Мари Лу
Легендата (2)

Джун

13:47 ч.

Университетът „Дрейк“, сектор Батала

22ºC на закрито

Седях в кабинета на секретарката на декана ми. Отново. От другата страна на матираната стъклена врата можех да различа групичка от мои съученици (студенти последен курс, всички от които са поне четири години по-големи от мен) да се навъртат наоколо, в опит да разберат какво се случва. Няколко от тях видяха как бях изведена от следобедния тренировъчен час (днешният урок: как да заредим и презаредим пушка ХМ-62Х) от двама заплашително изглеждащи пазачи. А винаги когато това се случваше, новината се разнасяше из целия кампус.

Любимото феноменче на републиката отново бе загазило.

Кабинетът бе тих, като изключим слабото бръмчене, идващо от компютъра на секретарката на декана. Бях запаметила всеки детайл в тази стая (ръчно изработена мраморна настилка, внос от Дакота, 324 квадратни пластмасови плочи за таван, шестметрови сиви завеси, които висят от двете страни на величествения портрет на Електора, окачен на задната стена на кабинета, седемдесет и шест сантиметров екран на страничната стена с изключен звук, по който вървяха заглавия на новини: „ПРЕДАТЕЛСКА ГРУПА «ПАТРИОТИ» ВЗРИВИ МЕСТЕН ВОЕНЕН ПУНКТ, ПЕТИМА МЪРТВИ“, последвано от „РЕПУБЛИКАТА РАЗБИ КОЛОНИИТЕ В БИТКАТА ЗА ХИЛСБЪРО“.

Арисна Уитъкър, секретарката на декана, седеше зад бюрото и почукваше върху стъклото му — без съмнение пишеше рапорт за мен. Това щеше да бъде осмият рапорт за мен този семестър. Готова бях да се обзаложа, че аз съм единственият студент от „Дрейк“, който е успял да стане предмет на осем рапорта, без да бъде изключен.

— Ръцете ли сте си наранили вчера, госпожо Уитъкър? — попитах след известно време.

Тя спря да пише и ме погледна гневно.

— Какво ви кара да мислите така, госпожице Ипарис?

— Не поставяте правилно интервалите между думите. Осланяте се на лявата си ръка.

Госпожа Уитъкър въздъхна и се облегна назад в стола си.

— Да, Джун. Вчера си навехнах китката по време на игра на кивабол.

— Съжалявам да го чуя. Трябва да опитате да изпълнявате замаха от рамото, а не от китката.

Намерението ми беше това да е едно сухо изложение на фактите, но думите прозвучаха като подигравка и не й се харесаха.

— Нека да си изясним нещо, госпожице Ипарис. Може да се смятате за много умна. Може да смятате, че перфектните ви оценки ви дават право на някакъв вид специално отношение. Дори може да смятате, че имате почитатели в това училище заради всичките ви глупости. — Тя посочи събралите се пред вратата студенти. — Но на мен започна неимоверно да ми омръзва от нашите срещи в кабинета ми. И повярвайте, когато се дипломирате и бъдете назначена на каквато позиция избере за вас тази страна, вашите лудории няма да впечатлят началниците ви. Разбирате ли ме?

Кимнах, защото тя това очакваше от мен. Но не бе права. Аз не просто се смятах за умна. Аз бях единственият човек в цялата република с перфектен резултат от 1500 на изпитанието. Бях прехвърлена тук, в най-добрия университет в страната, на дванадесет — четири години преди предвиденото. След това прескочих втори курс. За три години в „Дрейк“ съм получавала само отлични оценки. Бях умна. Притежавах това, което републиката считаше за добри гени… а по-добрите гени създават по-добри войници, което води към по-големи шансове за победа срещу колониите, както казват моите учители. И ако почувствах, че следобедните тренировки не са достатъчни, за да ме научат как да се катеря по стените, докато нося оръжие, то тогава… е, не е моя вината, че трябваше да се изкатеря по една от страните на деветнадесететажна сграда с ХМ-621 пушка, преметната през гърба ми. Това бе самоусъвършенстване в интерес на моята родна страна.

Носеха се слухове, че веднъж Дей е изкатерил пет етажа за по-малко от осем секунди. Ако най-търсеният престъпник в републиката бе в състояние да стори това, то как тогава щяхме го хванем, ако не сме бързи колкото него? А ако не можем да заловим дори него, как ще спечелим войната?

Бюрото на госпожа Уитъкър избибитка три пъти. Тя натисна и задържа един бутон.

— Да?

— Капитан Метиъс Ипарис е пред портала — отговори някакъв глас. — Дошъл е за сестра си.

— Добре. Пуснете го да влезе. — Тя освободи бутона и ме посочи с пръст. — Надявам се, че брат ви ще започне да върши по-добра работа в грижите си за вас, защото ако се озовете в кабинета ми още веднъж този семестър…

— Метиъс се справя по-добре от мъртвите ни родители — отвърнах аз може би по-остро, отколкото възнамерявах.

И двете изпаднахме в неловко мълчание.

Най-накрая след цяла вечност чух някаква суматоха отвън в коридора. Студентите, притиснати до стъклената врата, внезапно се разпръснаха и сенките им се отместиха, за да направят място на един висок силует. Брат ми.

Когато Метиъс отвори вратата и влезе, видях няколко момичета отвън в коридора да прикриват с ръце усмивките си. Но Метиъс концентрира цялото си внимание върху мен. Ние имахме едни и същи черни очи със златист отблясък, същите дълги мигли и тъмни коси. Дългите мигли отиваха особено на Метиъс. Дори когато вратата зад него вече бе затворена, аз все още чувах шушукането и кикота отвън. Изглежда, той бе дошъл от патрулното си дежурство направо в кампуса. Нагизден с парадната си униформа: черна офицерска куртка с два реда златни копчета, ръкавици от неопрен с полиетиленова подплата „Спектра“ и избродирани капитански отличителни знаци, бляскави пагони на рамената, официална фуражка, черни панталони, полирани ботуши. Очите ми срещат неговите.

Той бе бесен.

Госпожа Уитъкър хвърли блестяща усмивка към Метиъс.

— Ах, капитане! — възкликна тя — Радвам се да ви видя.

Метиъс докосна ръба на фуражката си в знак на учтив поздрав.

— Жалко, че отново е при такива обстоятелства — отговори той. — Моите извинения.

— Няма проблем, капитане. — Секретарката на декана махна пренебрежително с ръка. Каква подмазвачка… особено след това, което току-що бе казала за Метиъс. — Вината не е ваша. Сестра ви беше заловена да се катери по небостъргач по време на обедната почивка днес. За да го направи, тя е излязла на две пресечки извън кампуса. Както знаете, на студентите им е разрешено да използват само стените за катерене в района на университета за физическа подготовка, а напускането на територията на учебното заведение по средата на деня е забранено…

— Да, наясно съм с това — прекъсна я Метиъс и ме погледна с крайчеца на окото си. — Видях хеликоптерите да кръжат над „Дрейк“ по обяд и имах… подозрения, че Джун има нещо общо.

Имаше цели три хеликоптера. Не можаха да ме свалят от стената на сградата, изкачвайки я сами, затова ме издърпаха с мрежа.

— Благодаря ви за помощта — каза Метиъс на секретарката. Той щракна с пръсти към мен в знак, че трябва да стана. — Когато Джун се върне в кампуса, тя ще демонстрира най-доброто си поведение.

Игнорирах фалшивата усмивка на госпожа Уитъкър, когато тръгнах след брат ми, за да изляза от офиса в коридора. Незабавно заприиждаха студенти.

— Джун — обърна се към мен едно момче на име Дориан, докато вървеше заедно с нас. Той ме бе поканил неуспешно на годишния бал на „Дрейк“ в две поредни години. — Вярно ли е? Колко високо успя да стигнеш?

Метиъс го прекъсна със строг поглед.

— Джун си отива вкъщи. — След което сложи здраво ръката си върху рамото ми и ме отведе настрана от състудентите ми.

Хвърлих бърз поглед назад и успях да им се усмихна.

— До четиринадесетия етаж — извиках аз.

Това отново ги накара да се разшушукат. Някак си това се бе превърнало в най-близката връзка, която имам с останалите студенти в „Дрейк“. Уважаваха ме, обсъждаха ме и пускаха клюки. Но никой в действителност не разговаряше с мен.

Такъв бе животът на петнадесетгодишен студент последна година в университет, който е предназначен за хора на възраст от шестнадесет нагоре.

Метиъс не продума повече, докато си проправяше път надолу по коридорите, покрай подкастрените ливади на централния вътрешен двор, величествената статуя на Електора и най-сетне прекосихме един от покритите физкултурни салони. Минахме покрай дошлите за следобедните тренировки, в които аз би трябвало да взема участие. Наблюдавах как състудентите ми тичат по гигантска писта, заобиколена от 360-градусов екран, който прави симулация на някакъв запустял път на военния фронт. Те държаха пушките пред себе си, като се опитваха да ги заредят и презаредят, колкото могат по-бързо, докато не спираха да тичат. В повечето други университети нямаше да има толкова много студенти войници, но в „Дрейк“ почти всички от нас се бяха насочили към кариерно назначение в армията на републиката. Неколцина от останалите щяха да заемат постове в политиката и Конгреса, а други бяха избрани да останат в университета и да преподават. Но „Дрейк“ бе най-добрият университет на републиката и знаейки, че най-добрите винаги биват назначавани в армията, нашата зала за тренировки бе препълнена със студенти.

Докато стигнем до една от външните улици на „Дрейк“ и аз се кача на задната седалка на чакащия ни военен джип, Метиъс с мъка сдържаше гнева си.

— Отстранена за една седмица? Желаеш ли да ми разясниш нещо? — настоя за обяснение той. — Прибирам се, след като цяла сутрин съм се разправял с патриотите бунтовници, и какво да чуя? Хеликоптери на две пресечки от „Дрейк“. Момиче, което се катери по небостъргач.

Размених приятелски поглед с Томас, войника на шофьорското място.

— Съжалявам — измънках аз.

Метиъс се обърна от мястото си на седалката до шофьора и ме изгледа с присвити очи.

— Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш? Знаеше ли, че си напуснала района на кампуса?

— Да.

— Разбира се. Ти си на петнадесет. Покачила си се четиринадесет етажа нагоре на едно… — Той си пое дълбоко въздух, затвори очи и се успокои. — Бих бил благодарен, ако поне веднъж ме оставиш да изпълня ежедневните си патрулни мисии, без да се тревожа до болка какво си намислила.

Опитах се отново да срещна очите на Томас в огледалото за задно виждане, но той бе вперил поглед в пътя. Знаех, че не трябва да очаквам каквато и да е помощ от него. Бе спретнат както винаги, с идеално зализана коса и перфектно изгладена униформа. Нито един щръкнал косъм, нито един разнищен шев. Томас може да бе с няколко години по-млад от Метиъс и подчинен в патрула му, но бе най-дисциплинираният човек, когото познавах. Понякога ми се искаше и аз да притежавам такава дисциплина. Той вероятно не одобряваше акробатичните ми номера дори повече от Метиъс.

Оставихме центъра на Лос Анджелис зад нас и се придвижихме нагоре по лъкатушещата магистрала в мълчание. Пейзажът се промени от стоетажните небостъргачи на вътрешния сектор на Батала в гъсто струпани казармени кули и цивилни комплекси, всеки от които е само по двадесет до тридесет етажа висок, с червени ориентировъчни светлини, които примигват по покривите, като повечето са с олющена боя след тазгодишната поредица от бури. Метални опорни греди пресичаха на кръст стените им. Надявах се, че скоро ще подновят тези подпори. В последно време войната стана доста ожесточена и при отклоняването в продължение на няколко десетилетия на финансите за инфраструктурата към военните действия не знаех дали тези сгради ще издържат напълно при още едно земетресение.

След няколко минути Метиъс продължи с по-спокоен глас:

— Днес наистина ме изплаши. Притесних се, че по погрешка ще те помислят за Дей и ще стрелят по теб.

Знаех, че брат ми не иска това да звучи като комплимент, но не можех да се възпра и да не се усмихна. Наведох се напред, за да облегна ръце най-отгоре на седалката му.

— Хей — обадих се и подръпнах ухото му, както когато бях хлапе, — съжалявам, че те разтревожих.

Той се изсмя презрително, но аз усетих, че гневът му изчезва.

— Аха. Това го казваш всеки път, Джун, мое майско бръмбарче. „Дрейк“ не ти ли ангажира мозъка достатъчно? Ако е така, то тогава не зная какво би могло да го стори.

— Знаеш… ако ме вземеш със себе си на някоя от твоите мисии, вероятно ще науча много повече и няма да се забърквам в проблеми.

— Добър опит. Няма да ходиш никъде, докато не се дипломираш и не бъдеш назначена в свой собствен патрул.

Прехапах език. Метиъс ме беше взел веднъж — само веднъж — на мисия миналата година, когато всички третокурсници в „Дрейк“ трябваше да минат стаж, като опознаят задълженията в даден род войска. Неговият командир го изпратил да убие един избягал военнопленник от колониите. И така, Метиъс ме взе със себе си и заедно ние преследвахме военнопленника все по-навътре и по-навътре в нашата територия, надалеч от разграничителните огради и ивицата земя, която се простираше от Дакота до Западен Тексас и разделяше републиката и колониите, далеч от бойния фронт, където въздушни кораби осейват небето. Проследих го до една алея в Йелоустоун Сити, Монтана, а Метиъс го застреля.

По време на преследването аз счупих три ребра, а в крака ми бе забит нож. Сега Метиъс отказа да ме взима където и да е.

Когато брат ми най-сетне проговори отново, в гласа му звучеше неохотно любопитство:

— Е, кажи ми — прошепна той, — колко бързо успя да изкачиш тези четиринадесет етажа?

Томас издаде неодобрителен гърлен звук, но аз се ухилих. Бурята премина. Метиъс отново ме обичаше.

— За шест минути — отговарям аз шепнешком на брат ми — и четиридесет и четири секунди. Какво ще кажеш?

— Трябва да е някакъв вид рекорд. Не че, нали знаеш, е трябвало да го правиш.

Томас спря джипа на червен светофар точно зад ограничителните линии и хвърли към Метиъс разгневен поглед.

— Капитане, Джун… ъъъ… госпожица Ипарис няма да научи нищо, ако продължавате да я хвалите за това, че нарушава правилата.

— Гледай позитивно на нещата, Томас. — Метиъс се протегна и го потупа по гърба. — Несъмнено да нарушиш някое правило от време на време е приемливо, особено ако го правиш, за да подобриш уменията си в интерес на републиката. Победа срещу колониите, нали така?

Светофарът светна зелено. Томас отново върна погледа си върху пътя (изглежда, че преброяваше до три наум, преди да тръгне напред с джипа).

— Да — измънка той. — Все пак трябва да внимавате какво окуражавате да върши госпожица Ипарис, особено след смъртта на родителите ви.

Метиъс присви устни, в очите му се появи напрегнато изражение.

Без значение колко силна бе интуицията ми, без значение колко добре се справях в „Дрейк“ или колко перфектни оценки получавах по самозащита, стрелба по мишени и ръкопашен бой, в очите на Метиъс винаги се таеше този страх. Той се страхуваше, че един ден нещо може да ми се случи… като автомобилната катастрофа, която погуби родителите ни. Този страх никога не напускаше лицето му. И Томас го знаеше.

Не познавах родителите ни достатъчно дълго, за да ми липсват по начина, по който липсваха на Метиъс. Винаги когато плачех за загубата им, го правех, защото нямах никакви спомени за тях. Само смътни представи за дълги крака на възрастни, които се тътрят из апартамента ни, и ръце, вдигащи ме от детското столче за хранене. Това е. Всеки друг спомен от детството ми — как поглеждам към залата, докато получавам награда, как ми правят супа, когато съм болна, или съм смъмрена, или ме завиват преди лягане — е свързан с Метиъс.

Минахме покрай половината сектор Батала и през няколко бедняшки квартала. (Не можеше ли тези улични просяци да стоят малко по-далеч от джипа ни?) Накрая стигаме блещукащите терасовидни сгради с множество етажи на Рубинения сектор и си бяхме у дома. Метиъс слезе пръв. Преди да го последвам, Томас ми се усмихна леко.

— Довиждане засега, госпожице Ипарис — каза той и докосна шапката си.

Спрях да се опитвам да го убедя да ме нарича Джун — той никога нямаше да се промени. Все пак не бе толкова лошо да се обръщат подобаващо към теб. Може би, когато станех по-голяма и на Метиъс няма да му призлява при идеята да излизам на срещи…

— Чао, Томас. Благодаря, че ме докара — отвърнах на усмивката му, преди да сляза от джипа.

Метиъс изчака, докато вратата се затвори плътно, преди да се обърне към мен и да сниши гласа си:

— Тази нощ ще се прибера късно — обясни той. В очите му отново се четеше напрегнатост. — Не излизай навън сама. Новините от бойния фронт са, че отново ще спрат електричеството в домовете тази вечер, за да пестят енергия за въздушните бази. Затова недей да мърдаш никъде, разбра ли? Улиците ще бъдат по-тъмни от обикновено.

Сърцето ми се сви. Иска ми се републиката да побързаше и да спечели вече тази война, за да може поне веднъж да имаме електричество цял месец без прекъсване.

— Къде отиваш? Може ли да дойда с теб?

— Ще надзиравам лабораторията в Централната болница на Лос Анджелис. Ще доставят флакони с някакъв мутирал вирус… не би трябвало да отнеме цяла нощ. И вече ти казах, не. Никакви мисии. — Метиъс се поколеба. — Ще се прибера вкъщи колкото мога по-рано. Имаме много неща, за които да говорим.

Той сложи ръце на рамената ми, игнорира озадачения ми поглед и ме целуна бързо по челото.

— Обичам те, Джун, мое майско бръмбарче — изрече той запазената си марка за сбогуване с мен. Обърна се, за да се качи обратно в джипа.

— Няма да те чакам — извиках след него аз, но той вече бе вътре в джипа, който се отдалечи. — Пази се — прошепнах тихо.

Но сега бе безсмислено да го изричам. Метиъс бе твърде далеч, за да ме чуе.