Мари Лу
Легендата (13)

Дей

Тя не искаше да ми каже името си.

Разбирах я много добре. Много хлапета по улиците на Езерния сектор се опитваха да държат в тайна самоличността си, особено след като са участвали в нещо нелегално, като двубой по скизбокс. Освен това, аз не исках да зная името й. Все още бях разстроен, че загубих залога си. Загубата на Киеде ми коства хиляда банкноти — достатъчно за флакон с лекарството. Времето изтичаше, и то изцяло по вина на това момиче. Ах, колко бях глупав. Ако тя не беше причината Тес да се измъкне от ринга, щях да я оставя да се оправя сама.

Но знаех, че Тес щеше да ме гледа с тъжни влажни очи през остатъка от деня. Затова не го направих.

Тес продължаваше да задава въпроси, докато помагаше на Момичето — така предполагам, че ще я наричам — да почисти раната на хълбока й. Аз стоях мълчаливо през повечето време. Държах очите си нащрек за опасност. След двубоя по скизбокс и праховата ми бомба, ние тримата се озовахме на балкона на стара библиотека и си устроихме бивак. Дали все още може да се смята за балкон, след като цялата стена е рухнала и този етаж е останал отворен? Всъщност по почти всички етажи имаше рухнали стени. Библиотеката бе част от античен небостъргач, който сега бе почти изцяло под водата, на няколкостотин стъпки от източния бряг на езерото и напълно покрит с избуяла растителност. Това бе добро място за хора като нас да си намерят някакъв подслон. Огледах улиците по бреговете на реката за ядосани комарджии, които все още търсят Момичето. Погледнах през рамо от мястото на ръба на балкона, където бях седнал. Момичето каза нещо на Тес и тя предпазливо се усмихна в отговор.

— Името ми е Тес — чух я да казва. Не бе толкова глупава, че да спомене моето, но продължи да говори: — От коя част на Езерния си? От друг сектор ли си? — Тес огледа раните на Момичето. — Тази е доста дълбока, но ще зарасне. Ще се опитам да ти намеря козе мляко на сутринта. Полезно е. Дотогава просто ще трябва да я плюнчиш срещу инфекции.

От изражението на Момичето разбрах, че то вече го знаеше.

— Благодаря ти — измърмори то на Тес. Хвърли поглед към мен. — Благодарна съм за помощта ти.

Тес отново се усмихна, но усетих, че дори и тя се чувстваше малко неудобно в присъствието на новодошлата.

— Аз ти благодаря.

Стиснах зъби. Нощта ще настъпи след около час, а към задълженията ми се добави и грижата за ранената непозната.

След малко се изправих и се присъединих към Тес и Момичето. Някъде в далечината клетвата на републиката бе започнала да ехти по градските високоговорители.

— Ще прекараме нощта тук — погледнах Момичето. — Как се чувстваш?

— Добре — отвърна то.

Но бе очевидно, че изпитва болка. Не знаеше какво да прави с ръцете си, затова не преставаше да се пресяга към раната, а после се спираше. Изпитах внезапна нужда да я утеша.

— Защо ме спаси?

Изсумтях.

— И идея си нямам. Ти ми струваш хиляда банкноти.

Момичето за първи път се усмихна, но имаше нещо безкрайно предпазливо в погледа й. Тя сякаш възприемаше и анализираше всяка моя дума. Нямаше ми доверие.

— Залагаш големи суми, нали? Съжалявам за това. Тя ме ядоса. — Момичето се премести. — Предполагам, че Киеде не ти е приятелка.

— Тя е барманка от пограничната част между Алта и Зимния. Просто позната отскоро.

Тес се изсмя и ми хвърли поглед, който не можах да разгадая.

— Той обича да се опознава със сладки момичета.

Погледнах я навъсено.

— Дръж си езика зад зъбите, братовчедке. Не ти ли стига, че усети полъха на смъртта на няколко пъти само за един ден?

Тес кимна и едва доловима усмивка се изписа на лицето й.

— Ще донеса вода. — Тя скочи и се отправи надолу по откритото стълбище към ръба на водата.

Когато вече я нямаше, седнах до Момичето и ръката ми случайно докосна кръста му. То леко си пое въздух — отместих се изплашен, че съм я наранил.

— Ще зарасне скоро, стига да не се инфектира. Но ще ти е нужна почивка от няколко дни. Можеш да останеш с нас.

Момичето сви рамена.

— Благодаря. Възнамерявам да си тръгна, когато се почувствам по-добре.

Облегнах се назад и огледах лицето на Момичето. То бе малко по-бяло от другите момичета в сектора и имаше големи, тъмни очи със златист отблясък на бледата светлина. Не можех да преценя дали бе местно или кавказки тип. Бе хубаво по начин, който ме разсейваше, точно както го направи на ринга по скизбокс. Не, хубаво не е точната дума. Красиво. Не само това, но ми напомняше на някого. Може би заради изражението на очите й, в които се четеше едновременно хладна логика и огнено непокорство… Усетих как бузите ми пламнаха и мигновено извърнах поглед, доволен от настъпилия мрак. Може би не трябваше да му помагам. Твърде много ме разсейваше. В този миг си мислех единствено какво бих дал, за да го целуна или да прокарам пръсти през черната му коса.

— Благодаря ти за помощта днес. Говоря за Тес. Къде си се научила да се биеш така? Счупи ръката на Киеде без никакво усилие.

Момичето се поколеба. С периферното си зрение видях, че ме наблюдава. Обърнах се, за да застана с лице към нея, а тя се престори, че се взира във водата, сякаш бе хваната в крачка. Разсеяно докосна хълбока си, след което цъкна с език, сякаш по навик.

— Навъртам се често из покрайнините на Батала. Обичам да наблюдавам как кадетите тренират.

— Охо, ти си падаш по рисковете. Но начинът, по който се биеш, е доста впечатляващ. Обзалагам се, че се справяш страхотно сама.

Момичето се изсмя.

— Сам можа да видиш колко добре се справих днес. — Поклати глава. Дългата му конска опашка се метна отзад. — Въобще не трябваше да гледам двубоите по скизбокс, но какво да кажа? Приятелката ти имаше вид на човек, който се нуждае от помощ.

След това премести поглед към мен. Онова предпазливо изражение все още се четеше в очите му.

— Ами ти? Сред тълпата ли беше?

— Не. Тес беше там, защото обича да наблюдава схватките и е малко късогледа. Аз обичам да гледам от разстояние.

— Тес. Тя сестра ли ти е?

Поколебах се.

— Да, нещо подобно. Всъщност се опитах да предпазя Тес с праховата бомба.

Момичето повдигна вежди. Наблюдавах как устните му се извиват в усмивка.

— Толкова си мил. А тук всички ли знаят как се прави прахова бомба?

Махнах пренебрежително с ръка.

— О, разбира се, дори децата. — Погледнах я. — Ти не си от Езерния сектор, нали?

Момичето поклати глава.

— Сектор Тангаши. Тоест преди живеех там.

— Тангаши е доста далеч. Изминала си целия този път, само за да гледаш двубои по скизбокс ли?

— Разбира се, че не. — Момичето се наведе назад и легна внимателно. Видях как превръзката й стана тъмночервена. — Събирам неща от улиците. И сега ми се налага да пътувам много.

— Езерният не е безопасно място в момента. — Малко тюркоазено петно в ъгъла на балкона привлече вниманието ми. Там имаше тесен участък с маргаритки, които бяха поникнали през пукнатините на етажа. Любимите цветя на мама. — Можеш да хванеш заразата тук, долу.

Момичето ми се усмихна, сякаш знаеше нещо, за което аз нямах представа. Опитах се да се сетя на кого ми напомняше.

— Не се притеснявай. Когато не съм ядосана, съм доста предпазлива.

Когато вечерта най-сетне настъпи и Момичето бе задрямало, аз помолих Тес да остане при нея, за да мога да се измъкна и да проверя какво става със семейството ми. Тес се съгласи на драго сърце. Ходенето до зоните, инфектирани със заразата, я правеше неспокойна и тя винаги чешеше ръцете си, когато се връщаше оттам — сякаш усещаше как инфекцията се разпространява по кожата й.

Пъхнах букет маргаритки в ръкава на ризата си и няколко банкноти в джоба. Тес ми помогна да увия и двете си ръце с парцали, за да не оставям отпечатъци.

Нощта бе изненадващо хладна. По улицата нямаше патрули, които да проверяват за заразата, и единственият шум се носеше от случайни коли и далечния тътен от рекламите на джъмботроните. Странният знак Х все още се открояваше на вратата ни. Всъщност бях почти сигурен, че войниците са се връщали тук поне веднъж, защото хиксът бе ярък, а боята — прясна. Сигурно бяха направили повторна проверка на района. Причината, която ги е накарала първоначално да маркират вратата ни, очевидно все още бе налице. Спотаих се в сенките близо до къщата на майка ми, достатъчно близо, за да мога спокойно да надничам през дупките на разнебитената ограда на задния ни двор.

Когато се убедих, че никой не патрулира по улицата, се спуснах бързо през сенките към къщата и долазих до една счупена дъска, зад която може да се мине под верандата. Отместих дъската встрани. След това пропълзях в тъмния процеп, от който се носеше мирис на застоял въздух, и издърпах дъската след себе си.

Тесни снопове светлина се процеждаха през дъсчения под от стаите над мен. Чувах гласа на майка си някъде изотзад, където се намираше единствената ни спалня. Отправих се натам, след което приклекнах до отдушника на спалнята и погледнах през него.

Джон бе седнал накрая на леглото със скръстени ръце. Стойката му ми подсказа, че е изтощен. Обувките му бяха плътно покрити с кал — мама сигурно му се бе скарала за това. Джон гледаше към другия край на спалнята, където трябва да бе застанала тя.

Отново чух гласа й, този път достатъчно силно, за да го разбера.

— Нито един от двама ни все още не е болен. — Джон отмести поглед и погледна назад към леглото. — Не изглежда да е заразно. А и кожата на Идън все още има добър вид. Няма кървене.

— Все още — отвърна Джон. — Трябва да се подготвим за най-лошото, мамо. В случай че Идън…

Гласът на мама бе категоричен:

— Няма да ти позволя да говориш подобни неща в къщата ми, Джон.

— Той се нуждае от още инхибитори. Този, който ни ги даде, бе много мил с нас, но не са достатъчни.

Джон поклати глава и стана. Дори сега, особено сега, той трябваше да скрие от мама истината за местонахождението ми. Когато се отдръпна от леглото, видях, че Идън лежи там с одеяло, издърпано чак до брадичката, въпреки жегата. Кожата му лъщеше от пот. Цветът й също бе странен — блед, нездрав оттенък на зелено. Не се сещах за друга зараза с подобни симптоми. Буца заседна на гърлото ми.

Спалнята изглеждаше по абсолютно същия начин, малкото вещи в нея бяха стари и износени, но все още внасяха уют. Парцаливият дюшек, на който лежеше Идън, надрасканият скрин, по който рисувах завъртулки. Задължителният портрет на Електора висеше на стената, обграден от няколко наши снимки, сякаш е част от семейството ни. Това бяха предметите в спалнята ни. Когато Идън прохождаше, Джон и аз го държахме за ръце и му помагахме да пристъпя от единия край на стаята до другия. Винаги, когато той успяваше да се придвижи сам, Джон го поздравяваше с „дай пет“.

Видях как сянката на мама се спря по средата на стаята. Тя не каза нищо. Представих си прегърбените рамена, главата, заровена в ръцете й, а смелото изражение на лицето й най-накрая бе изчезнало.

Джон въздъхна. Стъпки отекнаха над мен — той бе прекосил стаята, за да я прегърне.

— Идън ще се оправи. Може би този вирус не е толкова опасен и той ще се възстанови от само себе си. — Настъпи тишина. — Отивам да видя с какви продукти разполагаме за супа.

Чух как той излезе от спалнята.

Сигурен бях, че Джон мразеше да работи в парната електроцентрала, но поне можеше да излиза от къщи и да отвлича вниманието си за известно време. Сега бе затворен тук и нямаше как да помогне на Идън. Това сигурно го съсипваше. Стиснах разронената пръст под себе си и свих колкото мога по-здраво юмрук.

Само ако в болницата имаше лекарства.

Няколко мига по-късно видях как мама прекосява стаята и сяда накрая на леглото на Идън. Целите й ръце отново бяха в превръзки. Тя му промълви нещо утешително и се наведе, за да отметне косата от лицето му. Затворих очи. Извиках в ума си лицето й, нежно, красиво и загрижено, очите й бяха светлосини, а устата й — розова и усмихната. Майка ми ме завиваше, оправяше одеялата ми и ми прошепваше обещание за хубави сънища. Чудех се какво ли шепнеше на Идън в момента.

Внезапно се почувствах съкрушен от липсата й. Исках да се махна оттук, долу, и да изтичам да почукам на вратата ни.

Притиснах юмруците си още по-здраво в пръстта. Не. Рискът бе твърде голям. Ще намеря начин да те спася, Идън, обещавам. Проклинах се за това, че рискувах да заложа толкова много на скизбокс, вместо да намеря по-сигурен начин да изкарам средства.

Извадих маргаритките, които бях пъхнал в ръкава на ризата си. Някои от цветчетата вече се бяха смачкали, но аз ги изправих възможно най-внимателно и нежно отъпках пръстта около тях. Мама вероятно никога нямаше да ги види. Но аз щях да зная, че са тук. Цветята бяха доказателство за самия мен, че все още бях жив. Все още бдях над тях.

Нещо червено в пръстта до маргаритките привлече вниманието ми. Намръщих се, след което избутах още пръст, за да огледам по-добре. Тук имаше някакъв символ, нещо изписано под пръстта и камъчетата.

Това бе номер, подобен на онзи, който с Тес видяхме на брега на езерото, но гласеше: 2544.

Като по-малък понякога се криех тук, в онези дни, когато с братята ми си играехме на криеница. Но не си спомнях да съм виждал тези цифри. Наведох се и опрях ухо до земята.

Първоначално нямаше нищо. После чух слаб звук, свистене — след това съскане и клокочене. Като някаква течност или пара. Вероятно отдолу имаше цяла система от тръби, които водеха чак до езерото. Може би обикаляше из целия сектор. Изчетках още малко пръст, но не се появиха други символи или думи. Цифрите изглеждаха избелели от старост, боята се лющеше на малки люспи.

Останах там още известно време и мълчаливо го изучавах. Хвърлих последен поглед към спалнята през отдушника, след което излязох изпод верандата, вмъкнах се в сенките и се отдалечих към града.