Мари Лу
Легендата (18)

Джун

Дей трябва да си е помислил, че съм заспала, но аз го видях да става и потегля нанякъде посред нощ и тръгнах след него. Той нахлу в зоната под карантина, влезе в една къща, маркирана със знак Х, пресечен по средата, и излезе няколко минути по-късно.

Това ми бе достатъчно.

Покатерих се на покрива на разположената наблизо сграда. Когато се добрах дотам, приклекнах в сенките на един комин и включих микрофона си. Толкова бях ядосана на себе си, че не можех да накарам гласа си да спре да трепери. Позволих си да се увлека по последния човек, който бих искала да харесам. За който някога бих искала да копнея.

Може би Дей не е убил Метиъс — казах си. — Може да е бил някой друг. Боже, сега започнах да си измислям оправдания, за да защитя това момче ли?

Държах се като идиот пред убиеца на Метиъс. Да не би улиците на Езерния да са ме превърнали в наивно момиченце? Не опозорих ли току-що паметта на брат си?

— Томас — прошепнах аз, — открих го.

Измина цяла минута, в която се чуваше само шум от статичната връзка, преди да доловя, че Томас ми отговори. Когато го направи, гласът му прозвуча странно незаинтересовано.

— Може ли да повторите пак, госпожице Ипарис?

Кипнах.

— Казах, че го открих. Дей. Той току-що посети някаква къща в една от зоните под карантина в Езерния, къща, маркирана с пресечен по средата Х на вратата. На ъгъла на „Фигероа“ и „Уотсън“.

— Сигурна ли сте? — Гласът на Томас вече звучеше по-будно. — Абсолютно сигурна ли сте?

Извадих медальона от джоба си.

— Да. Нямам никакви съмнения.

Чух някаква суматоха от другата страна на линията. Гласът му стана развълнуван.

— На ъгъла на „Фигероа“ и „Уотсън“. Това е специален случай на заразата, който възнамерявахме да проучим утре. Сигурна ли сте, че е Дей? — попита отново той.

— Да.

— Медицински камиони ще пристигнат пред къщата утре. Ще отведем обитателите в Централната болница.

— Тогава изпратете и допълнителен отряд войници. Искам да имам подкрепление, когато Дей се появи да защити семейството си. — Спомних си начина, по който Дей се вмъкна под дъските. — Той няма да има време да ги измъкне, така че вероятно ще ги скрие някъде в къщата. Трябва да ги отведем в болничното крило на резиденция „Батала“. Никой не трябва да пострада. Искам да бъдат изпратени там за разпит.

Томас сякаш бе изненадан от тона ми.

— Ще имате войниците — успя да отвърне. — И адски много се надявам да си права.

Усещането за устните на Дей, нашата гореща целувка и ръцете му, движещи се по кожата ми, не би трябвало да означават нищо за мен в този миг. Абсолютно нищо.

— Права съм.

Върнах се в уличката, преди Дей да е разбрал, че ме няма.