Мари Лу
Легендата (6)

Джун

Не знаех дали защото командир Джеймсън ме съжали, или защото наистина се чувстваше зле от загубата на Метиъс, един от най-високоценените от нея войници, но тя ми помогна да организирам погребението му… макар никога преди това да не го е правила за когото и да е от подчинените си. Отказа да коментира защо е решила да го стори.

Богати семейства като нашето винаги организират претенциозни погребения — това на Метиъс бе в една сграда с извисяващи се барокови сводове и прозорци със стъклописи. Голите подове бяха покрити с бели килими; кръгли, бели, банкетни маси, отрупани с бели люляци, изпълваха стаята. Единствените различни цветове бяха на флаговете и кръглия златен печат на републиката, окачени зад предната част на олтара в стаята, а портретът на нашия прославен Електор се издигаше над всички тях.

Всички присъстващи на погребението бяха облечени в най-хубавите си бели дрехи. Аз бях пременена в натруфена бяла рокля с дантели и корсет, с копринен волан и драпирани ивици отзад. Мъничка, златистобяла брошка с републиканския печат бе закачена в горната й част. Фризьорката бе хванала косата ми високо над главата, пуснати къдрици се диплеха над едното ми рамо, бяла роза бе закачена зад ухото ми. Перлено колие обгръщаше врата ми. Клепачите ми бяха покрити със слой искрящи, бели сенки за очи, миглите ми бяха окъпани в сняг, подпухналата червенина под очите ми бе заличена от блестяща бяла пудра. Всичко по мен бе лишено от цвят, точно както Метиъс бе отнет от живота ми.

Веднъж той ми беше разказвал, че невинаги е било така, че едва след първите наводнения и вулканични изригвания и след като републиката построила преграда по продължението на бойния фронт, за да отблъсква дезертьорите от колониите да не влизат незаконно в нашите територии, хората започнали да скърбят за мъртвите, като се обличат в бяло.

— След първите изригвания — обясняваше той — бяла вулканична пепел валя от небето месеци наред. Починалите и умиращите бяха покрити с нея. Затова сега да носиш бяло, значи да си спомняш за мъртвите.

Метиъс ми разказа тези неща, когато го попитах как е изглеждало погребението на родителите ни.

Сега блуждаех безцелно и объркано между гостите и отвръщах на съчувствените думи на хората наоколо с подходящите, отработени отговори.

— Съжалявам за загубата ти — казваха те. Разпознах някои от преподавателите на Метиъс, колеги войници и началници. Тук бяха дори и няколко от моите съученици от „Дрейк“. Изненадана бях да ги видя — не ме биваше особено в завързването на приятелства и трите години в колежа не бяха изключение; възрастта и огромната натовареност от курсовете допринасяха за това. Но те бяха тук, неколцина от следобедните тренировки и още няколко от курса по „История на републиката“. Те ме хващаха за ръка и клатеха глави.

— Първо — родителите ти, а сега — и брат ти. Не мога да си представя колко ти е тежко.

Не, не можеш. Но аз се усмихнах мило и скланях глава, защото знаех, че го казват с добри чувства.

— Благодаря ви, че дойдохте — отговорих им. — Оценявам го много високо. Зная, че Метиъс би бил горд, че е дал живота си за страната.

Понякога улавях поглед на възхищение от някой доброжелател в другия край на стаята и го игнорирах. Нямах нужда от подобно отношение. Облеклото ми не бе посветено на тях. Само заради Метиъс бях облечена в тази ненужно изискана рокля, за да покажа без думи колко много го обичам.

След известно време седнах на една маса близо до предната част на стаята с лице към обсипания с цветя олтар — той скоро щеше да бъде изпълнен с опашка от хора, които ще прочетат своите хвалебствия за брат ми. Преклоних почтително глава пред знамената на републиката. След това очите ми се преместиха към белия ковчег до тях. Оттук можех да видя само беглите очертания на човека, който лежеше вътре.

— Изглеждаш прекрасно, Джун.

Погледнах нагоре и видях Томас да се покланя, след което зае мястото до мен. Той бе сменил военните си дрехи с елегантен, бял костюм с жилетка, косата му бе подстригана. Личеше си, че костюмът е чисто нов. Сигурно му бе струвал цяло състояние.

— Благодаря. Ти също.

— Тоест… искам да кажа, че изглеждаш добре спрямо обстоятелствата, като се има предвид всичко случило се.

— Зная какво имаш предвид. — Протегнах се и го потупах по ръката, за да го успокоя.

Той се усмихна. Изглеждаше така, сякаш искаше да добави още нещо, но след това се отказа и извърна поглед.

Мина половин час, докато всички заеха местата си, и още половин, докато сервитьорите започнаха да пристигат с подноси с храна. Не ядох нищо. Командир Джеймсън седеше срещу мен в далечния край на банкетната маса, между нея и Томас бяха трима от състудентите ми от „Дрейк“. Размених си насила усмивки с тях. От лявата ми страна бе мъж на име Киан, който организираше и ръководеше всички изпитания, провеждани в Лос Анджелис. Той ръководеше и моето. Това, което не разбирах, е защо бе тук — защо въобще му пукаше, че Метиъс е загинал. Той бе някогашен познат на нашите родители, така че присъствието му не бе неочаквано… но защо бе седнал точно до мен?

Спомних си, че Киан бе наставник на Метиъс, преди брат ми да се присъедини към екипа на командир Джеймсън. Метиъс го мразеше.

Сега мъжът сбръчка рунтавите си вежди към мен и ме улови за голото рамо. Ръката му остана за известно време там.

— Как се чувстваш, мила моя?

Произнасянето на думите изкриви белезите по лицето му — разрез, минаващ през назалния мост и още една назъбена следа, която се спускаше от ухото му към долната част на брадичката.

Успях да се усмихна.

— По-добре от очакваното.

— Добре, бих казал аз. — Той се изсмя, така че ме сепна. Очите му ме оглеждаха от горе до долу. — Тази рокля те прави шикозна като свежо, снежно цвете.

Нужен ми бе целият ми самоконтрол, за да запазя усмивката на лицето си. Остани спокойна, казах си. Не искаш човек като Киан да бъде твой враг.

— Знаеш ли, аз обичах брат ти наистина много — продължи той с прекомерна състрадателност. — Спомням си го като хлапе… да го беше видяла само. Тичаше из всекидневната на родителите ви и държеше ръката си като малък пистолет. Беше му писано да встъпи в нашите отряди.

— Благодаря ви, сър.

Киан си отряза огромно парче пържола и го натъпка в устата си.

— Метиъс беше много внимателен по времето, когато го обучавах. Роден лидер. Разказвал ли ти е за това?

Един спомен премина през съзнанието ми. Дъждовната вечер, когато Метиъс започна работа при Киан. Той заведе мен и Томас, който все още ходеше на училище, в сектор Тангаши, където ядох за първи път свинска супа със соеви шушулки, спагети и сладки лучени кръгчета. Спомням си как двамата бяха облечени в парадните си униформи — Метиъс с разтворена куртка и свободно пусната риза, а Томас педантично закопчан почти до брадичката, със старателно зализана назад коса. Томас ме закачаше заради разчорлените ми плитки, но Метиъс беше мълчалив. След това, седмица по-късно, стажът му при Киан внезапно приключи. Брат ми беше подал молба и бе преназначен в патрула на командир Джеймсън.

— Той казваше, че е поверително — излъгах аз.

Киан се изсмя.

— Добро момче беше Метиъс. Страхотен ученик. Можеш да си представиш разочарованието ми, когато го преназначиха в градските патрули. Той ми каза, че просто нямал нужния интелект, за да оценява изпитанията, или да организира децата, които вече са се явили. Бе толкова скромен. И много по-умен, отколкото смяташе, че е… точно като теб. — Той ме погледна и се засмя.

Кимнах. Киан ме накара да се явя на изпитанието два пъти, защото получих перфектен резултат с рекорд за време — час и десет минути. Той смяташе, че съм преписала. Не само че съм единствената с перфектен резултат сред нацията — вероятно съм и единственото дете, което някога се е явявало на изпитанието два пъти.

— Много сте мил. Брат ми беше по-добър лидер, отколкото аз някога бих могла да бъда.

Киан ми даде знак с ръка да замълча.

— Глупости, мила моя.

След това се наведе неудобно близо. В него имаше нещо мазно и неприятно.

— Аз лично съм съкрушен от начина, по който брат ти загина. От ръката на онова противно момче. Какво безобразие!

Киан присви очи, при което веждите му изглеждаха още по-рунтави.

— Останах толкова доволен, когато командир Джеймсън ми каза, че ти ще се занимаваш с проследяването му. Неговият случай има нужда от чифт свежи очи, а ти си точната кукличка за тази работа. Каква прекрасна изпитателна мисия, а?

Ненавиждах го до дъното на душата си. Томас явно забеляза сковаността ми, защото усетих ръката му да обгръща моята под масата. Просто не му обръщай внимание, опита се да ми каже той. Когато Киан най-накрая извърна погледа си, за да отговори на въпроса на мъжа от другата му страна, Томас се наведе към мен.

— Киан има лична вендета към Дей — прошепна той.

— Така ли? — попитах шепнешком.

Той кимна.

— Кой мислиш, че му е оставил този белег?

Дей ли го е направил? Не можех да прикрия изненадата, изписана по лицето ми. Киан бе доста едър човек и работеше в ръководството на изпитанието, откакто се помнех. Той бе опитен служител. Наистина ли бе възможно едно момче тийнейджър да го рани така? И да успее да се измъкне? Хвърлих поглед към Киан, за да проуча белега. Той бе причинен от равен разрез с добре наточено острие. За да бъде в такава права линия, трябваше да е направен и бързо — не можех да си представя Киан да остане мирен, докато някой го разрязваше по този начин. За миг, само за част от секундата, бях на страната на Дей. Бързо погледнах към командир Джеймсън, която се бе втренчила в мен, сякаш чете мислите ми. Това ме караше да се почувствам неудобно.

Ръката на Томас отново ме докосна.

— Хей — обърна се той към мен. — Дей не може да се крие вечно от правителството — рано или късно ще открием този уличен плъх и ще го накажем за назидание на останалите. Той не може да се мери с теб, особено когато си напълно концентрирана върху това, което вършиш.

Милата усмивка на Томас ме караше да се почувствам слаба и внезапно изпитах усещането, че Метиъс е този, който седи до мен и ми казва, че всичко ще се оправи, вдъхва ми увереност, че републиката няма да ме подведе. Някога брат ми ми бе обещал, че ще остане с мен завинаги. Отместих очи от Томас и погледнах към олтара, за да не може той да види сълзите в очите ми. Не можех да отвърна на усмивката му. Не мислех, че някога отново щях да се усмихвам.

— Хайде да приключваме с това — прошепнах аз.