Мари Лу
Легендата (22)

Джун

Жената, която Томас застреля, още не се бе сгърчила на земята, когато видях момчето да скача от покрива. Замръзнах на място. Всичко това не трябваше да се случва. Никой не трябваше да пострада. Командир Джеймсън не ми каза, че възнамерява да убива, когото и да е от къщата — предполагаше се, че трябва да отведем всички в резиденция „Батала“, където да бъдат задържани и разпитани. Очите ми се стрелнаха към Томас, чудейки се дали и той се чувства ужасен като мен. Но изражението на лицето му бе безизразно, а пистолетът все още бе в ръката му.

— Хванете го! — изкрещя командир Джеймсън. Момчето се приземи върху един от войниците и го повали на земята сред дъжд от кал. — Ще го заловим жив!

Дей издаде пронизващ вик и се хвърли върху най-близкия войник, дори когато го обградиха. По някакъв начин той успя да се докопа до оръжието на войника, въпреки че друг мигновено го изби от ръцете му.

Командир Джеймсън ме погледна и извади пистолета от колана си.

— Командире, недейте! — извиках аз, но тя не ми обърна внимание. Образът на Метиъс мина внезапно през съзнанието ми.

— Няма да го чакам да избие войниците ми — отсече командир Джеймсън. След което се прицели в левия крак на Дей и стреля.

Трепнах. Куршумът пропусна целта (тя се целеше в капачката на коляното му), но мина през плътта от външната страна на бедрото му. Дей изкрещя от болка и падна на земята сред кръга от войници. Шапката се изхлузи от главата му. Русата му коса се разстла под нея. Един от войниците го изрита толкова силно, че го прати в безсъзнание. След това му сложиха белезници, вързаха му очите, запушиха устата му с кърпа и го издърпаха в един от джиповете. Нужен ми бе миг, преди да насоча вниманието си към другия пленник, който изведохме от къщата — млад мъж, вероятно брат или братовчед на Дей. Той крещеше нещо неразбираемо към нас. Войниците го натикаха във втория джип.

Томас ми хвърли одобрителен поглед през маската си, но командир Джеймсън само се намуси.

— Виждам защо от „Дрейк“ смятат, че създаваш проблеми — каза тя. — Това не ти е колежът. Няма да оспорваш действията ми.

Една част от мен искаше да се извини, но бях твърде подвластна на случилото се, твърде ядосана, а може би разтревожена или облекчена.

— Но какво стана с плана ни? Командире, с цялото ми уважение, ние не сме обсъждали убийства на цивилни.

Командир Джеймсън се изсмя безскрупулно.

— О, Ипарис — отвърна ми тя. — Щяхме да стоим тук цяла нощ, ако бяхме продължили да преговаряме. Видя ли колко бързо стана така? Получи се много по-нагледно за нашата цел. — Тя погледна настрана. — Няма значение. Време е да се качваш в джипа. Обратно към щабквартирата.

Тя направи бърз жест с ръка и Томас излая някаква заповед. Останалите войници се върнаха в строя. Командир Джеймсън се качи в първия джип.

Томас се приближи към мен и докосна шапката си за поздрав.

— Поздравления, Джун. — Той се усмихна. — Мисля, че наистина успя. Какъв ход само! Видя ли изражението на Дей?

Току-що убих някого. Не можех да се заставя да погледна Томас. Не можех да се заставя да го попитам как може да изпълнява толкова сляпо заповеди. Очите ми се насочиха към тялото на жената, което лежеше на тротоара. Медиците вече бяха обградили тримата ранени войници, които щяха да бъдат внимателно преместени в медицинския камион и откарани към щабквартирата. Но тялото на жената лежеше изоставено, без някой да се погрижи за него. Няколко глави надничаха от другите къщи по улицата. Някои от тях виждаха тялото и бързо се обръщаха настрана, докато други боязливо оглеждаха мен и Томас. Някаква малка част от мен искаше да се усмихне на тази гледка, да изпита удоволствие, че отмъстих за смъртта на брат си. Спрях се за миг, но чувството така и не ме обзе. Свих и отпуснах ръце. Започна да ми се гади от локвата с кръв под жената.

Не забравяй — казах си аз. — Дей уби Метиъс. Дей уби Метиъс, Дей уби Метиъс.

Думите отекваха кухо и несигурно в ума ми.

— Да — отговорих на Томас. Гласът ми звучеше като на някой непознат. — Мисля, че наистина успях.