Мари Лу
Легендата (23)

Дей

Светът ми бе като обвит в мъгла. Спомнях си оръжията и гръмките гласове, както и че главата ми бе залята с леденостудена вода. Понякога разпознавах звука от ключ, който се превърта в ключалка, и металния мирис на кръв. Наблюдаваха ме през противогази. Някой не спираше да пищи. През цялото време виеше сирена на медицински камион. Исках да я изключа и не спирах да търся прекъсвача, но усещах ръцете си по странен начин. Не можех да ги движа. От ужасната болка в левия ми крак очите и бузите ми постоянно бяха подгизнали от сълзи. Може би целият ми крайник бе премазан.

Моментът, в който капитанът застреля майка ми, се превърташе отново и отново в главата ми като филмова лента, която е блокирала на една и съща сцена. Аз крещях към майка ми да се отмести, да приклекне, да направи каквото и да е. Но тя просто оставаше там, докато куршумът не я уцели и тя се сгърчи на земята. Лицето й бе обърнато към мен — но вината не бе моя. Не бе.

След цяла вечност замъгленото ми зрение започна да се фокусира. Колко ли време бе минало, четири или пет дни? Месец, може би. Нямах никаква идея. Когато най-накрая отворих очи, видях, че съм в тясна килия без прозорци, с четири стоманени стени. Войници седяха от двете страни на ниска, сводеста врата. Намръщих се. Езикът ми бе грапав и пресъхнал. Сълзи бяха засъхнали по кожата ми. Нещо, което усещах като метални белезници, стягаше здраво ръцете ми за облегалката на някакъв стол и ми трябваше около секунда, за да осъзная, че седя. Косата се спускаше по лицето ми на лепкави кичури. Жилетката ми бе изцапана с кръв. Обзе ме внезапен страх: къде бе шапката ми? Бях разобличен.

Тогава усетих болката в левия си крак. Тя бе по-силна от всичко, което съм изпитвал, по-силна дори и от първия път, когато ми срязаха коляното. Изби ме студена пот, а с периферното ми зрение виждах звезди. В този момент бих дал всичко за едно болкоуспокояващо или лед, за да изгася огъня в раненото си бедро, или дори куршум, който да ме избави от мъките ми.

Тес, нужна си ми. Къде си?

Когато се осмелих да погледна надолу към крака си обаче, видях, че е увит в плътна, просмукана с кръв превръзка.

Един войник забеляза, че мърдам. Той притисна ръка до ухото си.

— Буден е, госпожо.

Минути по-късно — може би часове — металната врата се отвори и командирът, който даде заповедта да застрелят майка ми, влезе. Тя бе облечена в пълна бойна униформа, с плащ и всичко останало, а тройната У-образна нашивка блестеше в сребристо на флуоресцентните светлини. Електричество. Намирах се в правителствена сграда. Командирът каза нещо на войниците от другата страна на вратата. След което я затвори отново и пристъпи бавно към мен с усмивка на уста.

Не бях сигурен дали червената мътилка, която е замъглила зрението ми, се дължеше на болката в крака ми, или на гнева, който изпитах от присъствието на тази жена.

Командирът се спря пред стола и се наведе близо до лицето ми.

— Мило мое момче. — Можех да доловя задоволството в гласа й. — Толкова се развълнувах, когато ми казаха, че си се събудил. Исках да дойда и да го видя с очите си. Трябва да се чувстваш голям късметлия — медиците казват, че не си заразен, дори след като си прекарвал времето с тази заразна шайка, която наричаш свое семейство.

Отдръпнах се назад и се изплюх върху нея. Дори това движение бе достатъчно кракът ми да се разтрепери от изгаряща болка.

— Какво красиво момче си само. — Тя ми хвърли усмивка, пропита с отрова. — Жалко, че си избрал живота на престъпник. Можеше да станеш знаменитост заради това, което си, пали знаеш, с лице като твоето. Безплатни ваксинации срещу заразата всяка година. Нямаше ли да е хубаво?

Ако не бях завързан, щях да одера кожата от лицето й.

— Къде са братята ми? — Гласът ми прозвуча като дрезгаво грачене. — Какво направихте с Идън?

Командирът просто ми се усмихна отново и щракна с пръсти към войниците зад нея.

— Повярвай ми, наистина искам да остана и да си побъбря с теб, но имам тренировъчно занимание. Тук има още един човек, който очаква да те види дори с още по-голямо нетърпение от мен. Ще я оставя да поеме нещата оттук.

Командирът излезе, без да каже повече и дума.

Тогава видях още някой — по-нисък, с по-нежно телосложение — да влиза в килията с шумолящо черно наметало. Отне ми около минута, за да я разпозная. Вече не бе облечена в скъсани панталони и не носеше кални ботуши — по лицето й нямаше мръсотия. Момичето бе чисто и спретнато, косата му бе вързана на висока, лъскава конска опашка. Бе облечено в богато украсена униформа: златни пагони блестяха в най-горната част на покритата му с плащ военна премяна, бели акселбанти бяха закачени на рамената му, а двойни V-образни нашивки бяха избродирани на двата му ръкава. Плащът му стигаше чак до ходилата и го обвиваше в черно, декорирано със златисто. Сложен възел канто държеше горната част от униформата му на място. Изненадан бях колко младо изглеждаше. Не вярвах републиката да е дала на момиче на моята възраст толкова висок чин. Погледнах устата й — същите устни, които бях целунал, сега бяха покрити с лек, бляскав гланц. Една извратена мисъл премина през ума ми и ми се прииска да се изсмея. Ако тя не беше отговорна за смъртта на майка ми и моето залавяне, ако не исках да е мъртва, щях да кажа, че я намирам за абсолютно зашеметяваща.

Сигурно бе видяла това признание, изписано на лицето ми.

— Навярно си развълнуван не по-малко от мен, че отново се срещаме. Това, че кракът ти е превързан по моя молба, можеш да считаш като акт на изключително милосърдие — отсече то. — Искам да можеш да стоиш на крака, когато настъпи моментът на екзекуцията и няма да ти позволя да умреш от инфекция, преди да съм приключила с теб.

— Благодаря. Много си мила.

Тя не обърна внимание на сарказма ми.

— И така. Значи ти си Дей.

Останах безмълвен.

Момичето скръсти ръце и ми хвърли свиреп проницателен поглед.

— Предполагам, че все пак трябва да те наричам Даниел. Даниел Алтън Уинг. Успях да изкопча поне това от брат ти Джон.

Когато спомена името на Джон, аз се наведох напред и мигновено се разкаях, защото кракът ми пламна от болка.

— Кажи ми къде са братята ми.

Изражението й не се промени. Тя дори не примигна.

— Те вече не са твоя грижа. — Момичето пристъпи няколко крачки напред. Походката му бе изискана и бавна и подсказваше, че несъмнено принадлежеше към елита на републиката. Бе успяло да я прикрие изненадващо добре на улицата. Това само ме разгневи още повече.

— Ето как ще процедираме, господин Уинг. Ще ти задавам въпроси, а ти ще ми отговаряш. Нека да започнем с нещо лесно. На колко си години?

Срещнах погледа й.

— Въобще не трябваше да те спасявам от двубоя по скизбокс. Трябваше да те оставя да умреш.

Момичето погледна надолу, извади пистолет от колана си и ме удари силно през лицето. За секунда виждах само ослепителна бяла светлина — Вкусът на кръв изпълни устата ми. Чух нещо да изцъква, а после усетих студен метал, опрян до слепоочието ми.

— Грешен отговор. Нека да бъда ясна. Ако ми дадеш още един грешен отговор, ще направя така, че да чуеш чак оттук как брат ти Джон крещи. Ако ми дадеш трети грешен отговор, малкият ти брат, Идън, ще бъде сполетян от същата съдба.

Джон и Идън. Поне и двамата все още бяха живи. И тогава по кухото цъкане на пистолета разбрах, че не е зареден. Очевидно просто искаше да ме шамаросва с него.

Момичето не отмести оръжието си.

— На колко си години?

— На петнадесет.

— Така е по-добре. — Момичето намести леко пистолета си. — Време е за самопризнания. Ти ли си отговорен за нахлуването с взлом в банка „Аркадия“?

Явката „Десет секунди“.

— Да.

— Тогава трябва да си отговорен също така и за кражбата на шест хиляди и петстотин банкноти оттам.

— Правилно си разбрала.

— Отговорен ли си за вандалското разрушаване на Отдела по вътрешна защита преди две години, както и за унищожаването на двигателите на два въздушни кораба на фронтовата линия?

— Да.

— Ти ли подпали ескадрила от десет реактивни бойни самолета F-472, разположени във въздушна база „Бърбанк“, точно преди да се отправят към бойния фронт?

— Гордея се с тази си постъпка.

— Нападал ли си кадет, който е бил на пост в началото на зоната под карантина в сектор Алта?

— Завързах го и занесох храна на няколко семейства, поставени под карантина. А ти си гледай работата.

Момичето бързо изреди още няколко минали нарушения, за някои от които едва си спомнях. Тогава посочи още едно престъпление, най-скорошното ми.

— Отговорен ли си за смъртта на капитан от градски патрул по време на нападението ти над Централната болница на А ос Анджелис? Открадна ли медицински запаси и нахлу ли с взлом на третия етаж?

Повдигам брадичка.

— Капитанът на име Метиъс.

Тя ми хвърли студен поглед.

— Точно така. Брат ми.

Значи за това ме е преследвала. Поех си дълбоко дъх.

— Брат ти. Не съм го убил — не бих могъл да го направя. За разлика от вас, изгарящите от желание да натиснат спусъка, нещастници, аз не убивам хора.

Момичето не отговори. Гледахме се втренчено един друг за момент. Почувствах странна нотка на съчувствие и бързо я отпъдих. Не можех да изпитвам съжаление към агент на републиката.

Тя даде знак на един от войниците, които стояха до вратата.

— Затворникът е в 6822. Отрежете пръстите му.

Опитах се да се хвърля напред, но белезниците и столът ме спряха. Болката в крака ми експлодира. Не бях свикнал някой да има толкова много власт над мен.

— Да, отговорен съм за нахлуването с взлом! — изкрещях аз. — Но наистина, не съм го убил. Признавам, че го нараних — да, трябваше да избягам и той се опита да ме спре. Но няма начин ножът, който хвърлих, да му е причинил нещо повече от рана на рамото. Моля те — ще отговоря на въпросите ти. Отговорих ти на всичко досега.

Момичето отново ме погледна.

— Нищо повече от рана на рамото ли? Може би трябваше да направиш повторна проверка. — В очите й се четеше дълбок гняв, който ме изненада. Опитах се да си припомня нощта, в която се изправих срещу Метиъс — момента, в който той бе насочил пистолета си към мен, а аз бях приготвил ножа си. Хвърлих го към него… уцелих го в рамото. Сигурен бях.

Наистина ли бях сигурен?

След миг тя нареди на войниците да останат по местата си.

— Според базата с данни на републиката — продължи тя — Даниел Алтън Уинг е умрял преди пет години от дребна шарка в един от нашите трудови лагери.

Изсумтях, когато чух това. Да, бе, а Електорът пък бива избиран честно всеки мандат. Това момиче или наистина вярваше на всички тези измишльотини, или ми се подиграваше. Един стар спомен се бореше да изплува в съзнанието ми — игла, която се инжектира в едното ми око, студена, метална медицинска носилка и светлина над главата ми, — но изчезна веднага щом се появи.

— Даниел е мъртъв — отговорих аз. — Забравил съм го отдавна.

— Предполагам, че тогава си започнал с малките си криминални веселби по улиците. Пет години. Изглежда, че си свикнал да ти се разминава. Започнал си да ставаш по-невнимателен, нали? Работил ли си за някого? А работил ли е някой за теб? Имаш ли връзка с патриотите?

Поклатих глава. Ужасяващ въпрос се появи в ума ми, въпрос, който твърде много се страхувах да задам. Какво бе направила тя с Тес?

— Не. Преди се бяха опитвали да ме вербуват, но аз предпочитам да работя сам.

— Как успя да избягаш от трудовите лагери? Как стигна дотам, че да тероризираш цял Лос Анджелис, вместо да работиш за републиката?

Значи това си мислеха от републиката за децата, които се провалят на изпитанието.

— Какво значение има? Нали сега съм тук.

Този път успях да изкарам Момичето от релси. То изрита стола ми назад, докато нямаше повече накъде да отиде, след което блъсна главата ми в стената. Зави ми се свят.

— Ще ти обясня защо има значение — изсъска тя. — Има значение, защото ако ти не беше избягал, в момента брат ми щеше да е жив. И аз искам да се уверя, че никой друг мръсен престъпник, който е прехвърлен в трудовите лагери, няма да успее да избяга от системата, за да може този сценарий да не се повтаря никога повече.

Изсмях се в лицето й. Болката в крака подхрани гнева ми.

— О, това ли е всичко, за което се тревожиш? За някаква сган от ренегати, явили се неуспешно на изпитанието, и успели да избягнат смъртта си? Тези десетгодишни са опасна бандичка, нали? Казвам ти, че твоите факти не отговарят на истината. Не съм убил брат ти. Но ти уби майка ми. Защото можеше лично ти да си натиснала спусъка!

Лицето на Момичето доби още по-студен израз — но зад него леко колебание, макар и само за миг, и то ми заприлича на девойката, която срещнах на улицата. Наведе се над мен толкова близко, че устните му докоснаха ухото ми и аз усетих дъха му по кожата си. По гърба ми полазиха тръпки. Сниши глас до шепот, който само аз мога да чуя.

— Съжалявам за майка ти. Командирът ми бе обещала, че няма да нарани нито един цивилен гражданин, но се отметна от думата си. Аз… — Гласът й потрепна. Думите й наистина звучаха извинително, сякаш това щеше да ми помогне. — Ще ми се да можех да спра Томас. Ние с теб сме врагове, не си прави илюзии по този въпрос… но не съм искала подобно нещо да се случи. — След това тя се изправи и тръгна да си ходи. — Това е достатъчно засега.

— Почакай. — С голямо усилие сподавих яда си и прочистих гърло. Въпросът, за който се страхувах да си помисля, се изплъзна, преди да успея да се спра. — Жива ли е тя? Какво ще правиш с нея?

Момичето погледна назад към мен. Изражението на лицето му ми подсказа, че знаеше точно за кого я питам. Тес. Жива ли е тя? Приготвих се да чуя най-лошото.

Но вместо това Момичето поклати глава.

— Не знам. Тя не ме интересува. — Момичето кимна на един от войниците. — Не му давайте вода през остатъка от деня и го преместете в килия в края на коридора. Може би няма да е толкова темпераментен на сутринта.

Странно бе да видя как войникът отдава чест на някой толкова млад.

Пази Тес в тайна — осъзнах аз. — Заради мен ли? Или заради Тес?

Момичето си тръгна и аз останах сам е войниците в килията. Те ме вдигнаха от стола и ме замъкнаха по пода към изхода на вратата. Болният ми крак се влачеше по плочките. Не можех да спра сълзите, които бликаха от очите ми. Болката ме замая, сякаш се давех в бездънно езеро. Пазачите ми ме отведоха надолу по коридора, който ми се струваше дълъг цял километър. Войници бяха плъзнали навсякъде заедно с лекари, които носеха предпазни очила и бели ръкавици. Сигурно бях в медицинското отделение. Вероятно заради крака ми.

Главата ми се отпусна напред. Не можех повече да я държа изправена. В ума си видях лицето на майка ми, когато тя лежеше сгърчена на земята. Не го направих аз, исках да изкрещя, но от устата ми не излезе нито звук. Болката от ранения ми крак отново ме прониза.

Поне Тес бе в безопасност. Опитах се да й изпратя предупреждения по телепатичен път, да й кажа да изчезва от Калифорния и да тича колкото може по-бързо.

И тогава, на половината път по коридора, нещо привлече вниманието ми. Малък червен номер — нула — щампован в същия стил като онези цифри, които бях видял под верандата на къщата ни и под брега на езерото в нашия сектор. Тук бе. Завъртях глава, за да огледам по-добре, докато минавахме покрай двойните врати, върху които бе изрисуван. По тях нямаше прозорци, но някаква фигура с противогаз, облечена в бяло, влезе и аз успях да хвърля бърз поглед вътре. Не можех да различа нещо повече от размазани петна, докато минавахме, но все пак успях да забележа едно нещо. Нещо в чувал върху медицинска носилка. Труп. Върху чувала имаше червен знак Х.

Тогава вратите се затвориха и ние продължихме нататък.

Поредица от образи минаха през ума ми. Червените номера. Пресеченият по средата знак Х, с който е маркирана вратата на семейството ми. Медицинският камион, който отведе Идън. Очите на Идън — черни и кървящи.

Те искаха нещо от малкия ми брат. Нещо свързано с болестта му. Отново си представих пресечения знак Х.

Ами ако въобще не бе случайно, че Идън се разболя от заразата? Ами ако въобще не бе случайно, когато някой се заразеше?