Мари Лу
Легендата (33)

Дей

Тази нощ се опитвах да се измъкна от затвора по следния начин.

С падането на нощта, три дни преди края на живота ми, чух още викове и врява пред килията ми. Патрули, проверяващи за заразата, бяха изолирали напълно Езерния и Алта. Равномерното покачване и спадане на огнестрелния огън, който се чуваше от екраните, ми подсказа, че хората, които живеят в тези сектори, са стигнали до сблъсъци с войниците. Само едната страна имаше преимуществото да разполага с оръжия. Познайте кой печели.

Мислите ми се върнаха към Джун. Поклатих глава, изумен от това колко откровен си позволих да бъда с нея. Чудех се какво ли прави в момента и за какво си мисли. Може би за мен. Ще ми се тя да бе тук. По някакъв начин аз винаги се чувствах по-добре с нея. Сякаш тя можеше напълно да разбере мислите ми, да ми помогне да ги пропъдя, а и винаги можех да се полюбувам на прелестното й лице.

Лицето й ми вдъхваше кураж. Изпитвах проблем да събера смелост без Тес, Джон или мама.

Мислех върху това цял ден. Ако успеех да се измъкна от тази килия и да се въоръжа с жилетката и оръжията на някой войник, можех да избягам от резиденция „Батала“. Вече няколко пъти видях сградата от външната страна. Стените й не бяха толкова гладки, колкото тези на Централната болница, и ако успеех да се измъкна през някой прозорец, щях да мога да се придвижа до страничната й част по перваза, дори и с все още неизлекувания ми крак. Войниците нямаше да успеят да ме последват. Щеше да им се наложи да стрелят по мен от земята или въздуха, но аз бях достатъчно бърз, когато имах опора за краката си и можех да изтърпя болката в ръцете си. Трябваше да намеря начин да освободя и Джон. Идън вероятно вече не бе в резиденция „Батала“, но си спомнях съвсем ясно какво ми каза Джун в първия ден от моето залавяне. Затворникът в 6822. Това трябва да бе Джон… щях да го намеря.

Но първо трябваше да измисля как да се измъкна от тази килия.

Погледнах войниците, наредени до стената и близо до вратата. Четирима на брой. Всеки от тях бе облечен в стандартна униформа: черни ботуши, черна риза с единичен ред от сребърни копчета, тъмносиви панталони, бронежилетка и сребърна лента на ръкава. Всички имаха пушки с обхват за близък бой, а в допълнение и пистолети в кобурите на коланите си. Мислите ми препускаха трескаво. В стая като тази, с четири метални стени, от които могат да рикошират куршуми, с пушките най-вероятно се използваха нещо по-различно от оловни амуниции. Гумени куршуми, може би, за да ме зашеметят, ако се наложи. Дори упойващи патрони. Но не нещо, с което да ме застрелят или което да ги убие.

Прочистих гърлото си. Войниците се обърнаха към мен. Изчаках още няколко секунди, после издадох звук, все едно съм се задавил и превих гръб. Поклатих глава, сякаш за да прочистя мислите си, след което се облегнах на стената и затворих очи.

Войниците бяха нащрек. Един от тях насочи пушката си към мен. Те останаха безмълвни.

Продължих да се преструвам още няколко минути, като издавах задавен звук още два пъти, докато войниците продължаваха да ме наблюдават. После, без предупреждение, симулирах, че ми се повдига и се закашлях.

Войниците се спогледаха. За първи път видях несигурност да проблясва в очите им.

— Какво има? — обърна се рязко към мен войникът със запънатия ударник на пушката.

Не му отговорих. Престорих се, че се опитвам да потисна следващ пристъп.

Друг войник погледна колегата си.

— Може да е заразата.

— Глупости. Медиците вече го прегледаха.

Войникът поклати глава.

— Имал е контакт с братята си. Онзи малкият е пациент, тип „Нула“, нали? Може би медиците не са успели да я открият тогава.

Пациент, тип „Нула“. Знаех си. Отново се направих, че съм се задавил, като едновременно с това се опитах да се извърна настрана от пазачите, за да си помислят, че не желая вниманието им. Поех си въздух и се изплюх на пода.

Пазачите се поколебаха. Най-накрая онзи, със запънатия ударник на пушката, кимна към колегата си.

— Е, не искам да съм наоколо, ако е някаква странна мутация на заразата. Извикай биоекип. Да го заведем в килиите на медицинското крило.

Другият войник кимна и почука на вратата. Чух как се отключва отвън. Войникът в коридора го пусна да излезе и бързо заключи.

Първият войник се приближи към мен.

— Вие, останалите, дръжте пушките си насочени към него — даде команда той през рамо и извади чифт белезници. Престорих се, че не забелязвам как той ме приближава, като се правя на твърде зает с давенето и кашлянето. — Стани.

Той ме хвана за едната ръка и грубо ме издърпа на крака. Изсумтях от болка. Протегна се и освободи едната ми ръка от веригата, после я закопча с белезниците. Не се съпротивлявах. След това освободи и другата ми ръка. Подготви се да я напъха в белезниците.

Внезапно се извъртях и за част от секундата бях свободен. Преди войникът да успее да реагира, се обърнах, издърпах пистолета от кобура му и го насочих право към него. Другите пазачи ме фиксираха с пушките си, но не откриха огън. Не можеха да го сторят, без да уцелят своя колега.

— Кажи на твоите хора да отворят вратата — наредих аз на войника, който държах за заложник.

Той преглътна тежко. Останалите войници не смееха да мигнат.

— Отворете вратата! — извика той. В коридора настъпи суматоха, след което се чуха няколко изцъквания. Войникът ми се озъби: — Навън има цяла дузина пазачи. Няма да успееш.

Аз просто му намигнах.

В мига, в който вратата леко се открехна, сграбчих войника за ризата и го изблъсках до стената. Един от останалите се опита да стреля по мен — приклекнах и се търкулнах по пода. Изстрели просвистяха наоколо. Звукът им бе като от гумени куршуми. Спрях да се търкалям точно навреме, за да спъна един войник и той падна право по гръб. Дори това ме накара да стисна зъби от болка. Проклет да е този подут крак. Бързо се шмугнах през пролуката, преди да успеят да затворят вратата.

Огледах обстановката в коридора само за части от секундата. Пълно бе с войници. Тавански плочи. Завой надясно в края на коридора. На стените пише 4-ти етаж. Войникът, който отвори вратата, бе започнал да реагира — ръката му се бе спуснала към пистолета, сякаш на забавен каданс. Подскочих, оттласнах се от едната стена и улових най-горната част на вратата. Болният ми крак напълно отказа да ме слуша — за малко не паднах на земята. Отекнаха още изстрели. Метнах се към тавана и се вкопчих в металната конструкция, която пресичаше плочките. Стая 6822 — шести етаж. Хвърлих се обратно надолу и ритнах един от войниците в главата със здравия си крак. Той падна и аз се претърколих отгоре му. Усетих как два гумени куршума го уцелиха в рамото. Той изкрещя. Приклекнах и се спуснах по коридора, като избягвах войници и оръжия, изплъзвах се от ръцете, които се опитваха да ме докопат.

Трябваше да стигна при Джон. Ако успеех да го измъкна, щяхме да си помогнем един на друг, за да избягаме. Ако можех…

В този момент нещо тежко ме удари през лицето. Причерня ми. Борех се да възстановя концентрацията си, но усетих, че рухвам на пода. Опитах се да се изправя, но някой отново ме повали на земята и от острата болка гърбът ми получи спазъм. Някакъв войник сигурно ме бе ударил с приклада на пушката си. Усетих как ръце притискат краката и рамената ми. Изпъшках и всичкият въздух излезе от гърдите ми.

Всичко се случи толкова бързо, че едва успях да обърна внимание на подробностите. Главата ми се замая. Имах чувството, че ще припадна.

Чух познат глас над себе си — на командир Джеймсън.

— Какво, по дяволите, става тук! — Тя продължи да крещи на войниците си. Постепенно зрението ми се възвърна. Осъзнах, че все още се боря да се измъкна от хватката на войника.

Една ръка ме сграбчи за брадичката. Внезапно погледнах директно в очите на командир Джеймсън.

— Смешен опит — каза тя. Хвърли поглед към Томас, който й отдаде чест. — Томас. Отведи го обратно в килията му. И сложи квалифицирани стражи на пост поне този път. — Тя пусна брадичката ми и потърка облечените си в ръкавици ръце. — Искам сегашните пазачи да бъдат освободени от длъжност и изхвърлени от патрула ми.

— Да, госпожо. — Томас отново отдаде чест, след което започна да реве заповеди.

Свободната ми ръка бе закопчана в белезниците, които все още висяха на другата ми китка. С периферното си зрение виждам още един облечен в черно висш офицер да стои до Томас. Джун. Глътнах си езика от страх. Тя присви очи към мен. В ръката й видях пушката, с която ме удари.

С викове и ритници ме върнаха в килията. Джун стоеше наблизо, докато войниците ме оковаваха за стената. После, след като те се отдръпнаха, тя се наведе близо до лицето ми.

— Горещо ти препоръчвам повече да не опитваш да правиш така.

В очите й се четеше единствено студена ярост. Командир Джеймсън се усмихна до вратата. Томас наблюдаваше със сериозно изражение.

Тогава Джун отново се наведе и прошепна в ухото ми:

— Недей повече да се опитваш да го правиш, защото няма да успееш сам. Ще ти е нужна помощта ми.

Опитах се да не променям изражението си, но за секунда сърцето ми спря да бие. Помощ? Джун иска да ми помогне? Момичето, което току-що ме нокаутира в коридора и за малко не ме прати в безсъзнание. Дали не се опитва да ме вкара в клопка? Или пък наистина говореше сериозно?

Джун се отдръпна от мен в мига, в който изрече последната дума. Аз се преструвах, че съм разгневен, сякаш тя ми е прошепнала нещо оскърбително. Командир Джеймсън повдигна брадичка.

— Добра работа, агент Ипарис. — Джун бързо отдаде почест. — Последвай Томас до фоайето и аз ще се срещна с вас там.

Джун и капитанът си тръгнаха. Останах сам с командир Джеймсън и нова смяна войници, разположени близо до вратата на килията.

— Господин Уинг — обърна се тя към мен след малко. — Опитът ви тази нощ бе впечатляващ. Вие наистина сте толкова гъвкав, колкото агент Ипарис твърдеше. Жал ми е да видя как такива умения се похабяват от безполезни престъпници, но животът не е справедлив, нали? — Тя ми се усмихна. — Бедното момче. Наистина си вярвал, че можеш да се измъкнеш от една военна крепост, нали?

Командир Джеймсън се приближи до мен, наведе се и опря лакът на коляното си.

— Нека ти разкажа една кратка история. Преди години хванахме един млад ренегат, който много приличаше на теб. Смел и безразсъден, непокорен по един глупав начин и не по-малко създаващ главоболия. Той също се опита да избяга преди насрочената дата за екзекуцията си. Знаеш ли какво се случи с него, господин Уинг? — Тя се пресегна, сложи ръка на челото ми и го бутна назад, докато не опря главата ми в стената. — Онова хлапе стигна чак до стълбището, преди да го хванем. Когато дойде денят за екзекуцията му, съдът ми даде разрешение да го убия лично, вместо да го изправяме пред наказателния взвод. — Ръката й се стегна върху челото ми. — Мисля, че той щеше да предпочете да го разстрелят.

— Някой ден ти ще умреш по по-лош начин от него — отвърнах отсечено.

Командир Джеймсън се изсмя.

— Злобничък си до последно, а? — Тя пусна главата ми и наклони брадичката ми с пръст. — Хубавото ми момче, какво приятно забавление си само.

Присвих очи. Преди да успее да ме спре, аз се отскубнах от хватката й и забих дълбоко зъби в ръката й. Тя изпищя. Захапах я колко мога по-силно, докато не усетих вкуса на кръв. Командир Джеймсън ме блъсна в стената. При удара захапката ми се разтвори. Тя стисна ръката си и подскочи, гърчеща се от болка, докато аз примигнах, борейки се да запазя съзнание. Двама войници се опитаха да й помогнат, но командирът ги отблъсна.

— С нетърпение очаквам екзекуцията ти, Дей — изръмжа към мене тя. От ръката й капеше кръв. — Ще отброявам минутите! — След което бясна си тръгна, като трясна вратата след себе си.

Затворих очи и зарових глава в ръцете си, за да не може никой да вижда лицето ми. Усетих кръв по езика си — потреперих от металния вкус. Не съм дръзвал да помисля за деня на екзекуцията си. Какво ли е усещането да се изправиш пред наказателния взвод без никакъв възможен изход? Мислите ми блуждаеха и след това се спряха на това, което ми бе прошепнала Джун. Няма да успееш сам. Ще ти е нужна помощта ми.

Тя трябва да е открила нещо — кой наистина е убил брат й или друга истина за републиката. Вече нямаше причина да ме мами… аз нямах какво да губя, а тя нямаше какво да печели. Изчаках тази мисъл да попие в съзнанието ми.

Един агент на републиката щеше да ми помогне да избягам. Щеше да ми помогне да спася братята си. Сигурно започвах да полудявам.