Мари Лу
Легендата (20)

Джун

Не се налагаше да говоря още дълго, за да убедя Дей да се размърда. А сирените на медицинския камион, който почти сигурно бе тръгнал към „Фигероа“ и „Уотсън“, се чуваха, точно както Томас обеща.

— Какво искаш да кажеш? — попита Дей. Шокът все още дори не го бе разтърсил. — Какво искаш да кажеш с това, че идват за семейството ми? Откъде знаеш?

— Недей да го подлагаш на съмнение. Нямаш време за това. — Поколебах се. Очите на Дей изглеждаха толкова ужасени — толкова уязвими, — че внезапно изпитах нужда от цялата си воля, за да го излъжа. Опитах да се стимулирам с гнева, който изпитах снощи. — Наистина те видях как посещаваш семейството си снощи и подслушах някакви пазачи, които говореха за днешното прочистване. Те споменаха къщата с разсечения по средата знак Х. Побързай. Опитвам се да ти помогна… и ти казвам, че трябва да отидеш при семейството си веднага.

Възползвах се от най-голямата слабост на Дей. Той не се поколеба, не се спря, за да подложи на съмнение това, което му казвам, дори не се поинтересува защо не съм му казала веднага. Вместо това скочи на крака, определи точно посоката, откъдето идваше звукът от сирените, и се изстреля от уличката. С изненада усетих, че съм пронизана от чувство на вина. Той ми се довери — искрено, наивно и от все сърце ми се довери. Всъщност не зная дали някой друг преди е вярвал на думите ми с такава охота. Може би дори и самият Метиъс не го бе правил.

Тес наблюдаваше как Дей си тръгва с нарастващ страх в очите.

— Хайде, да го последваме! — възкликна тя. Скочи на крака и ме хвана за ръка. — Може да има нужда от помощта ни.

— Не — отсякох аз. — Ти ще чакаш тук. Аз тръгвам след него. Запази спокойствие и не вдигай шум — някой ще се върне да те вземе.

Не си направих труд да изчакам отговора на Тес и тръгнах надолу по улицата. Когато погледнах през рамо, я видях да седи в уличката с ококорени очи, вперени в моя отдалечаващ се силует. Обърнах се. Най-добре да я държа настрана. Ако арестуваме Дей днес, какво щеше да стане с нея? Цъкнах с език и включих микрофона си.

Чух пискливи звуци от статичната връзка в слушалката си. След това гласът на Томас.

— Докладвайте — нареди той. — Какво става? Къде сте?

— В момента Дей е на път към „Фигероа“ и „Уотсън“. По петите му съм.

Томас си пое въздух.

— Разбрано. Ние вече сме заели позиция. Ще се видим след няколко минути.

— Изчакайте сигнала ми… никой не бива да бъде наранен… — започнах да обяснявам аз, но връзката прекъсна.

Спринтирах надолу по улицата, раната ми пулсираше. Дей не би могъл да стигне далеч — имаше по-малко от половин минута преднина пред мен. Тръгнах в посоката, в която се запъти той снощи, на юг, към Юниън Стейшън.

Наистина не след дълго успях да зърна старата шапка на Дей по-напред сред тълпата.

Целият ми гняв и тревога се насочиха към тила му. Трябваше да се насиля, за да поддържам достатъчно голяма дистанция между двама ни, за да не разбере, че го следя. Част от мен си припомни начина, по който той ме спаси от случката със скизбокса, как ми помогна да излекувам парещата рана на хълбока ми, нежните му ръце. Исках да му изкрещя. Исках да го мразя за това, че ме караше да се чувствам толкова объркана. Глупаво момче! Цяло чудо е, че си успял да се измъкваш от правителството толкова дълго време — но сега не можеш да се скриеш, не и когато собственото ти семейство е изложено на риск.

Не мога да изпитвам съчувствие към някакъв си престъпник — напомнях си безчувствено аз. — Просто имам сметка за уреждане.