Мари Лу
Легендата (37)

Дей

Новото време, определено за екзекуцията ми, настъпи без фанфари, но от време на време се чуваше трясъкът на някоя гръмотевица извън сградата. Не че можех да видя бурята от килията си, разбира се, заради тези голи стоманени стени, охранителните камери и нервните войници — затова можех само да предполагам как изглежда небето.

В 6:00 сутринта войниците махнаха оковите ми и ме освободиха от веригата на стената на моя затвор. Това бе традиция. Преди провъзгласените за престъпници да застанат пред наказателния взвод, от резиденция „Батала“ излъчваха кадри с тях по всички джъмботрони на площада. Освобождават те от оковите ти, за да имаш възможност да направиш нещо забавно. Виждал съм го преди това — а зрителите на площада го обожават. Обикновено нещо се случва: решимостта на престъпника започва да се пречупва и той умолява пазачите, или се опитва да сключи сделка, или да спечели отсрочка, а понякога дори се опитва да избяга. Никой никога не е успял. Предават картина с твоя образ на живо на площада, докато не настъпи време за екзекуцията ти. Тогава превключват към двора за разстрел, вътре в резиденция „Батала“, а после те показват как вървиш, за да се изправиш пред екзекуторите. Зрителите на площада ахкат и пищят — понякога от удоволствие, — когато започне разстрелът. А от републиката са доволни, че един престъпник е послужил като назидателен пример.

Щяха да повтарят кадрите от материала няколко дни след това.

Можех свободно да се разхождам из килията, но вместо това просто седях, облегнат на стената с ръце, подпрени на колената. Нямах желание да забавлявам когото и да е. Главата ми кънтеше от превъзбуда, страх, очакване и притеснение. Медальонът ми бе пъхнат в джоба. Не спирах да мисля за Джон. Какво щяха да сторят с него? Джун обеща да ми помогне — надявах се да е имала предвид и Джон.

Ако тя възнамеряваше да ми съдейства да избягам, то несъмнено си играеше с огъня. Промяната на датата на екзекуцията едва ли й бе помогнала. Усетих болка в гърдите само при мисълта, че тя се излага на такава опасност. Какво ли бе открила? Какво я е наранило толкова силно, че да се обърне срещу републиката, въпреки всичките си привилегии? Ами ако ме бе излъгала… е, защо й бе да лъже, че ще ме спасява? Може би я бе грижа за мен. Изсмях се тихичко сам на себе си. Каква мисъл, и то в какъв момент. Може би щях да успея да открадна една целувка за сбогом от нея, преди да пристъпя в двора.

Знаех само едно. Дори планът на Джун да се провалеше, дори и да бях сам, когато се отправях към взвода за разстрел… щях да се съпротивлявам. Трябваше да ме напълнят с олово, за да ме накарат да не мърдам. Разтреперан си поех дъх. Безстрашни мисли, но дали бях готов да ги приведа в действие?

Войниците в килията ми разполагаха с повече оръжия от обикновено, както и с противогази и защитни жилетки. Никой не смееше да свали поглед от мен. Те наистина смятаха, че ще пробвам да направя нещо откачено. Приковавах поглед върху охранителните камери и си представих как изглежда тълпата на площада.

— Приятели, вие сигурно се забавлявате — казах аз след малко. Войниците запристъпваха от крак на крак — неколцина повдигнаха оръжията си. — Губите цял ден от живота си, за да ме наблюдавате как седя в килията. Колко забавно.

Мълчание. Войниците бяха твърде уплашени, за да отвърнат.

Представих си тълпата отвън. Какво ли правеха? Може би някои от тях все още изпитваха съжаление към мен и бяха готови да протестират. Може би неколцина протестираха. Много от тях сигурно ме мразеха. Сигурно в момента надаваха одобрителни възгласи. А трети щяха да бъдат навън просто от нездраво любопитство.

Часовете се точеха. Открих, че очаквам с нетърпение екзекуцията. Поне щях да успея да видя нещо друго, освен сивите стени на килията, макар и за кратко. Готов бях на всичко, за да спра това сковаващо ума ми чакане. Освен това, ако планът на Джун не успееше, щях да престана да си представям Джон, майка ми. Тес, Идън и всички останали.

Войниците в килията ми се смениха. Знаех, че наближава пет следобед. Площадът трябва да бе пълен с хора. Тес. Може би и тя бе там, твърде изплашена, за да гледа случващото се, но твърде изплашена и за да го пропусне.

Чуха се стъпки по коридора. После глас, който разпознах. Джун. Повдигнах глава и погледнах към вратата. Настъпи ли моментът? Настана ли време за бягството — или за смъртта ми?

Вратата се отвори. Пазачите ми освободиха място, когато Джун влезе в килията, облечена в парадната си униформа, а от двете й страни бяха командир Джеймсън и още няколко войници. Поех си въздух, когато я съзрях. Не бях виждал Джун в униформа. Разкошни лъскави пагони висяха от двете страни на рамената й. Плътен, стигащ до петите й, плащ, изработен от някакво скъпо кадифе. Аленочервена жилетка и изискани ботуши с токи. Военна фуражка, стандартно серийно производство. Непринуден грим украсяваше лицето й, а косата й бе безупречно завързана на конска опашка. Вероятно това бе облеклото на агентите за специални случаи.

Джун се спря на известно разстояние от мен и докато аз се опитвах да се изправя на крака, погледна часовника си.

— Четири и четиридесет и пет следобед. — Поглежда отново към мен. Опитах се да прочета погледа й, да видя дали мога да отгатна какъв е планът й. — Имаш ли някаква последна молба? Ако искаш да се видиш за последно с брат си или да кажеш последната си молитва, по-добре да ни уведомиш сега. Това ще е единствената привилегия, която ще получиш, преди да умреш.

Разбира се. Последни желания. Вперих поглед в нея, като внимавах изражението на лицето ми да остане безизразно. Какво ли искаше да кажа? Очите на Джун бяха напрегнати и пламтяха. Аз…

Видях как Джун едва доловимо движи устните си. Джон — произнесе тя.

Погледнах командир Джеймсън.

— Искам да видя брат си Джон — заявих. — За последен път. Моля ви.

Командирът кимна нетърпеливо към мен и щракна с пръсти, после измърмори нещо на войника, който се приближи до нея. Той отдаде почест и излезе. Командир Джеймсън отново ме погледна.

— Разрешавам.

Сърцето ми започна да блъска още по-силно. Джун размени възможно най-кратък поглед с мен, но преди да успея да се концентрирам върху нея, тя се обърна настрана, за да попита нещо командир Джеймсън.

— Всичко е подготвено, Ипарис — отвърна командирът. — Сега престани да ме притесняваш.

Мълчаливо изчакахме няколко минути, докато отново не чух стъпки да се задават от коридора. Този път се чу шум от влачене, примесен с отчетливото маршируване на войниците. Джон. Преглътнах тежко. Джун не ме погледна.

И тогава Джон се озова в килията ми, а от двете му страни имаше пазачи. Той изглеждаше по-слаб и по-блед отпреди. Дългата му светлоруса коса висеше на мръсни кичури, а той дори не забеляза, че част от нея е полепнала по лицето му. Сигурно и моята изглеждаше по този начин. Когато ме видя, ми отправи тъжна усмивка. Опитах се да му отвърна.

— Хей.

— Хей.

Джун скръсти ръце.

— Пет минути. Казвай, каквото имаш да казваш, и да приключваме.

Кимнах безмълвно.

Командир Джеймсън хвърли поглед към Джун, но не направи никакво усилие да излезе.

— Засечи точно пет минути и нито секунда повече. — След което притисна ръка до ухото си и започва да крещи нови заповеди. Очите й останаха вперени в мен.

За няколко секунди Джон и аз се гледахме втренчено един друг. Опитвах се да проговоря, но нещо засядаше в гърлото ми и думите така и не излизаха. Нещата не трябваше да стоят така за Джон. За мен може би, но не и за него. Аз бях изгнаник. Престъпник, беглец. Нарушавал съм закона хиляди пъти. Но Джон не бе направил нищо лошо. Той издържа изпитанието си честно и почтено. Той бе грижовен и разумен. Нямаше нищо общо с мен.

— Знаеш ли къде е Идън? — Най-сетне Джон наруши мълчанието. — Жив ли е?

Поклатих глава.

— Не знам, но мисля, че е жив.

— Когато излезеш там, отвън — продължи Джон с пресипнал глас, — дръж главата си вдигната високо, чу ли? Не им позволявай да те пречупят.

— Няма.

— Накарай ги да се потрудят. Удари някой, ако се налага. Ти си опасно хлапе. Затова ги накарай да се страхуват от теб. Разбра ли? До самия край.

За първи път от много време насам се почувствах като по-малък брат. Наложи ми се да преглътна тежко, за да не се насълзят очите ми.

— Добре — прошепнах аз.

Времето ни изтече прекалено бързо. Разменихме си последно сбогом и двамата пазачи на Джон го хванаха за ръцете, за да го изкарат от килията и да го отведат обратно в неговата. Командир Джеймсън, изглежда, леко се отпусна, очевидно доволна, че бяхме приключили с последното ми желание. Тя даде знак на войниците.

— Стройте се — заповяда тя. — Ипарис, придружи пазачите обратно до килията на това момче. Аз ще се върна след малко.

Джун отдаде чест, след което излезе от килията след Джон, докато войниците се приближаваха до мен и завързаха ръцете ми зад гърба. Командир Джеймсън изчезна през вратата.

Поех си дълбоко въздух. Сега ми бе нужно чудо.

Няколко минути по-късно ме изведоха навън. Направих, както Джон ми заръча, и държах високо вдигната главата си, а погледът ми бе безизразен. Сега вече чувах тълпата. Шумът ту се усилваше, ту отслабваше — един стабилен поток от човешки гласове. Очите ми се плъзгаха по плоските панели на екраните, наредени по коридора, докато се движихме — хората на площада изглеждаха изнервени, мятаха се като вълни в буреносен ден, а аз успявах да различа редицата от войници, които ги бе обградила. Тук и там се виждаха хора, боядисали кичур в косата си в ярко аленочервено. Войниците навлизаха в тълпата и я обграждаха.

В даден момент Джун се присъедини към нас, недалече от последните войници. Аз погледнах зад себе си, но не можех да видя лицето й. Секундите се проточиха безкрайно дълго. Какво щеше да стане, когато стигнем до двора?

Най-сетне стигнахме до коридорите, които водеха към двора за разстрел.

Точно тогава чух Томас, младия капитан, да казва:

— Госпожице Ипарис.

— Какво има — попита в отговор Джун.

И тогава последваха думите, от които сърцето ми спря. Съмнявах се, че тя бе планирала и това.

— Госпожице Ипарис — продължи той, — срещу вас се води следствие. Последвайте ме.