Мари Лу
Легендата (5)

Дей

Сънувах, че отново съм вкъщи. Идън седи на пода, рисува някаква смахната форма върху дюшемето. Около четири или петгодишен е, бузките му са още закръгленки, с натрупани бебешки тлъстинки. На всеки няколко минути той се изправя и ме моли да оценя творбата му. Джон и аз сме заедно, свити на дивана и напразно се опитваме да оправим радиото, което нашето семейство притежава от години. Все още си спомням, когато татко го донесе вкъщи. „То ще ни информира в кои квартали има зараза“, бе казал той. Но сега винтовете и скалите му лежат захабени и безжизнени в скутовете ни. Моля Идън за помощ, но той само се изкикотва и ни казва да го оправим сами.

Мама е сама в малката ни кухничка и се опитва да сготви вечеря. И двете й ръце са увити в дебели бинтове — сигурно днес се е порязала на счупени бутилки или празни консервени кутии, докато е чистила контейнерите за боклук около Юниън Стейшън. Тя се сгърчва от болка, докато троши замразени зърна царевица с плоската страна на ножа. Наранените й ръце треперят.

— Мамо, спри. Аз ще ти помогна. — Опитвам се да стана, но усещам краката си, като залепени за земята.

След известно време повдигам глава, за да видя какво рисува Идън в момента. Първоначално не мога да различа формите — те изглеждат объркани, нахвърляни в произволни мотиви под ръцете му.

Когато се вглеждам по-отблизо, осъзнавам, че той рисува войници, които нахлуват в къщата ни. Рисува ги с кървавочервен пастел.

Събудих се внезапно. Смътни ивици светлина, сиви и бледи, се процеждаха през разположения наблизо прозорец. Чувах глухия звук на дъжд. Намирах се в нещо, което прилича на изоставена детска спалня. Тапетите бяха в синьо и жълто и се лющеха по ъглите. Две свещи осветяваха стаята. Усещах, че краката ми висят от края на леглото. Под главата ми имаше възглавница. Когато се обръщах, изстенвах и затварях очи.

Гласът на Тес се разнесе над мен.

— Чуваш ли ме?

— Не толкова високо, братовчедке.

Гласът ми прозвуча като шепот от пресъхналите ми устни. Главата ми пулсираше от ослепително, пробождащо главоболие. Тес разпозна болката, изписана по лицето ми, и остана безмълвна, докато аз държах очите си затворени и изчаквах да изчезне. Болката продължаваше като кирка, която многократно ме цапардосва по тила.

След цяла вечност главоболието най-сетне започна да утихва. Отворих очи.

— Къде съм? Добре ли си?

Лицето на Тес придоби форма. Тя бе прибрала косата си в къса плитка, а устните й бяха розови и извити в усмивка.

— Дали съм добре? Ти си в безсъзнание повече от два дни. Как се чувстваш?

Болката ме прорязваше на вълни, този път от раните, с които със сигурност бях покрит.

— Фантастично.

Усмивката на Тес посърна.

— Едва успя да се измъкнеш този път — почти на косъм. Ако не бях открила някой, който да ни приюти, не мисля, че щеше да оцелееш.

Внезапно всичко случило се ме връхлетя. Спомних си входа на болницата, откраднатата идентификационна карта, стълбището и лабораторията, дългото падане, как метнах ножа си по капитана, канализацията. Лекарството.

Лекарството. Опитах да се изправя и да седна, но се движех твърде бързо и се наложи да прехапя устни от болка. Ръката ми се стрелна към брата — на него нямаше медальон, който да сграбча. Усетих болка в гърдите. Бях го загубил. Баща ми бе дал този медальон, а аз бях достатъчно небрежен, за да го загубя.

Тес се опита да ме успокои.

— Добре ли е семейството ми? Запазили ли са се някои от лекарствата след падането? — попитах я.

— Известна част. — Тес ми помогна пак да легна, преди да подпре лакти на леглото ми. — Предполагам, че инхибиторите са по-добре от нищо. Оставих ги в дома на майка ти заедно с вързопа с подаръците ти. Минах отзад и връчих всичко на Джон. Той ми каза да ти благодаря.

— Не си казала на Джон какво се е случило, нали?

Тес завъртя очи.

— Мислиш ли, че мога да скрия такова нещо от него? Вече всички са чули за влизането с взлом в болницата, Джон знае, че си ранен. И е доста ядосан.

— Каза ли ти кой е болен? Идън? Или мама?

Тес прехапа устни.

— Идън. Джон каза, че всички останали са добре засега. Но Идън може да говори и изглежда достатъчно жизнен. Опита се да стане от леглото и да помогне на майка ти да поправи някакъв теч под мивката, за да докаже, че се чувства здрав, но тя естествено го отпрати обратно в леглото. Разкъса две от блузите си, за да ги използва като кърпи за охлаждане на треската на Идън, затова Джон каза, че ако намериш още дрехи, които да са по мярка на майка ти, ще се радва да ги приеме.

Изпуснах дълбока въздишка. Идън. Разбира се, че бе Идън — все още се правеше на малък инженер, дори когато заразата го е поразила. Поне успях да се докопам до някакво лекарство. Всичко ще се оправи. Идън щеше да е добре за известно време и нямах нищо против да слушам мъмренето на Джон. Колкото до изгубения ми медальон, ами… за миг бях доволен, че майка ми няма да разбере за него, защото това щеше да я съкруши.

— Не успях да открия никаква противоотрова, а и не разполагах с време да търся.

— Всичко е наред — отвърна Тес. Тя подготви нова превръзка за ръката ми. Виждах, че старата ми износена шапка виси на облегалката на стола й. — Семейството ти разполага с известно време. Ще ни се удаде и друга възможност.

— В чия къща се намираме?

Веднага след като зададох въпроса, чух как се затваря някаква врата, след което отекнаха стъпки в съседната стая. С тревога погледнах към Тес. Тя безмълвно ми кимна и ми каза да се успокоя.

Влезе мъж, който изтърси мръсни капки дъжд от един чадър. В ръцете си носеше кафява хартиена чанта.

— Буден си — обърна се той към мен. — Това е добре.

Огледах лицето му. Мъжът бе много блед и леко пълен, с рунтави вежди и благи очи.

— Момиче, мислиш ли, че той ще може да си тръгне утре вечер?

— Дотогава ще сме си заминали. — Тес взе една бутилка с нещо бистро — спирт, предполагам — и напои края на превръзката в него. Трепнах, когато тя леко я опря до мястото, където куршумът бе одраскал ръката ми. Усещането бе, сякаш клечка кибрит е запалена до кожата ми. — Благодаря ви отново, сър, за това, че ни позволихте да останем тук.

Мъжът изсумтя с несигурно изражение и неловко кимна с глава. Огледа стаята, сякаш търси нещо, което е изгубил.

— Опасявам се, че мога да ви осигуря подслон най-много дотогава. Патрулите, които проверяват за заразата, скоро ще проведат още една хайка. — Той се поколеба. След това извади две консерви от хартиената чанта и ги постави върху един скрин. — Оставям ви малко чили. Не е най-доброто, но ще ви засити. Ще ви донеса и малко хляб.

Преди да успеем да кажем нещо, той излезе от стаята с останала част от покупките си.

За първи път погледнах тялото си. Бях облечен в кафяв чифт военни панталони, а голите ми гърди и ръце бяха превързани. Както и един от краката ми.

— Той защо ни помага? — попитах Тес с тих глас.

Тя вдигна поглед от прясната превръзка, която направи на ръката ми.

— Не бъди толкова мнителен. Той е имал син, който е работил на фронта. Умрял е от заразата преди няколко години. — Изскимтях, когато Тес завърза финалния възел на превръзката. — Поеми си въздух.

Изпълних молбата. Прониза ме остра болка на няколко места, докато тя нежно притискаше пръсти до различни части от гърдите ми. Бузите й се изчервиха.

— Може да имаш спукано ребро, но определено няма счупвания. Би трябвало да оздравееш бързо. Както и да е, мъжът не е питал за имената ни и затова аз също не поисках неговото. Най-добре е да не знаем. Казах му защо си се наранил така. Мисля, че това му напомни за сина му.

Облегнах отново глава върху възглавницата. Цялото тяло ме болеше.

— Изгубих и двата си ножа — измърморих аз, така че мъжът да не ме чуе. — Бяха хубави ножове.

— Съжалявам да го чуя, Дей — отвърна Тес. Тя отметна кичур коса от лицето си и се наведе над мен. Повдигна чиста найлонова торбичка, в която имаше три сребърни куршума. — Намерих ги пъхнати в гънките на дрехите ти и реших, че може да искаш да ги използваш с прашката си или нещо такова.

Тя напъха чантичката в един от джобовете ми.

Усмихнах се. Когато срещнах Тес за първи път преди три години, тя беше мършаво десетгодишно сираче, което тършуваше из кофите с боклук в сектор Нѝма. В онези години се нуждаеше от помощта ми толкова силно, че понякога забравях колко много разчитах на нея сега.

— Мерси, братовчедке — казах аз.

Тя измънка нещо, което не разбрах, и извърна поглед.

След известно време отново потънах в дълбок сън. Когато се събудих, не знаех колко време е изминало. Главоболието ми бе изчезнало, а навън бе тъмно. Възможно бе все още да е същият ден, макар че се чувствах така, сякаш съм спал цяла вечност. Нямаше войници, нито полиция. Все още бяхме живи.

Останах да лежа неподвижно за момент, напълно буден в тъмнината. Изглежда, че нашият домакин не ни бе издал. Все още.

Тес дремеше на ръба на леглото, уловила главата си с ръце. Понякога ми се искаше да й намеря хубав дом, семейство, което желае да я приюти. Но всеки път, когато тази мисъл ми минеше през главата, аз я изтласквах настрана, защото, ако някога станеше член на истинско семейство. Тес щеше да попадне обратно в мрежата на републиката. И щеше да бъде принудена да се яви на изпитанието, защото никога преди това не го е правила. Или по-лошо, те щяха да разберат за връзките й с мен и щяха да я подложат на разпит. Поклатих глава. Твърде наивна, твърде лесна за манипулиране. Не бих я поверил на никой друг. Пък и… щеше да ми липсва. Спомнях си колко самотен бях през първите две години, които прекарах в обикаляне на улиците.

Внимателно движех глезена си в кръг. Бе малко схванат, но иначе почти не усещах болка — нямаше скъсани мускули, нито сериозни подувания. Раната от куршума все още пареше, а ребрата жестоко ме боляха, но този път имах достатъчно сила, за да се изправя и седна. Ръцете ми инстинктивно се насочиха към косата ми, която бе пусната свободно. Хванах я на опашка с едната ръка и я усуках със стегнат възел. След това се наведох над Тес, сграбчих измачкания си каскет от стола и си го сложих. От усилието ръцете ми пареха.

Усещах аромата на хляб и чили. Върху скрина до леглото имаше купа, от която се вдигаше пара, и малко парче хляб, поставено на ръба й. Сетих се за двете консерви, които нашият домакин бе оставил на шкафа.

Стомахът ми изръмжа. Погълнах всичко.

Докато облизвах остатъците от чили по пръстите си, чух как врата се затвори някъде из къщата и секунди по-късно стъпки, които бързо се приближиха към нашата стая. Настръхнах. До мен Тес рязко се събуди и ме сграбчи за ръката.

— Какво беше това? — измърмори тя. Сложих пръст на устните си.

Нашият домакин влезе в стаята с дрипав халат, наметнат върху пижамата му.

— Трябва веднага да тръгвате — прошепна той. Капки пот бяха избили по челото му. — Току-що чух, че някакъв човек ви търси.

Погледнах го спокойно. Тес ми хвърли паникьосан поглед.

— Откъде знаете?

Мъжът се захвана да почиства стаята, грабна празната купа и забърса скрина.

— Разправял на хората, че разполага с лекарства против заразата за някой, който има нужда от тях. Казал, че знае за раните ти. Така и не споменал име, но сигурно е говорил за теб.

Понадигнах се и спуснах краката си от леглото. Вече нямахме избор.

— Наистина е говорил за мен.

Тес грабна няколко чисти превръзки и ги пъхна под ризата си.

— Това е капан. Тръгваме си незабавно.

Мъжът кимна.

— Можете да се измъкнете през задната врата. Направо по коридора и вляво.

Отделих един кратък миг, за да срещна очите му. В този момент разбрах, че той знаеше точно кой съм аз. Но нямаше да го изрече на глас. Както и други хора от нашия сектор, които ме познаваха и ми бяха оказвали помощ в миналото; не можеше да се каже, че той не одобрява това, че аз създавам проблеми на републиката.

— Много сме ви благодарни — казах аз.

Той не отвърна на думите ми. Хванах Тес за ръката, излязохме от спалнята, тръгнахме надолу по коридора и минахме през задната врата. Нощният въздух бе влажен. Очите ми се насълзиха от болката.

Движихме се през тихите, задни улички, прекосихме шест пресечки, докато най-накрая забавихме крачка. Раните ми ме боляха нетърпимо. Протегнах ръка, за да докосна медальона си, търсейки утеха в него, но тогава си спомних, че той вече не бе на врата ми. Гадно чувство се надигна в стомаха ми. Ами ако от републиката разберат какво представлява украшението? Ще го унищожат ли? Ами ако го свържат със семейството ми?

Тес се отпусна на земята и опря глава до стената на алеята.

— Трябва да напуснем града. Тук е твърде опасно, Дей. Знаеш, че е така. Аризона или Колорадо ще са по-сигурни… или, добре де, дори Барстоу. Нямам нищо против предградията.

Да, да. Зная. Погледнах надолу.

— Аз също искам да напусна града.

— Но няма да го направиш. Виждам го изписано на лицето ти.

Помълчахме известно време. Ако зависеше от мен, щях да прекося цялата страна сам и да избягам в колониите при първата удала ми се възможност. Нямах нищо против да рискувам собствения си живот. Но имаше дузина причини, поради които не можех да замина, и Тес го знаеше. Джон и мама нямаше как просто да си съберат нещата и да напуснат работните места, на които са назначени, при това без да привлекат внимание. Нямаше как Идън да се отпише от училището, което е бил определен да посещава. Освен ако не искаха да станат бегълци като мен.

— Ще видим — най-накрая изрекох аз.

Тес ми хвърли тъжна усмивка.

— Кой смяташ, че е по петите ти? — попита тя след малко. — Откъде знаят, че сме в Езерния сектор?

— Не знам. Може да е някой търговец, който е чул за проникването в болницата. Може би смятат, че разполагаме с много пари или нещо такова. Може да е войник. Или дори шпионин. В болницата изгубих медальона си — нямам представа дали ще го използват, за да научат нещо за мен, но винаги съществува такава възможност.

— Какво смяташ да направиш?

Сбих рамена. Раната от куршума започна да пулсира и се облегнах на стената, за да намеря опора.

— Дяволски сигурно е, че няма да се срещна с него — който и да е той. Но трябва да призная, че ми е любопитно какво има да ми каже. Ами ако наистина разполага с лекарство за заразата?

Тес ме погледна втренчено. По лицето й бе изписано абсолютно същото изражение, което имаше, когато я срещнах за първи път — смесица от надежда, любопитство и страх.

— Е… не би могло да е по-опасно от безумното ти проникване в болницата, нали?