Мари Лу
Легендата (10)

Джун

— Аз трябва да отида там, не ти.

Стиснах зъби и се опитах да не поглеждам към Томас. Думите му все едно излизаха от устата на Метиъс.

— Не изглеждам толкова подозрително, колкото теб — отговорих аз. — Хората може по-лесно да ми се доверят.

Намирахме се пред прозореца в северното крило на резиденция „Батала“ и наблюдавахме командир Джеймсън в действие от другата страна на стъклото. Днес заловиха шпионин от колониите, който тайно разпространяваше пропаганда за това „как републиката ви лъже!“. Шпионите обикновено биват транспортирани в Денвър, но ако бъдат заловени в голям град като Лос Анджелис, ние ги задържахме, преди от столицата да се намесят. В момента той висеше с главата надолу в стаята за разпити. Командир Джеймсън държеше ножица.

Наклоних леко глава, докато оглеждах шпионина. Вече го мразех толкова силно, колкото ненавиждах всичко, свързано с колониите — той със сигурност нямаше връзка с патриотите, но това просто го правеше още по-голям страхливец. (Досега всеки патриот, когото сме преследвали, се бе самоубивал, преди да бъде заловен.) Този шпионин бе млад, вероятно на не повече от тридесет. На същите години, на които беше и брат ми. Бавно започвах да свиквам да говоря за Метиъс в минало време.

С периферното си зрение виждах, че Томас все още ме гледа. Командир Джеймсън официално го повиши, за да запълни овакантената от брат ми позиция, но Томас нямаше власт над решенията, които избирах да взема в тази изпитателна мисия, и това го подлудяваше. Той щеше да се заинати да ме пусне под прикритие в Езерния сектор за няколко последователни дни, без да имам зад гърба си двама души за подкрепление и екип, който да ме следи.

Но това, така или иначе, щеше да се случи още утре сутрин.

— Виж. Не се притеснявай за мен. — Видях през стъклото как шпионинът изви гърба си в агония. — Мога да се грижа за себе си. Дей не е глупак — ако има екип, който да ме следва из града, той ще го забележи за нула време.

Томас обърна гръб на разпита.

— Зная, че си добра в това, което вършиш — отговори той. Бях в очакване на „но“-то… в изречението му. Такова не последва. — Само дръж микрофона си включен. Аз ще се погрижа за нещата тук.

Усмихнах му се.

— Благодаря.

Той не ме погледна повторно, но ъгълчетата на устните му се извиха леко нагоре. Може би си спомняше времето, когато вървях по петите им с Метиъс и им задавах безсмислени въпроси за армията.

Зад стъклото шпионинът внезапно изрева нещо към командир Джеймсън и се метна яростно във веригите си. Тя погледна към нас и ни даде знак, махвайки с ръка. Не се поколебах. Томас, аз и още един войник, който седеше край вратата на стаята за разпити, бързо влязохме вътре и се наредихме близо до задната стена. Мигновено усетих колко задушна и гореща е стаята. Наблюдавах, докато пленникът продължаваше да крещи.

— Какво му казахте? — попитах командир Джеймсън.

Тя ме погледна. Очите й бяха леденостудени.

— Казах му, че родният му град ще бъде следващата мишена на въздушните ни кораби. — Тя отново се обърна към пленника. — Ще започне да ни съдейства, ако знае какво е добро за него.

Шпионинът ни изгледа свирепо един по един. Кръв се стичаше от устата му надолу по челото и косата и капеше върху пода под него. Когато започна да се мята, командир Джеймсън стъпи върху веригата, увита около врата му, и започна да го души, докато той не спря.

Сега ръмжеше и плюеше кръв по ботушите ни, което ме накара да избърша моите с погнуса.

Командир Джеймсън се наведе и му се усмихна:

— Хайде да започнем отначало, искаш ли? Как се казваш?

Шпионинът отвърна поглед от нея и не каза нищо.

Командир Джеймсън въздъхна и кимна към Томас.

— Ръцете ми се умориха — каза тя. — Честта е твоя.

— Да, госпожо.

Томас козирува и пристъпи напред. Стисна зъби, сви юмрук и удари здраво шпионина в стомаха. Очите на тайния агент се ококориха и той изхрачи още кръв по пода. Разсеях се, като се опитах да проуча детайлите от екипировката му. (Месингови копчета, военни ботуши, синя значка на ръкава му. Това означаваше, че се е дегизирал като войник и сме го заловили близо до Сан Диего, единствения град, в който всички са задължени да носят тези сини значки. Можех да видя и какво го е издало. Едно от месинговите копчета изглеждаше малко по-плоско от останалите, които са произведени в републиката. Сигурно го е зашил сам — копче от стара униформа на колониите. Глупаво. Грешка, която само шпионин от колониите би направил.)

— Как се казваш? — попита го отново командир Джеймсън.

Томас извади острието на сгъваем нож и сграбчи един от пръстите на агента.

Шпионинът преглътна силно.

— Емерсън.

— Емерсън кой? Бъди конкретен.

— Емерсън Адам Греъм.

— Господин Емерсън Адам Греъм от Източен Тексас — произнесе името командир Джеймсън с лек, ласкателен глас. — Приятно ми е да се запознаем, млади господине. Кажете ми, господин Греъм, защо колониите ви изпратиха в нашата прекрасна република? За да разпространявате лъжите им ли?

Агентът тихо се изсмя.

— Прекрасна република — отсече той. — Вашата република няма да оцелее още едно десетилетие. И толкова по-добре — щом колониите превземат териториите ви, ще ги оползотворят по-добре, отколкото вие сте…

Томас удари шпионина през лицето с дръжката на ножа си. Откъртен зъб се плъзна по пода. Когато отново погледнах Томас, косата му бе паднала върху лицето и жестоко задоволство бе заменило обичайното му любезно излъчване. Намръщих се. Не бях виждала често това изражение по лицето му — побиха ме ледени тръпки от него.

Командир Джеймсън го спря, преди да успее отново да удари агента.

— Всичко е наред. Нека да чуем какво има да каже нашият приятел против републиката.

Лицето на шпионина бе почервеняло от твърде дългото висене с главата надолу.

— На това ли викате република? Да убивате собствените си хора и измъчвате тези, които са били ваши братя?

Вдигнах очи при тези думи. Колониите искаха да ни накарат да смятаме, че ще е за добро да им позволим да поемат контрол над управлението. Все едно ни присъединяват или ни правят някакъв вид услуга. Така ни виждаха те — бедна, малка и маргинална нация, сякаш те бяха по-могъщи. В крайна сметка тази концепция им бе най-изгодна, тъй като се носят слухове, че наводненията са поразили много повече техни територии, отколкото наши. Ето затова винаги е ставало дума. Територии, територии, територии. Но да се превърнем в съюз — това никога не се е случвало и никога нямаше да се случи. Или щяхме да ги победим първи, или да загинем, докато се опитваме да го сторим.

— Няма да ви кажа нищо. Можете да опитвате колкото си искате, но няма да ви кажа нищо.

Командир Джеймсън се усмихна на Томас и той й отвърна също с усмивка.

— Е, чу господин Греъм — каза тя. — Можеш да опитваш колкото искаш.

Томас се захвана да го обработва и след известно време се наложи другият войник в стаята да се присъедини към него, за да държи шпионина на място. Насилвах се да гледам, докато те се опитваха да измъкнат информация от него. Трябваше да се науча на това, да привикна с него. Ушите ми кънтяха от писъците на агента. Игнорирах факта, че косата на шпионина бе черна и права като моята, че кожата му бе бледа и младостта му ми напомняше за Метиъс. Казах си, че не брат ми е човекът, който сега Томас измъчва. Това би било невъзможно.

Метиъс не можеше да бъде измъчван. Той вече бе мъртъв.

 

 

Същата вечер Томас ме изпрати обратно до апартамента ми и ме целуна по бузата, преди да си тръгне. Каза ми да внимавам и че ще следи всичко, което се предава по микрофона ми.

— Всички ще те наблюдават — увери ме той. — Няма да си сама, освен ако ти не решиш така.

Успях да се усмихна в отговор. Помолих го да се грижи за Оли, докато ме няма.

Когато най-сетне се прибрах в апартамента си, се свих на кълбо върху дивана и сложих ръка върху гърба на Оли. Той спеше дълбоко, но бе притиснат плътно отстрани до канапето. Сигурно усещаше отсъствието на Метиъс също толкова силно, колкото и аз. Върху стъклената холна маса бяха пръснати купища стари снимки на родителите ни от нощното шкафче на Метиъс. Там бяха и дневниците на брат ми, както и книжка, в която той си събираше дребни спомени от всичко, което правехме заедно — посещение на опера, късни вечери, ранни тренировки на пистата. Започнах да ги разглеждам от момента, в който Томас си тръгна, и се надявах, че това, за което Метиъс искаше да говори с мен, е споменато някъде. Прелиствах записките на брат ми и препрочитах кратките бележки, които татко обичаше да оставя в долната част на снимките. На най-скорошната родителите ни са застанали с младия Метиъс пред резиденция „Батала“. И тримата са вдигнали палците си нагоре. Бъдещата кариера на Метиъс е тук! 12 март. Вгледах се в датата. Снимката бе правена няколко седмици преди смъртта им.

Плейърът ми бе поставен на ръба на холната масичка. Щракнах два пъти с пръсти, след това слушах гласа на Дей отново и отново. Какво ли лице отговаря на този глас? Опитах се да си представя как изглежда Дей. Млад и атлетичен вероятно, както и жилав от годините, прекарани по улиците. Гласът звучеше толкова изкривено от говорителите, че имаше думи, които не разбирах.

— Чу ли това, Оли? — прошепнах аз. Оли леко изхърка и потри глава в ръката ми. — Това е нашият човек. А аз ще го хвана.

Заспах с думите на Дей, ехтящи в ушите ми.

 

 

 

06:25 часа

Намирах се в Езерния сектор и наблюдавах как засилващата се дневна светлина оцветяваше вдигащите пяна водни колела и турбини в златисто. Димен слой постоянно се рееше над ръба на водата. По-надалеч, от другата страна на езерото, виждах центъра на Лос Анджелис, разположен точно до брега. Уличен полицай ме приближаваше и ми каза да спра да се шляя, да не спирам да се движа. Кимнах безмълвно и продължих да вървя покрай брега.

От разстояние се сливах напълно с тези, които вървяха около мен. Ризата ми бе с яка и къси ръкави от един евтин търговски център, намиращ се на границата между Езерния и Зимния сектор. Панталоните ми бяха скъсани и изцапани с кал — кожата на ботушите ми се лющеше. Внимавах много за начина на завързване, който използвах. Възелът бе тип „Роза“ и всеки работник би го използвал. Вързала бях косата си на висока, стегната конска опашка. Отгоре си бях сложила каскет.

Медальонът на Дей бе скрит в джоба ми.

Не можех да повярвам колко мръсни са улиците тук. Вероятно бе дори по-зле, отколкото в разрушените покрайнини на Лос Анджелис. Земята бе разположена ниско до водата, не по-различно от останалите бедняшки сектори, които до един изглеждаха по един и същи начин и когато имаше буря, езерото вероятно наводняваше всички улици по продължението на брега с мръсна, заразна вода от канализацията. Всяка сграда бе избеляла и бе осеяна с дупки — с изключение, разбира се, на полицейския участък. Народът минаваше покрай боклука, скупчен край стените, сякаш въобще не бе там. Мухи и бездомни кучета се мотаеха около сметта, както и някои хора. Сбърчих нос от миризмата, смесица от димящи фенери, мазнина и канализация. След това се спрях, осъзнала, че ако искам да мина за гражданка от Езерния сектор, трябва да се преструвам, че съм свикнала с вонята.

Няколко мъже ми се ухилиха, докато минаваха покрай мен. Един дори ми подвикна. Игнорирах ги и продължих да вървя. Каква сбирщина от престъпници, мъже, които едва са успели да преминат успешно изпитанията си! Замислих се дали не мога да пипна заразата от тези хора, макар и да съм ваксинирана. Кой знае къде са били.

След това се спрях. Метиъс ме съветваше никога да не осъждам бедните по този начин. Е, той бе по-добър човек от мен — горчиво констатирах в мислите си.

Миниатюрният микрофон от вътрешната страна на бузата ми леко извибрира. Последва приглушен звук от слушалката ми:

— Госпожице Ипарис. — Гласът на Томас се разнесе като съвсем тихо бръмчене, което само аз можех да чуя. — Работи ли всичко?

— Да — измърморих аз. Мъничкият микрофон улавяше вибрациите на гърлото ми. — В центъра на Езерния съм. Прекъсвам връзката за кратко.

— Разбрано — отвърна Томас и изключи линията от своята страна.

Издадох цъкащ звук с език, за да изключа микрофона.

Прекарах по-голямата част от тази първа сутрин, ровейки из кофите за боклук. От другите просяци чувах истории за жертви на заразата, за кои зони от полицията изглеждат най-притеснени и кои райони са започнали да се възстановяват. Те говореха за най-добрите места да намериш храна и за най-добрите локации за прясна вода. За най-добрите убежища за укритие от урагани. Някои от просяците изглеждаха твърде млади, за да са се явявали дори на изпитанието. Най-малките говореха за родителите си или за това как да преджобиш войник.

Но никой не говореше за Дей.

Часовете отминаваха, настана вечер, а после нощ. Когато открих спокойна уличка, в която да отдъхна и където няколко просяка вече бяха заспали в кофите за боклук, се свих в един тъмен ъгъл и с цъкане включих микрофона си. След това извадих медальона на Дей от джоба си и леко го повдигнах, за да огледам гладките му издутини.

— Стига толкова за тази вечер — измърморих аз. Гърлото ми едва доловимо извибрира.

Слушалката ми леко изпука от статичната връзка.

— Госпожице Ипарис? Имахте ли някакъв късмет днес?

— Не, никакъв. Утре ще се пробвам на някои обществени места.

— Добре. Тук ще има хора за контакт двадесет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата.

Знаех, че под „хора за контакт двадесет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата“ Томас има предвид, че той е единственият, който се намира в режим на подслушване.

— Благодаря — прошепнах аз. — Прекъсвам връзката.

Изключих микрофона. Стомахът ми изкъркори. Извадих парче пилешко, което намерих в задния двор на кухнята на някакво кафене, и не обърнах внимание на студената, мазна слуз. Ако исках да живея като гражданка от Езерния сектор, щеше да ми се наложи да ям като такава. Може би трябва да си потърся работа — помислих си. Идеята ме накара да се изсмея лекичко.

Когато най-накрая заспах, сънувах лош сън и Метиъс бе в него.

Не открих нищо съществено на следващия ден, нито пък на по-следващия. Косата ми стана сплъстена и без блясък от жегата и дима, а мръсотията започна да покрива лицето ми. Когато погледнах отражението си в езерото, осъзнах, че сега приличам точно на уличен просяк. Всичко ми се струваше мръсно. На четвъртия ден се отправих към граничната ивица между Езерния сектор и Блуридж, като реших да прекарам времето си в обикаляне на баровете.

И тогава нещо се случи. Неочаквано се натъкнах на двубой по скизбокс.