Мари Лу
Легендата (39)

Дей

Проблясна светкавица. Изтрещя гръмотевица, чу се звук от сипещ се дъжд. Някъде далеч виеха сирени за наводнение.

Отворих очи и ги присвих заради падащата върху тях вода. За миг не можех да си спомня нищо — дори и името си. Къде бях? Какво се случи? Седях до някакъв комин и бях мокър до кости. Намирах се на покрива на висока кула небостъргач. Дъжд покриваше света около мен, вятърът свиреше през мократа ми риза, заплашвайки да отлепи краката ми от земята. Свих се до комина. Когато погледнах небето, видях безкрайно поле от смолисточерни и разярени разпенени облаци, осветявани от светкавици.

Внезапно си спомних. Наказателният взвод, коридорът, плоските екрани. Джон. Експлозията. Войници навсякъде. Джун. Трябваше вече да съм мъртъв, да са ме напълнили с олово.

— Буден си.

Джун бе до мен, почти невидима в нощта заради черната си екипировка. Тя се бе облегнала върху стената на комина, без да обръща внимание на дъжда, който се стичаше по лицето й. Обърнах се, за да застана срещу нея. Пристъп на болка премина през крака ми. Думите залепнаха за езика ми и отказаха да излязат от устата ми.

— Намираме се във Валенсия. В покрайнините. Патриотите се местят в Лас Вегас. — Джун примигна, за да изчисти водата от очите си. — Свободен си. Махай се от Калифорния, докато можеш. Те ще продължат да ни преследват.

Отворих уста и я затворих. Сънувах ли? Приплъзнах се по-близо до нея. Ръката ми се вдигна и докосна лицето й.

— Какво… какво се случи? Добре ли си? Как успя да ме измъкнеш от резиденция „Батала“? Знаят ли, че ми помогна?

Джун ме изгледа втренчено, сякаш се опитваше да реши дали да ми отговори. Накрая хвърли бърз поглед към покрива.

— Виж сам.

Положих усилие да се изправя на крака. Погледнах над покрива към джъмботроните, сложени на стените. Докуцуках до ръба и погледнах надолу през парапета. Определено бяхме в покрайнините. Сега вече видях, че сградата, на която сме се разположили, бе изоставена и цялата обкована с дъски, а само два джъмботрона в целия квартал функционираха. Погледнах екраните.

Изписаното на тях заглавие накара дъхът ми да спре.

ДАНИЕЛ АЛТЪН УИНГ

ЕКЗЕКУТИРАН ДНЕС ЧРЕЗ РАЗСТРЕЛ.

Зад заглавието вървеше видеоповторение. Виждах кадри, на които седях в килията си. Погледнах камерата. След това видеото премина бързо към двора, където се подреждаше наказателният взвод. Няколко войници изведоха съпротивляващо се момче в центъра на двора. То бе с превръзка на очите и със закопчани в белезници здраво зад гърба ръце. Приличаше на мен.

Като изключим няколко подробности, които само аз бих забелязал. Рамената му бяха леко по-широки от моите. Ходеше с накуцване, което изглежда престорено, и устата му приличаше повече на бащината ми, отколкото на тази на мама.

Присвих очи в дъжда. Не можеше да бъде…

Момчето спря в центъра на двора. Пазачите се обърнаха и бързо се върнаха там, откъдето бяха дошли. Войниците в редица вдигнаха оръжията си и се прицелиха в момчето. Последва кратка ужасяваща тишина. А после пушките бълваха пушек и искри. Видях как момчето се тресе при всеки изстрел. Той рухна с лице в калта. Още няколко изстрела прокънтяха. Отново се възцари тишина.

Наказателният взвод бързо излезе в колона по един. Двама войници вдигнаха тялото и го отнесоха към крематориума.

Ръцете ми се разтрепериха.

Джон.

Завъртях се, за да застана с лице към Джун. Тя мълчаливо ме наблюдаваше.

— Това е Джон! Джон! Какво правеше той в двора?

Джун не каза нищо.

Не можех да си поема въздух. Сега разбрах какво бе сторила.

— Ти не си го взела с нас — успях да изрека аз. — Вместо това си разменила местата ни.

— Не съм го направила аз — отвърна тя. — Той го направи.

Докуцуках обратно при нея. Сграбчих я за рамената и я притиснах до комина.

— Кажи ми какво стана? Защо той постъпи така? — изкрещях. — Това трябваше да съм аз!

Джун извика от болка и аз осъзнах, че е ранена. Дълбок разрез се простираше по рамото й и бе изцапал ризата й с кръв. Какви ги вършех, защо й крещях? Скъсах парче плат от долната част на ризата си, за да увия раната й така, както го прави Тес. Издърпах силно парцала и го завързах. Джун потрепна.

— Не е чак толкова зле — излъга тя. — Един куршум ме одраска.

— Ранена ли си някъде другаде? — Прокарах ръце по другото й рамо, след което нежно докоснах кръста й.

Тя потрепери.

— Не мисля — отговори. — Добре съм.

Когато отметнах мокри кичури коса зад ушите й, тя вдигна поглед към мен.

— Дей… нещата не се случиха според плана ми. Исках да измъкна и двама ви. Можех да го сторя. Но…

Образът на безжизненото тяло на Джон, показан на джъмботрона, ме накара да се почувствам замаян. Поех си дълбоко въздух.

— Какво се случи?

— Нямаше достатъчно бреме. — Тя направи кратка пауза. — Затова Джон се върна. Той ни спечели време и се върна в коридора. Помислили са го за теб. Той дори беше взел превръзката ти за очи. Те го хванаха и го отведоха обратно в двора при наказателния взвод. — Тя отново поклати глава. — Но от републиката сигурно вече са разбрали, че са направили грешка. Трябва да бягаш, Дей. Докато все още можеш.

Сълзи се стичаха по бузите ми. Не ми пукаше. Коленичих пред Джун и хванах главата си с две ръце, след което се свлякох на пода. Нищо вече нямаше смисъл. Брат ми сигурно се е тревожил за мен, докато аз съм бил в униние в килията си като някое егоистично хлапе. Джон винаги ме слагаше на първо място.

— Не е трябвало да го прави — прошепнах аз. — Не го заслужавам.

Джун сложи ръка върху главата ми.

— Той знаеше какво върши, Дей. — Сълзи се появиха и в нейните очи. — Някой трябва да спаси Идън. Затова Джон спаси теб. Както би направил всеки брат.

Очите й се взираха в моите. Останахме така, без да мърдаме, в дъжда. Сякаш мина цяла вечност. Спомних си нощта, която даде ход на всички събития, нощта, в която видях войниците да маркират вратата на майка ми. Ако не бях отишъл в болницата, ако не се бях срещнал с брата на Джун, ако бях намерил лекарство срещу заразата някъде другаде… щяха ли нещата да бъдат по-различни? Щяха ли майка ми и Джон все още да са живи? Щеше ли Идън да е в безопасност?

Не знаех. Страхувах се твърде много, за да мисля върху това.

— Ти загърби всичко. — Повдигнах ръка, за да докосна лицето й, за да избърша капките дъжд от миглите й. — Целия си живот… това, в което си вярвала… Защо направи всичко това за мен?

Джун никога не бе изглеждала по-красива, отколкото в момента: откровена и искрена, уязвима, но и несломима. Когато в небето проблясна светкавица, очите й изглеждаха златни.

— Защото беше прав — прошепна тя. — За всичко.

Когато я прегърнах, тя избърса една сълза от бузата ми и ме целуна. После зарови лице в рамото ми. А аз си позволих да се разплача.