?

Той се поколеба. Опитваше се да подреди мислите си.

— Бил съм в лабораторията на Централната болница и преди. В нощта, когато се явих на изпитанието. — Той опита да повдигне ръка, за да посочи окото си, но веригите издрънчаха една в друга и дръпнаха ръката му обратно долу. — Инжектираха ми нещо.

Намръщих се.

— В нощта на десетия ти рожден ден ли? Какво си правил в лабораторията? Би трябвало да си на път към трудовите лагери.

Дей се усмихна.

— Мислех, че си умна…

Очевидно слънцето все още не бе успяло да изсуши напълно мозъка му.

— Ами старата ти контузия на коляното?

— Твоята република ми завеща и това. В нощта, в която получих дефекта на окото си.

— Защо й е на републиката да ти причинява тези неща, Дей? Защо им е да увредят човек, получил перфектен резултат от хиляда и петстотин на изпитанието си?

Това привлече вниманието на Дей.

— Какви ги говориш? Аз се провалих на изпитанието.

Той също не знаеше. Разбира се, нямаше как да знаеше.

Сниших гласа си до шепот:

— Не, не си. Имал си перфектен резултат.

— Това някакъв номер ли е? — Дей леко премести ранения си крак и потрепери от болка. — Перфектен резултат… ха. Не познавам никой с резултат от хиляда и петстотин.

Скръстих ръце.

— Аз го направих.

Той повдигна вежди към мен.

— Ти ли? Ти ли си феноменът с перфектния резултат?

— Да — кимнах към него. — И очевидно и ти си такъв.

Дей извъртя очи и погледна настрана.

— Това е абсурдно.

Свих рамена.

— Вярвай на каквото искаш.

— Няма логика. Не би ли трябвало аз да съм в твоята позиция? Не е ли това смисълът на безценното ви изпитание? — Дей изглеждаше така, сякаш искаше да замлъкне, поколеба се, и след това продължи: — Инжектираха ми нещо в окото, което пареше, все едно ме бе ужилила оса. Освен това разрязаха коляното ми. Със скалпел. След това насила ми дадоха някакво лекарство и следващото нещо, което си спомням… е, че лежах в сутерена на болницата в компанията на група трупове. Но не бях мъртъв. — Той отново се изсмя. Смехът му едва се чу. — Страхотен рожден ден.

Експериментирали са с него. Вероятно за военни цели. Вече бях сигурна в това и от мисълта ми се догади. Взели са микроскопични проби от тъканта на коляното му, а също така и от сърцето и окото му. Коляното: вероятно са искали да изучат необикновените му способности, скоростта и подвижността му. Окото: може би не е било инжекция, а извличане на екстракт, нещо, с което да тестват защо зрението му е толкова силно. Сърцето: дали са му лекарство, за да видят колко може да се забави пулсът му и вероятно са останали разочаровани, когато централният орган на кръвообращението временно е спрял. Тогава са решили, че е умрял. Причината за всичко това ми стана ясна — искали са да развият тези тъканни проби в нещо, не зная какво — хапчета, контактни лещи, всичко, което ще подобри състоянието на войниците ни и ще ги накара да тичат по-бързо, да виждат по-добре или да издържат на по-сурови условия.

Тези мисли преминаха през главата ми за секунда, преди да успея да ги спра. Невъзможно. Това не следваше линията на републиканските ценности. Защо да прахосаш един феномен по такъв начин?

Освен ако не са видели нещо опасно в него. Искра на непокорство, бунтарския дух, който притежаваше и сега. Нещо, което ги е накарало да сметнат, че ще е по-рисковано да го образоват, отколкото да пожертват възможностите му за принос към обществото. Миналата година тридесет и осем деца получиха резултат над 1400.

Може би републиката искаше да го премахне.

Но Дей не бе просто обикновен феномен. Той бе постигнал перфектен резултат. Какво ги бе обезпокоило толкова силно?

— Може ли и аз да ти задам един въпрос? Мой ред ли е?

— Да. — Погледнах към асансьора, където новата смяна пазачи току-що бе пристигнала. Вдигнах ръка и им наредих да останат на място. — Можеш да ме питаш.

— Искам да знам защо отведоха Идън. Заразата. Знам, че на богатите хора им е лесно — разполагат с нови ваксинации всяка година и с лекарства, от които имат нужда. Но не си ли се чудила… не си ли се питала защо тя никога не изчезва? Или защо толкова редовно се завръща?

Погледът ми се стрелна към него.

— Какво се опитваш да кажеш?

Дей успя да съсредоточи погледа си върху мен.

— Това, което се опитвам да кажа… вчера, когато ме изкараха от килията ми, видях онази червена нула, щампована върху някаква двойна врата в резиденция „Батала“. Виждал съм подобни числа също и в Езерния. Защо се появяват в бедняшките сектори? Какво правят те там — какво вливат в тези сектори?

Присвих очи.

— Мислиш, че републиката умишлено трови хора ли? Дей, навлизаш в опасна територия.

Но той не спря. Вместо това тонът му стана по-настоятелен.

— Затова им е необходим Идън, нали? — прошепна Дей. — За да видят резултатите от мутиралия вирус на заразата!

— За да предотвратят разпространението на заразата, чийто приносител е той.

Дей се изсмя, но това предизвика нов пристъп на кашлица.

— Не. Те го използват. Използват го. — Гласът му притихна. — Използват го…

Очите му натежаха. Усилието да говори го бе изтощило.

— Не си на себе си — казах аз. Но докато допирът на Томас сега ми бе противен, не изпитах същото отвращение към Дей. А би трябвало. Но чувството така и не се появи. — Подобна лъжа се счита за предателство към републиката. Освен това защо Конгресът би позволил подобно нещо?

Дей не сваляше очи от мен. И точно когато реших, че е изгубил силата да ми отвърне, гласът му прозвуча още по-настоятелно:

— Помисли върху следното. Откъде знаят какви ваксини да ви дават всяка година? Те винаги вършат работа. Не мислиш ли, че е странно как правят ваксина, която действа срещу току-що появила се зараза? Как успяват да предвидят коя имунизация ще им е нужна?

Присвих колена и седнах на петите си. Никога не съм си задавала въпроси за ежегодните ваксинации, които ни задължават да си правим — никога не съм имала причини да се съмнявам в тях. А и защо да имам? Баща ми работеше зад онази двойна врата, работеше толкова упорито да открие нов начин да се бори със заразата. Не. Не можех да слушам повече. Вдигнах наметалото си от пода и го мушнах под мишница.

— Само още едно нещо — прошепна Дей, докато се изправях. Погледнах надолу към него. Очите му пламтяха и бяха вперени в мен. — Смяташ, че отиваме в трудови лагери, ако се провалим на изпитанието ли? Джун, единствените трудови лагери са моргите в сутерените на болниците.

Не посмях да се бавя повече. Вместо това се отдалечих от платформата, отдалечих се от Дей. Но сърцето ми блъскаше в гърдите. Войниците, които чакаха до асансьора, заеха още поизправена позиция, когато приближих. Постарах се лицето ми да добие гневно изражение.

— Свалете му веригите — заповядах на един от войниците. — Отведете го до болничното отделение и се погрижете за крака му. Дайте му малко храна и вода. Иначе няма да изкара нощта.

Войникът ми отдаде чест, но аз не си дадох труда да го погледна, преди да затворя вратата на асансьора.