Мари Лу
Легендата (14)

Джун

Събудих се призори. Светлината ме накара да присвия очи (откъде ли идваше… някъде зад мен?) и за миг бях дезориентирана, несигурна защо спях в изоставена сграда с изглед към океана и маргаритки, които растат до краката ми. Остра болка в стомаха ме накара да изпъшкам. Бях намушкана, осъзнах аз в пристъп на паника. И тогава си спомних за схватката по скизбокс, ножа и момчето, което ме спаси.

Тес бързо пристигна при мен, когато видя, че съм се размърдала.

— Как се чувстваш?

Тя все още ме гледаше предпазливо.

— Боли ме — измърморих аз. Не исках тя да си помисли, че бе превързала лошо раната ми, затова добавих: — Много по-добре е от вчера, все пак.

Отне ми около минута, за да осъзная, че момчето, което ме спаси, седеше в ъгъла на стаята, провесил крака през балкона и вперил поглед към водата. Наложи се да прикрия смущението си. В един обикновен ден, без прободна рана от нож, никога нямаше да оставя подобна подробност незабелязана. Той отиде някъде снощи. Докато ту заспивах, ту се пробуждах, успях да запомня в съзнанието си посоката, в която пое момчето — на юг, към Юниън Стейшън.

— Надявам се, че нямаш нищо против да изчакаш няколко часа, преди да хапнеш — каза ми той. Отново носеше стария си каскет, но успях да видя няколко кичура светлоруса коса под нея. — Загубихме заложените средства на скнзбокс, така че в момента не са ни останали пари за храна.

Той ме обвиняваше за загубата си. Просто кимнах. Припомних си звука от пукащия глас на Дей, който се разнесе от говорителите, и безмълвно го сравних с този на момчето. То ме погледна за кратко, без да се усмихва, сякаш знаеше какво правя, след което продължи бдението си. Не, не можех да съм сигурна, че това бе неговият глас. Сигурно имаше хиляди хора в Езерния с подобен.

Осъзнах, че микрофонът вътре в бузата ми все още бе изключен. Томас сигурно бе бесен.

— Тес, отивам долу до водата. Ще се върна след минута.

— Сигурна ли се, че ще се оправиш сама?

— Ще се справя. — Усмихнах се аз. — Ако ме видиш, че се нося в безсъзнание из морето обаче… непременно ела да ме измъкнеш.

Стъпалата на тази сграда със сигурност са били част от стълбище, но сега бяха изнесени навън. Изправих се на крака и се спуснах по стъпалата едно по едно, като внимавах да не се подхлъзна по ръба и да падна направо във водата. Каквото и да е направила снощи Тес, то наистина бе свършило работа. Макар че хълбокът все още ме болеше, болката бе по-притъпена и можех да ходя с по-малко усилие, в сравнение с вчера. Стигнах до дъното на сградата по-бързо, отколкото предполагах. Тес ми напомни как Метиъс се грижеше за мен да оздравея в деня на встъпването му в длъжност.

Но сега не можех да мисля за спомените с Метиъс. Прочистих гърло и се концентрирах, за да стигна до ръба на водата.

Изгряващото източно слънце вече бе достатъчно нависоко, за да окъпе цялото езеро в тъмнозлатист нюанс и аз можех да видя тясната ивица земя, която разделяше езерото от Тихия океан. Спуснах се по целия път надолу, чак до етажа на сградата, който е разположен точно на повърхността на водата. Всяка стена от него бе рухнала, така че можех да стигна директно до края на сградата и да топна краката си във водата. Когато погледнах към дълбините, видях, че тази стара библиотека продължава още много етажи надолу. (Вероятно бе висока петнадесет етажа, съдейки по това как е разположена покрай брега и как земята се спуска от бреговата ивица. Приблизително около шест етажа трябва да се намират под вода.)

Тес и момчето се бяха настанили на върха на сградата, няколко етажа над мен, и нямаше опасност да ме чуят — бях извън обсега им. Погледнах отново към хоризонта, цъкнах с език и включих микрофона си.

Слушалката ми започна да бръмчи от статичната радиовръзка. Секунда по-късно чух познат глас.

— Госпожице Ипарис? — бе Томас. — Вие ли сте?

— Аз съм. Добре съм.

— Бих искал да узная какви ги вършите, госпожице Ипарис. През последните двадесет и четири часа се опитвам да се свържа с вас. Бях готов да изпратя войници, които да ви приберат — а и двамата знаем колко щастлива ще бъде командир Джеймсън от това.

— Добре съм — повторих. Пъхнах ръка в джоба си и извадих медальона на Дей. — Получих лека контузия в двубой по скизбокс. Нищо сериозно.

От другия край се чу въздишка.

— Е, повече няма да оставяте микрофона си изключен за толкова дълго време, разбрано?

— Хубаво.

— Открихте ли вече нещо?

Погледнах нагоре към мястото, където момчето си бе провесило краката.

— Не съм сигурна. Момче и момиче ми помогнаха да се измъкна от бъркотията със скизбокса. Момичето превърза раната ми. Ще остана временно с тях, докато мога да се движа по-лесно.

— Да се движите по-лесно ли? — Гласът на Томас се усили. — Каква е тази ваша лека контузия?

— Просто прободна рана от нож. Нищо особено. — Томас преглътна сподавено, но аз не му обърнах внимание и продължих: — Както и да е, това не е важно. Момчето направи хубавичка малка прахова бомба, за да ни измъкне от тълпата на скизбокс схватките. Той е доста ловък. Не зная кой е, но ще събера още информация.

— Мислите, че това е Дей ли? — попита Томас. — Дей не ми изглежда да е от типа момчета, които ходят да спасяват хора.

Повечето от престъпленията на Дей включваха спасяване на хора. Всички, с изключение на случката с Метиъс. Поех си дълбоко въздух.

— Не. Не смятам така.

Сниших гласа си до едва доловим шепот. Сега не бе най-удачният момент да хвърлям необмислени предположения към Томас, за да не би той да реши да действа прибързано и да изпрати войници подире ми. Командир Джеймсън директно щеше да ме изрита от патрула, ако направим нещо толкова скъпо струващо, без да имаме нищо, с което да бъде оправдано. А и освен това тези двамата ме измъкнаха от сериозна каша.

— Но може да знаят нещо за Дей.

Томас остана безмълвен за момент. Чух някаква суматоха на заден план, лек шум по статичната връзка и след това неясния му глас заедно с този на командир Джеймсън. Сигурно й докладваше за раната ми и я питаше дали е безопасно да ме остави сама тук. Въздъхнах раздразнено. Все едно никога преди не съм била ранена. След няколко минути той отново се включи.

— Бъдете внимателна. — Томас направи кратка пауза. — Командир Джеймсън каза да не прекратявам мисията, ако контузията ви не ви затруднява твърде много. Тя е заета с патрула в момента. Но ви предупреждавам. Ако микрофонът ви отново е изключен за повече от няколко часа, ще изпратя войници подире ви — независимо дали ще навреди на прикритието ви или не. Разбрахте ли?

Борех се да сдържа раздразнението си. Командир Джеймсън не вярваше, че мога да постигна каквото и да е с тази мисия — липсата на интерес от нейна страна бе оставила следа във всяка една дума от отговора на Томас. Колкото до самия него… гласът му рядко звучеше толкова строго, когато говореше с мен. Мога само да си представя колко много стрес му се бе насъбрал през последните няколко часа.

— Да, сър — отговорих аз.

Когато не последва отговор от Томас, аз отново погледнах нагоре към момчето. Напомних си да го наблюдавам по-внимателно, когато се кача горе, и да не позволявам на раната да ме разсейва.

Пъхнах медальона обратно в джоба си и се изправих.

Наблюдавах спасителя си през целия ден, докато вървях след него из сектор Алта на Лос Анджелис. Обръщах внимание на всичко, без значение колко незначителен бе детайлът.

Той, например, не натоварваше левия си крак. Накуцваше толкова леко, че не можех да го забележа, когато вървеше до мен и Тес. Виждах го, когато сядаше или се изправяше — съвсем леко колебание, когато трябваше да свие коляното си. Бе или тежка контузия, която така и не е излекувана, или лека, но скорошна. Може би от лошо падане.

Това не бе единственото му нараняване. От време на време той потрепваше от болка, когато движеше ръката си. След като това му се случи няколко пъти, се досетих, че има рана на рамото, която болезнено се изпъва всеки път, когато той се пресята твърде далече нагоре или надолу.

Лицето му бе абсолютно симетрично, от англо-азиатска смесица, красиво под калта и мръсотията. Дясното му око бе леко по-светло от лявото. Първоначално си помислих, че това може да е трик на светлината, но го забелязах отново, когато минахме покрай някаква фурна и се любувахме на хлябовете. Зачудих се дали му е по рождение.

Забелязах също и други неща: колко добре познава улиците далеч от Езерния сектор, сякаш може да върви по тях и със завързани очи, колко пъргави са пръстите му, когато приглаждат гънките по талията на ризата си, как оглежда сградите, сякаш ги запаметява. Тес никога не се обръщаше към него по име. Към мен се обръщаше само с Момиче и към него не използваше никакво название, което да го идентифицира. Когато се уморявах и главата ми се замайваше от вървенето, той ни караше да спрем и ми намираше вода, докато си почивам. Усещаше изтощението ми, без да изрека и дума.

Следобедът наближи. Ние се спасихме от най-силното слънце, като се шляехме близо до сергиите на пазара в най-бедния район на Езерния. Тес присви очи към щандовете, които се намираха под нашия навес. Намирахме се на около петнадесетина метра разстояние от тях. Тя бе късогледа, но по някакъв начин успяваше да направи разлика между продавачите на плодове и тези на зеленчуци, между лицата на различните търговци, между това кой има и кой няма пари. Знаех, че е така, защото виждах едва доловимите емоции, изписани по лицето й, задоволството й от това, че е успяла да различи нещо, или разочарованието, че не е.

— Как го правиш? — попитах я.

— Ммм? Какво да правя?

— Ти си късогледа. Как успяваш да видиш толкова много от това, което има около теб?

За миг Тес изглеждаше изненадана, а след това впечатлена. Забелязах, че момчето до нея ми хвърля поглед.

— Мога да правя фина разлика между цветовете, макар и да изглеждат малко размазани — обясни ми Тес. — Виждам сребърния отблясък на банкнотите, които се подават от портфейла на онзи човек, например.

Тя стрелна очи към един от клиентите на някакъв търговец.

Кимнах й.

— Много находчиво от твоя страна.

Тес се изчерви и погледна надолу към обувките си. За момент тя изглеждаше толкова невинна, че не можех да не се засмея. Мигновено се почувствах виновна. Как мога да се смея толкова скоро след смъртта на брат ми? По някакъв особен начин тези двамата ме караха да губя хладнокръвието си.

— Доста си схватлива, Момиче — тихо каза момчето. Очите му се бяха спрели върху моите. — Разбирам защо си оцеляло на улицата.

Просто свих рамена.

— Това е единственият начин да оцелееш, нали?

Момчето отмести поглед. Изпуснах една въздишка. Осъзнах, че съм я задържала, докато очите му ме бяха парализирали на място.

— Може би ти ще ни помогнеш да си откраднем малко храна, а не аз — продължи той. — Търговците винаги се доверяват на момиче, особено на такова като теб.

— Какво искаш да кажеш?

— Че минаваш конкретно на въпроса.

Не можех да не се усмихна.

— И ти също.

Докато се настанявахме, за да наблюдаваме щандовете, аз си отбелязах няколко неща наум. Можех да си позволя да се мотая с тях още една нощ, докато оздравея достатъчно, за да мога отново да се върна към търсенето на информация за Дей. Кой знае — може би те дори щяха да ми дадат насока.

Когато вечерта най-сетне настъпи и топлината от слънцето започна да намалява, ние се отправихме обратно към брега и си потърсихме място, където да си устроим бивак. Навсякъде около нас виждах как от един остъклен прозорец към друг без стъкла оживяват потрепкващи светлини на свещи, а тук и там местните жители палеха малки огньове в краищата на уличките. Нови смени от улични полицейски патрули започнаха да правят своите обиколки. Пет нощи, откакто бях на полева мисия. Все още не можех да свикна с рухналите стени, въжетата с износени дрехи, които висяха от балконите, групичките от малки просяци, които се надяваха минувачите да им подхвърлят по някой залък за ядене… но поне презрението ми намаля. Спомних си с известна доза срам за нощта на погребението на Метиъс, когато бях оставила гигантска пържола в чинията си недокосната, без дори да се замисля. Тес вървеше пред нас, напълно необезпокоявана от околната обстановка, с ведра и безгрижна крачка. Чувах я как си тананика неясна мелодия.

— Електорски валс — измърморих аз, разпознавайки песента.

Момчето ми хвърли поглед, докато вървеше до мен. Ухили се.

— Май си фенка на Линкълн, а?

Не можех да му кажа, че притежавах копия от всички песни на Линкълн, както и няколко сувенира с автограф, че съм я виждала да изпълнява политически химни на живо на един градски банкет или че някога тя бе написала песен, с която отдава почит на всички генерали от бойния фронт на републиката. Вместо това се усмихнах.

— Да, може да се каже.

Той отвърна на усмивката ми. Зъбите му бяха красиви, най-прекрасните, които съм виждала досега по тези улици.

— Тес обича музика — отвърна той. — Винаги ме замъква по баровете наоколо, а после стоим наблизо, докато тя слуша химните, които свирят вътре. Не знам. Сигурно момичетата си падат по такива работи.

Половин час по-късно момчето забеляза умората ми. Привика Тес и ни заведе до една от уличките, където редица от големи, метални контейнери бяха натикани между две стени. Момчето избута един от тях напред, за да ни отвори малко място. След това приклекна зад контейнера, даде знак на Тес и мен да седнем и започна да разкопчава жилетката си.

Изчервих се до уши и благодарих на всички богове по света за тъмнината, която ни обграждаше.

— Не ми е студено и не кървя — обърнах се към него аз. — Недей да си сваляш дрехите.

Момчето ме погледна. Очаквах светлите му очи да изглеждат по-неясни през нощта, но вместо това те сякаш отразяваха светлината от прозорците над нас.

— Кой е казал, че става дума за теб, скъпа? — Свали жилетката си, сгъна я внимателно и я сложи на земята до едно от колелата на контейнера за смет. Тес седна и безцеремонно положи глава върху нея, сякаш по навик.

Прочистих гърлото си.

— Разбира се — измърморих аз. Направих се, че не чувам тихия смях на момчето.

Тес се изправи и разговаря с нас, но скоро клепачите й натежаха и заспа с глава върху жилетката. Момчето и аз изпаднахме в мълчание. Оставих погледа ми да се спре задълго върху Тес.

— Изглежда много крехка — прошепнах аз.

— Да… но е по-жилава, отколкото изглежда.

Погледнах го.

— Имаш късмет, че тя е с теб. — Очите ми се насочиха към крака му. Той проследи движението им и бързо оправи стойката си. — Сигурно ти е била от полза, когато е лекувала крака ти.

Той осъзна, че съм забелязала накуцването му.

— Не. Получих тази контузия отдавна. — Поколеба се, след което реши да не казва нищо повече по въпроса. — Между другото зараства ли раната ти?

Махнах с ръка.

— Всичко е наред. — Но скръцнах със зъби, дори когато го казах. Ходенето насам-натам цял ден не ми помогна особено и болката се завърна като опустошителен огън.

Момчето видя изписаното по лицето ми напрежение.

— Трябва да ти сменим превръзката.

Изправи се и без да безпокои Тес, пъргаво извади ролка с бели превръзки от джоба й.

— Не съм добър, колкото нея — прошепна. — Но не искам да я будя.

Седна до мен и разкопча най-долните копчета на ризата ми, след което я повдигна, за да оголи превързания ми кръст. Кожата му се докосна леко до моята. Опитах да се концентрирам върху ръцете му. Той се пресегна към задната част на един от ботушите си и извади нещо, което приличаше на компактен кухненски нож (сребърна дръжка без символи по повърхността, изтъпено острие — използвал го е многократно преди това, за да реже неща много по-твърди от плат). Положи едната си ръка на корема ми. Макар че пръстите му бяха мазолести от годините, прекарани на улиците, те бяха толкова внимателни и нежни, че усещах как по бузите ми се надига топлина.

— Не мърдай — измърмори той. След това пъхна ножа хоризонтално между кожата ми и превръзката и разкъса плата. Трепнах. Той повдигна леко превръзката от раната ми.

Тънки струйки кръв все още се стичаха от мястото, където Киеде ме бе намушкала с ножа си, но слава богу, нямаше следи от инфекция. Тес наистина си знаеше работата. Момчето махна останалата част от бинта, намотан около тялото ми.

— Ще останем тук до сутринта — обясни ми, докато действаше. — Не трябваше да пътуваме толкова много днес… но нали разбираш, че да увеличим дистанцията между теб и хората, които правят залагания на скизбокс, не е чак толкова лоша идея.

Не можех да не погледна лицето му. Това момче бе изкарало изпитанието си на косъм. Но в това нямаше логика. Не се държеше като отчаяно улично хлапе. Имаше си толкова много други страни, че се чудех дали винаги е живял в тези бедняшки сектори. Сега ме погледна, забелязва, че се взирам в него и спря за секунда. Някаква прикрита емоция се стрелна през погледа му. Една красива тайна. Сигурно имаше подобни въпроси към мен, как бях успяла да забележа толкова много детайли от живота му. Вероятно дори се чудеше какво ли ще е следващото нещо, което ще успея да разбера за него. Застанал бе толкова близо до лицето ми в момента, че усещах дъха му по бузата си. Преглътнах. Той се приближи още малко.

За миг си помислих, че ще ме целуне.

След това бързо погледна надолу към раната ми. Ръцете му леко докоснаха кръста ми, докато се грижеше за нея. Осъзнавах, че и неговите бузи са пламнали. Бе се изчервил не по-малко от мен.

Най-накрая той пристегна превръзката, издърпа ризата ми надолу и се отдръпна. Облегна се на стената до мен и положи ръце върху колената си.

— Изморена ли си?

Поклатих глава. Очите ми оглеждаха дрехите, които висяха над главите ни, няколко етажа по-нагоре. Ако ни свършеха превръзките, ето оттам щях да набавя нови.

— Мисля, че ще мога да ви оставя на мира след ден — заявих след малко. — Зная, че само ви бавя.

Но усетих дори в момента, в който думите излязоха от устата ми, как у мен започна да се пробужда съжаление. Странно. Не исках да ги напускам толкова скоро. Имаше нещо утешаващо в това да си прекарвам времето с Тес и това момче, сякаш отсъствието на Метиъс не ме бе лишило напълно от хора, които ги е грижа за мен.

Какви ги говорех? Това бе момче от бедняшките квартали. Аз бях обучена да се справям с подобни типове, да ги наблюдавам от другата страна на стъклото.

— Къде ще отидеш?

Отново се концентрирах. Гласът ми прозвуча хладен и спокоен:

— На изток, може би. Познавам вътрешните сектори.

Момчето продължи да гледа право пред себе си.

— Може да останеш по-дълго, ако само ще се скиташ по улиците някъде другаде. Добър боец като теб ще ми бъде от полза. Можем да изкараме бързи пари на битките по скизбокс и ще си делим хранителните запаси. И за двама ни ще е по-добре.

Момчето бе толкова искрено, че нямаше как да не се усмихна. Реших да не го питам защо той самият не участва в схватките по скизбокс.

— Благодаря, но предпочитам да работя сама.

Той не се поколеба и за секунда.

— Така да бъде.

След това облегна главата си назад на стената, въздъхна и затвори очи. Наблюдавах го за момент, като очаквах отново да отвори тези свои великолепни очи към света. Но той не го направи. След малко чух как дишането му стана равномерно, видях как главата му клюмна и разбрах, че е заспал.

Обмислях дали да не се свържа с Томас. Но не бях в настроение да чуя гласа му в момента. Дори не съм сигурна каква бе причината. Първата ми работа на сутринта. И аз облегнах глава назад и втренчих поглед към дрехите, които висяха над нас. Освен далечния шум на тълпите от нощната смяна и периодичните излъчвания по джъмботроните, нощта бе спокойна точно като у дома. Тишината ме накара да се замисля за Метиъс.

Постарах се плачът ми да не събуди Тес и момчето.