Мари Лу
Легендата (7)

Дей

Бе адски горещо, дори толкова късно следобед. Куцуках из улиците, на ръба между Зимния сектор и Алта, покрай езерото и на открито, изгубен сред тъпканицата от тътрещи крака на непознати. Раните ми все още зарастваха. Облечен бях във войнишките панталони, които нашият домакин ми бе дал, и с тънка риза с яка, която Тес беше намерила в една кофа за боклук. Каскетът ми бе нахлупен ниско, а към дегизировката си бях добавил бинтована превръзка за лявото око. Нищо кой знае колко необикновено всъщност. Не и сред това море от работници от заводи с наранявания. Днес бях сам. Тес гледаше да не се показва много, няколко улици по-надолу, скрита на тайно място върху козирката на втория етаж. Нямаше никаква причина и двамата да поемем риск, след като това не е необходимо.

Около мен се чуваха познати шумове: улични търговци, които предлагаха варени гъши яйца, пържено тесто и хотдог и подвикваха на минувачите. Стажант-продавачи се мотаеха пред вратите на хранителните магазини и кафенетата и се опитваха да привлекат клиенти. Кола, вероятно на няколко десетки години, премина с грохот. Работниците от втора смяна бавно си проправяха път към дома. Няколко момичета ме забелязаха и се изчервиха, когато ги погледнах. Лодки пухтяха из езерото и внимателно отбягваха гигантските водни турбини, които пенеха водата по краищата. Сирените за наводнение по брега бяха безмълвни и не светеха.

Някои райони бяха блокирани. Стоях настрана от тях — войниците ги бяха маркирали като зони под карантина.

Високоговорителите, които са наредени по покривите на сградите, пукаха и пращяха. Джъмботроните спираха рекламите или в някои случаи съобщенията за нова бунтовническа атака на патриотите, за да покажат видео с нашето знаме. Всички по улиците спряха и застанаха мирно, когато клетвата започна.

Заклевам се във вярност към знамето на великата Американска република, към нашия Елек тор Примо, към нашите прославени щати, към единството срещу колониите, към нашата неизбежна победа!

Когато се споменаваше името на Електор Примо, ние отдавахме чест в посока на столицата. Аз мънках клетвата под нос, но останах безмълвен на последните два пасажа, когато уличната полиция не гледаше към мен. Чудех се как ли е звучала тя, преди да започнем войната срещу колониите.

Когато клетвата свърши, животът продължи своя ход. Отидох в един традиционен китайски бар, покрит с графити. Служителят на вратата ми хвърли широка усмивка, от която липсваха няколко зъба, и бързо ме въведе вътре.

— Днес имаме истинска бира „Цингтао“ — измърмори той. — Останали каси вносна бира, подарък специално изпратен на нашия прославен Електор. Ще се сервира до шест часа.

Очите му нервно се стрелкаха наоколо, докато ми обясняваше. Аз просто го гледах. Бира „Цингтао“? Да, бе. Баща ми щеше да се изсмее. Републиката не бе подписала сделка за внос с Китай (или както обичаше да твърди републиката, за да завладява Китай и превзема бизнеса им), само за да изпраща качествени вносни стоки в бедняшките сектори. По-вероятно бе този човек да е изостанал с плащането на двумесечните държавни данъци. Едва ли имаше друга причина да рискува да лепи фалшиви етикети „Цингтао“ върху бутилките с домашно варената си бира.

Все пак благодарих на мъжа за информацията и влязох. Мястото не беше кой знае какво, но щях да успея да събера информация.

Бе мрачно. Във въздуха се носеше мирис на дим от лула, пържено месо и газови лампи. Проправих си път през бъркотията от маси и столове, като ги отмествах — крадях храна от няколко безнадзорни чинии, докато вървях, и я напъхвах под ризата си, — докато не стигнах до бара. Зад мен в голям кръг се бяха струпали клиенти, които насърчаваха с викове двубой по скизбокс. Явно в този бар незаконните залагания бяха позволени. Ако бяха находчиви, щяха да имат готовност във всеки един миг да подкупят уличната полиция с парите от печалбата… освен ако не искаха да си признаят на висок глас, че правят пари, които не се облагат с данъци.

Барманката не си направи труда да провери възрастта ми. Дори не ме погледна.

— Какво ще искаш?

Поклатих глава.

— Само малко вода, моля.

Зад нас се чу мощен рев, когато един от бойците падна на земята.

Барманката ми хвърли скептичен поглед. Очите й мигновено се прехвърлиха на превръзката върху лицето ми.

— Какво се е случило с окото ти, хлапе?

— Злополука на една тераса. Аз паса крави.

По лицето й се изписа погнуса, но изглеждаше заинтригувана.

— Колко жалко. Сигурен ли си, че не искаш една бира да ти олекне? Няма как да не те боли.

Отново поклатих глава.

— Мерси, братовчедке, но не пия. Обичам да съм нащрек.

Тя ми се усмихна. На трептящата светлина от лампата изглеждаше привлекателна, с блестяща зелена пудра по гладките клепачи и черна коса, късо подстригана на каре. Татуировка от пълзящи цветя се спускаше като змия надолу по врата й и изчезваше под корсета на ризата й. Чифт мръсни предпазни очила — най-вероятно за защита от сбивания в бара — висяха на врата й. Колко жалко. Ако не бях зает да търся информация, щях да се позанимавам с това момиче — щях да си побъбря с нея и може би щях да получа някоя и друга целувка.

— От Езерния ли си, момче? Ако е така, просто си решил да се завъртиш насам и да разбиеш сърцата на няколко момичета? Или ще се биеш? — Тя кимна към юмручния двубой.

Ухилих се.

— Оставям тази част на теб.

— Какво те кара да мислиш, че участвам в двубоите?

Кимнах към белезите по рамената и синините по ръцете й.

Тя бавно ми се усмихна.

След миг свих рамена.

— Нямам желание да намеря смъртта си на някои от тези рингове. Просто се крия от слънцето. Знаеш ли, струваш ми се приятна компания. Стига да не си заразена, естествено.

Широко разпространена шега, но момичето все пак се изсмя. Тя се облегна на барплота.

— Живея в покрайнините на сектора. Засега там е горе-долу безопасно.

Наведох се към нея.

— Късметлийка си значи. — Станах сериозен. — Вратата на семейство, което познавам, наскоро бе маркирана.

— Съжалявам да го чуя.

— Искам да те питам нещо, просто от любопитство. Чувала ли си за човек, който се навърта наоколо през последните дни и твърди, че разполага с лекарства против заразата?

Тя повдигна вежди към мен.

— Да, чух за това. Цяла тайфа хора се опитват да го намерят.

— Знаеш ли какво разправя на хората?

Тя се поколеба за миг. Забелязах няколко лунички по носа й.

— Чух, че обяснява на хората, че иска да даде лекарствата на някой — само на един определен човек. И че този човек знае за кого говори.

Опитах се да си придам развеселен вид.

— Този човек е късметлия, нали?

Тя се ухили.

— Без майтап. Той каза, че иска този човек да се срещне с него в полунощ, тази вечер, на явката „Десет секунди“.

— Явката „Десет секунди“ ли?

Барманката сви рамена.

— Да ме вземат дяволите, ако зная какво има предвид. Всъщност едва ли някой знае. — Тя се наведе над барплота към мен и сниши глас. — Знаещ ли какво смятам? Мисля, че този тип просто е побъркан.

Засмях се заедно с нея, но мислите в главата ми продължаваха да се въртят около казаното. Сега вече не изпитвах никакво съмнение, че търсеше именно мен.

Преди близо година се вмъкнах в една от банките „Аркадия“ през уличката, която минава зад сградата. Един от охранителите се опита да ме убие. Когато ме заплю и ми каза, че ще бъда нарязан на парчета от лазерите на банковия трезор, аз му се подиграх. Обясних му, че ще са ми необходими само десет секунди, за да вляза в стаята със сейфовете. Той не ми повярва… но работата е там, че никой никога не вярва на това, което казвам, докато наистина не го направя. С парите си взех един чифт хубави ботуши и дори си купих електробомба от черния пазар — оръжие, което изважда от строя другите оръжия в района. Беше ми от голяма полза, когато атакувах една въздушна база. А Тес се сдоби с пълна екипировка — чисто нови ризи, обувки и панталони, както и превързочни материали, медицински спирт и дори шишенце с аспирин. И двамата се снабдихме със солидно количество храна. Останалата част от парите дадох на семейството си и други хора от Езерния сектор.

Флиртувах още няколко минути с барманката, сбогувах се с нея и си тръгнах. Слънцето все още грееше на небосвода и аз усещах капчици пот по лицето си. Правителството трябва да е открило нещо в болницата и иска да ме примами в капан. Те щяха да изпратят човек на явката „Десет секунди“ в полунощ и след това ще разположат войници в задната уличка. Можех да се обзаложа, че смятат, че наистина съм отчаян.

Вероятно все пак щяха да вземат със себе си и лекарства за заразата, за да ме подмамят да изляза на открито. Замислих се и присвих устни. След това промених посоката, в която се движа. Насочих се към финансовия район.

Имах насрочена среща, на която трябваше да се явя.