Мари Лу
Легендата (31)

Дей

Когато Джун ме посети на следващата сутрин, дори и тя изглеждаше шокирана — макар и само за секунда — при вида на отпуснатото ми до едната стена в килията тяло. Извърнах глава към нея. Тя се разколеба при вида ми, но бързо възвърна самообладанието си.

— Предполагам, че си ядосал някого — каза тя, после щракна с пръсти към войниците. — Всички вън. Искам да говоря със затворника насаме.

Тя кимна към охранителните камери, разположени във всеки ъгъл.

— Спрете ги.

Войниците отдадоха чест.

— Да, госпожо.

Войниците изключиха камерите, а тя извади два ножа от колана си.

По някакъв начин и нея съм ядосал. Смях бликна от гърлото ми и прерасна в пристъп на кашлица. Е, предполагах, че всяко нещо си имаше край.

Когато войниците излязоха от стаята и вратата се хлопна зад Джун, тя се приближи до мен и клекна. Подготвих се за усещането на допира на острие по кожата си.

— Дей.

Не помръдна. Вместо това прибра ножовете в колана и извади манерка с вода. Предположих, че е било демонстрация за пред войниците. Тя напръска лицето ми. Отдръпнах се, но след това отворих уста за да усетя хладната течност. Водата никога не бе имала толкова хубав вкус.

Джун пръсна малко вода директно в устата ми, а после остави манерката настрана.

— Лицето ти изглежда ужасно. Кой ти причини това?

— Много мило, че питаш. — Бях изумен, че наистина й пукаше. — Можеш да благодариш на приятеля си — капитана, заслугата е негова.

— Томас?

— Самият той. Мисля, че не е много щастлив от факта, че аз получих целувка от теб, а той не. Разпита ме за патриотите. Очевидно Киеде е патриот. Светът е малък, а?

Гняв премина през лицето на Джун.

— Не ми е споменавал за това. Снощи той… е, ще поставя въпроса пред командир Джеймсън.

— Благодаря. — Примигнах, за да прочистя очите си от водата. — Чудех се кога ще дойдеш. — Поколебах се за секунда. — Знаеш ли вече нещо за Тес? Жива ли е?

Джун погледна надолу.

— Съжалявам — отвърна тя. — Не знам къде е. Би трябвало да е в безопасност, стига да не привлича внимание. Не съм я споменавала на никой. Не се е появявала сред наскоро арестуваните… или починалите.

Почувствах се едновременно разочарован и успокоен от липсата на новини.

— Как са братята ми?

Джун присви устни.

— Нямам достъп до Идън, въпреки че съм сигурна, че все още е жив. Джон е добре, както може да се очаква. — Когато отново погледнах нагоре, видях объркване и тъга в очите й. — Съжалявам, че вчера е трябвало да се разправяш с Томас.

— Сигурно трябва да ти благодаря — прошепнах аз. — Има ли конкретна причина днес да си по-учтива от обикновено?

Не очаквах Джун да приеме този въпрос насериозно, но тя го направи. Огледа ме, после седна пред мен. Днес изглеждаше различна. Унила, може би дори тъжна. Неуверена.

— Притеснява ли те нещо?

Джун остана безмълвна дълго със сведен поглед. Най-накрая ме погледна.

Тя търси нещо. Дали се опитва да намери начин да ми се довери?

— Снощи отново проучвах доклада от местопрестъплението. — Гласът й стихна до шепот и ми се наложи да се наведа напред, за да я чувам.

— И?

Очите на Джун потърсиха моите. Тя отново се колебаеше.

— Дей, можеш ли да заявиш честно и откровено… че не си убил Метиъс?

Трябва да бе открила нещо. Искаше самопризнание. Нощта, когато нахлух в болницата, мина за миг през мислите ми — моята дегизировка, Метиъс, който ме наблюдаваше, докато влизам в болницата, младия доктор, когото взех за заложник, куршумите, които рикошираха от хладилниците. Дългото падане. После срещата ми лице в лице с Метиъс, начина, по който запратих ножа си по него. Видях как острието го поразява в рамото, толкова далеч от гърдите му, че не бе възможно да го е убило. Не откъсвах очи от Джун.

— Не аз убих брат ти. — Протегнах се, за да докосна ръката й и трепнах от болката, която се стрелна нагоре към рамото ми. — Не знам кой го е сторил. Съжалявам, че въобще се наложи да го раня — но трябваше да спася собствения си живот. Ще ми се да имах повече време да го обмисля.

Джун кимна мълчаливо. Изражението на лицето й бе толкова съкрушено, че за секунда ми се прииска да я прегърна. Някой трябваше да я прегърне.

— Той наистина ми липсва — прошепна тя. — Мислех, че ще е около мен дълго, някой, на когото винаги можеш да разчиташ. За мен той бе всичко. Искам да знам защо сега го няма.

Тя поклати бавно глава, сякаш приела поражението, и след това позволи на очите си да срещнат моите. Тъгата я правеше невъзможно красива, като сняг, покрил пуст пейзаж.

— А аз не зная защо. Това е най-лошото, Дей. Не зная защо е умрял. Защо някой е искал той да умре?

Думите приличаха толкова на мислите за майка ми, че едва успях да си поема дъх. Не знаех, че Джун е изгубила родителите си — Въпреки че трябваше да се досетя заради начина, по който се държи. Не тя бе застреляла майка ми. Не тя доведе заразата в дома ми. Тя бе просто едно изгубило брат си момиче, принудено да повярва, че аз съм виновникът за страданието й. Ако аз бях на нейно място, дали щях да постъпя по-различно?

Джун плачеше. Усмихнах й се леко, после се поизправих и протегнах ръка към лицето й. Оковите около китката ми се удариха една в друга и издрънчаха. Избърсах сълзите под едното й око. Никой от нас не каза нищо. Нямаше нужда.

След миг Джун ме хвана за ръката и я опря до бузата си. Докосването й накара топлина да премине през цялото ми тяло. Бе прелестна. Копнеех да я придърпам към себе си в този момент, да притисна устни към нейните и да отмия мъката В очите й. Искаше ми се, дори и само за секунда, да мога да се върна в онази нощ, която прекарахме заедно в уличката.

Проговорих първи.

— Ти и аз вероятно имаме едни и същи врагове. А те ни насъскаха един срещу друг.

Джун си пое дълбоко въздух.

— Все още не съм сигурна — обясни тя, въпреки че по гласа й усетих, че бе съгласна с мен. — Опасно е и за двама ни да говорим по този начин.

Тя извърна поглед настрана, бръкна в плаща си и извади нещо, което мислех, че съм изгубил в болницата.

— Ето. Искам да ти върна това. Повече нямам нужда от него.

Исках да го сграбча от ръката й, но веригите ми пречеха. В дланта й бе моят медальон, гладките издатини по повърхността му бяха издраскани и мръсни, но почти непокътнати, а верижката бе събрана на купчинка върху ръката й.

— Бил е у теб — прошепнах аз. — Онази нощ си го намерила в болницата, нали? Така си ме разпознала, когато най-накрая ме откри — трябва да съм се пресегнал за него.

Джун кимна мълчаливо, после ме хвана за ръката и пусна медальона в дланта ми. Погледнах го с възхищение.

Баща ми. Не можех да пропъдя спомена за него сега, когато отново съм втренчил поглед в медальона. В мислите си се връщах към деня, в който той ни посети след шест месеца, без да обели и дума. Когато влезе вкъщи и спуснахме завесите на прозорците, прегърна мама и я целуна бавно и продължително. Държеше едната си ръка покровителствено върху корема й. Джон чакаше търпеливо, за да го поздрави, с ръце в джобовете. Аз все още бях толкова малък, че можех да го прегърна за крака. Идън все още не бе роден — беше в корема на мама.

— Как са момчетата ми? — попита татко, когато най-накрая пусна мама. Потупа ме по бузата и се усмихна на Джон.

Джон му хвърли голяма, беззъба усмивка. Беше успял да пусне косата си достатъчно дълга, за да я завърже на опашка. В ръката си държеше удостоверение.

— Виж! — каза той. — Успях да издържа изпитанието!

— Успял си! — Татко потупа Джон по гърба и стисна ръката му, сякаш вече беше мъж. Все още си спомням облекчението, изписано в очите му, треперещия му глас, когато изрече думите. Тогава ние всички се притеснявахме, че Джон ще се провали на изпитанието, като се вземеше предвид проблема му с четенето. — Гордея се с теб, Джони. Браво на теб.

След това ме погледна. Помня, че се взрях в лицето му. Разбира се, официалната служба на татко за републиката бе да почиства след войниците от бойния фронт, но ние подозирахме, че това не бе единствената му работа. Той ми разказваше истории за колониите и пищните им градове, за модерните им технологии и тържествени празници. Исках да го попитам защо след смените си на бойния фронт, когато трябваше да се прибере вкъщи, той никога не идваше.

Но нещо друго привлече вниманието ми.

— В джоба на жилетката ти има нещо, татко — рекох аз. В плата на дрехата имаше кръгла издутина.

Той се изсмя тихичко и извади предмета.

— Така е, Даниел. Много е проницателен, нали? — погледна мама.

Тя се усмихна.

Татко се поколеба, а после ни поведе към спалнята.

— Грейс — обърна се към мама, — виж какво намерих.

Тя внимателно огледа предмета.

— Какво е това?

— Още едно доказателство.

Първоначално баща ми се опита да покаже предмета само на мама, но аз успях да го разгледам, докато го местеше в ръцете си. От едната страна имаше птица, а от другата човек в профил. „СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ, БОГ Е НАШЕТО УПОВАНИЕ, ЧЕТВЪРТ ДОЛАР“ — беше изписано на релефната щампа от едната страна и „СВОБОДА“ и „1990“ от другата.

— Видя ли? Доказателство. — Той напъха предмета в дланта й.

— Къде го намери?

— В южните блатисти местности между двата бойни фронта. Автентична монета от хиляда деветстотин и деветдесета. Видя ли името? Съединени щати. Било е истина.

Очите на майка ми пробляснаха от вълнение.

— Твърде опасно е да притежаваш подобно нещо — прошепна тя. — Не бива да го държим у дома.

Баща ми кимна.

— Но не може да го унищожим. Трябва да го запазим — доколкото знаем, това може да е последната по рода си монета на този свят. — Той обви пръстите на мама около монетата. — Ще й направя метална калъфка, нещо, което ще покрие и двете й страни. Ще заваря обвивката, така че монетата да е на сигурно място.

— Какво ще правим с нея?

— Ще я скрием някъде. — Татко замлъкна за секунда, а после погледна към Джон и мен. — Най-добре ще е да бъде на видно място. Дай я на някое от момчетата под формата на медальон. Хората ще си мислят, че това е едно обикновено детско украшение. Но ако бойниците я открият при обиск, скрита под някоя дъска на пода, със сигурност ще разберат, че е важна.

Останах безмълвен. Дори и на тази възраст разбирах безпокойството на татко. Къщата ни бе претърсвана при рутинни инспекции от войници и преди това, точно както всяка друга къща на нашата улица. Ако татко я скриеше някъде, те щяха да я намерят.

Баща ни си тръгна рано на следващата сутрин, преди слънцето да изгрее. Щяхме да го видим само още веднъж. След това не се прибра повече у дома.

Този спомен премина през ума ми само за миг. Погледнах Джун.

— Благодаря ти, че си го открила. — Питах се дали тя успява да улови тъгата в гласа ми. — Благодаря ти, че ми го върна.