Мари Лу
Легендата (35)

Дей

Две нощи преди датата, определена за екзекуцията ми, сънувах безброй сънища, докато се опитвах да подремна, подпрян на стената на килията си. Първите няколко не ги помня. Те се смесваха в една объркана мътилка от познати и непознати лица — нещо, което звучеше като смеха на Тес или като гласа на Джун. Всички те се опитваха да говорят с мен, но аз не разбирах никой от тях.

Помнех обаче последния сън, преди да се събудя.

Един ведър следобед в Езерния сектор. Бях на девет. Джон бе на тринадесет, започнал да навлиза във фазата на акселерацията. Идън бе само на четири, седеше върху стълбите на входната ни врата и наблюдаваше как с Джон играехме уличен хокей. Дори на тази възраст Идън бе най-интелигентният от трима ни и вместо да се присъедини към нас, бе предпочел да седи там и да човърка части от стар турбинен двигател.

Джон запрати смачкана хартиена топка към мен. Едва успях да я спра с дръжката на метлата си.

— Подаваш твърде надалеч — протестирах аз.

Джон просто се ухили.

— Ще са ти нужни по-добри рефлекси, ако искаш да издържиш физическата част на изпитанието.

Подадох хартиената топка към него, колкото мога по-силно. Тя мина като снаряд покрай Джон и се удари в стената зад него.

— Ти си успял да издържиш изпитанието си въпреки рефлексите си.

— Нарочно пропуснах тази топка. — Джон се изсмя, докато се обръщаше и тичаше до топката. Хвана я, преди вятърът да я отвее. Няколко минувачи за малко не стъпиха отгоре й. — Не исках да пречупя напълно егото ти.

Денят бе хубав. Джон наскоро бе назначен на работа в местната парна електроцентрала. За да го отпразнуваме, мама продаде една от двете си рокли, както и подбрани стари тенджери, и прекара цялата изминала седмица, взимайки смените на някои от своите колеги. Допълнителните пари бяха достатъчни, за да купи цяло пиле. В момента тя бе вътре и го приготвяше — а миризмата на месо и бульон бе толкова хубава, че държахме вратата леко открехната, за да усетим полъха му дори и тук отвън. Джон обикновено не бе в такова добро настроение. Възнамерявах да се възползвам максимално.

Джон ми подаде топката. Аз я поех с метлата си и му я върнах. Играехме бързо и яростно през следващите няколко минути, като нито един от двама ни не пропускаше и понякога правихме толкова абсурдни скокове, за да стигнем до топката, че Идън се заливаше от смях. Миризмата на пилешко изпълваше въздуха. Днес дори не бе горещо — всъщност времето бе идеално. Спрях се за секунда, когато Джон изтича да вземе топката. Опитах се да запомня този ден в ума си като на снимка.

Подавахме си топката още известно време. После аз направих грешка.

Уличен полицай мина по нашата уличка, докато се приготвях да върна топката на Джон. С периферното си зрение видях Идън да се изправя на стълбите. Дори Джон видя служителя на закона преди мен и вдигна ръка, за да ми даде знак да спра. Но вече бе твърде късно. Вече бях замахнал и топката удари полицая право в лицето.

Тя, разбира се, отскочи — направена бе от съвсем безвредна хартия, — но това бе достатъчно, за да накара служителят на закона да се спре на място. Очите му се стрелнаха към мен. Замръзнах.

Преди някой от нас да успее да помръдне, полицаят извади нож от ботуша си и закрачи към мен.

— Мислиш, че това може да ти се размине ли, момче? — извика той, вдигна ножа си и се подготви да ме удари през лицето с дръжката му. Вместо да се свия от страх, аз го погледнах злобно и не отстъпих назад.

Джон изтича до полицая, преди той да е стигнал до мен.

— Господине! Господине! — Джон се хвърли пред мен и вдигна ръце пред полицая. — Съжалявам за това — извини се той. — Това е Даниел, малкият ми брат. Той не го направи нарочно.

Полицаят изблъска Джон от пътя си. Дръжката на ножа му ме цапардоса през лицето. Паднах на земята. Идън изпищя и влезе вътре. Прокашлях се и се опитах да изплюя мръсотията, с която бе пълна устата ми. Не можех да говоря. Полицаят се приближи и ме ритна в хълбока. Очите ми се ококориха. Свих се в ембрионална поза.

— Спрете, моля ви! — Джон отново се втурна към полицая и застана твърдо между двама ни. Успях да зърна нашата веранда от мястото, където лежах на земята. Майка ми бе излязла от входа, а Идън бе скрит зад нея. Тя отчаяно викаше към полицая. Джон продължаваше да го моли.

— Аз… аз ще ви платя. Нямаме много, но можете да вземете каквото поискате. Моля ви. — Джон наведе ръка и ме хвана. Той ми помогна да се изправя на крака.

Полицаят спря и обмисли предложението на Джон. После погледна майка ми.

— Ти там — провикна се той. — Отиди да ми донесеш каквото имате. И се погрижи да отгледаш по-добре джеремето си.

Джон ме избута още по-назад зад себе си.

— Той не го направи нарочно, сър — повтори той. — Майка ми ще го накаже за поведението му. Той е малък и не е много разумен.

Майка ми излезе навън няколко секунди по-късно с платнен вързоп. Полицаят го отвори и провери всяка банкнота. Видях, че това са почти всичките ни пари. Джон остана безмълвен.

След малко полицаят отново уви парите и ги пъхна в джоба на жилетката си. Отново погледна към майка ми.

— Пиле ли готвиш там вътре? — попита той. — Доста луксозно ядене за семейство като вашето. Често ли обичаш да пилееш пари?

— Не, сър.

— Тогава ми донеси и пилето — заяви полицаят.

Мама бързо влезе вкъщи. Върна се със здраво завързана чанта с пилешко месо, подплатена с парцали. Полицаят я взе, метна я през рамо и ми хвърли още един възмутен поглед.

— Улични джеремета — измърмори той. После ни остави зад гърба си. Уличката отново притихна.

Джон се опита да успокои мама, но тя просто подмина думите му и му се извини за изгубената храна. Не ме погледна. След малко бързо се прибра, за да се погрижи за Идън, който бе започнал да плаче.

Джон се завъртя и застана срещу мен. Хвана ме за рамената и здраво ме разтърси.

— Никога вече не прави така, чуваш ли? Да не си посмял.

— Не съм искал да го ударя! — изревах аз.

— Имам предвид начина, по който го гледаше. Имаш ли въобще някакъв акъл? Никога не бива да гледаш така полицай, разбираш ли? Искаш да избият всички ни заради теб ли?

Бузата ми все още пареше от дръжката на ножа, а стомахът ме болеше от ритника на полицая. Измъкнах се от хватката на Джон.

— Нямаше нужда да се застъпваш за мен — отсякох аз. — Можех да се оправя и сам. Щях да се съпротивлявам.

Джон отново ме сграбчи:

— Ти си напълно откачен. Слушай ме много добре. Никога няма да се съпротивляваш. Никога. Правиш, каквото ти каже полицаят и не спориш с него. По-скоро ще умра, отколкото да им позволя да те наранят. Разбра ли?

Опитах се да измисля нещо умно, с което да отвърна, но за мое смущение очите ми се насълзиха.

— Ами съжалявам, че остана без пиле — изтърсих аз.

Думите ми накараха Джон леко да се усмихне.

— Ела тук, момче. — Той въздъхна и ме прегърна. Сълзи се стичаха по бузите ми. Срамувах се от тях и се опитах да не издавам никакъв звук.

Не съм суеверен, но когато се събудих от този сън, от този болезнено ясен спомен за Джон, имах най-ужасяващото усещане в гърдите си.

По-скоро ще умра, отколкото да им позволя да те наранят.

И изпитах внезапен страх, че по един или друг начин казаното в съня ми ще се сбъдне.