Мари Лу
Легендата (36)

Джун

08:00 ч. Рубинен сектор.

17ºC на открито.

Дей щеше да бъде екзекутиран утре вечер.

Томас се появи на вратата ми. Покани ме на сутрешна прожекция на „Величието на знамето“, преди да се явим в резиденция „Батала“.

— Чух добри отзиви. Разказвало се за момиче от републиката, което залавя шпионин на колониите — обясни ми той.

Съгласих се. Ако щях да помагам на Джон да избяга тази нощ, по-добре да се уверя, че Томас е спокоен за нашите взаимоотношения. Нямаше нужда да става мнителен.

Първите признаци на приближаващия ураган, петия за тази година, се проявиха веднага след като Томас и аз излязохме на улицата — зловещ вихър, леденостуден порив, който разбъркваше иначе влажния въздух. Птиците бяха неспокойни. Бездомните кучета си бяха намерили подслон. По-малко мотоциклети и автомобили минаваха по улиците. Камиони доставяха допълнителни контейнери с питейна вода и консервирана храна на жителите на небостъргача. Осигуряваха се също торби с пясък, лампи и преносими радиопредаватели. Дори стадионите, на които се провеждаше изпитанието, бяха отложили програмата за изпита в деня, в който се очакваше бурята.

— Предполагам, че си развълнувана от случващото се — каза ми Томас, докато влизахме в киносалона един след друг. — Малко остана.

Кимнах и се усмихнах. Днес хората бяха запълнили всички места в залата, въпреки ветровитото време и предстоящите прекъсвания на тока. Пред нас се извисяваше гигантският куб на киносалона — прожекционен екран с четири страни, всяка, от които бе насочена към отделните сектори със седалки. Докато чакахме, по него вървеше непрестанен поток от реклами и последните новини.

— Не мисля, че развълнувана е най-точната дума — отговорих аз. — Но трябва да призная, че го очаквам с нетърпение. Знаеш ли подробности как ще протече?

— Ами знам, че ще контролирам войниците на площада. — Томас бе приковал вниманието си върху въртящите се реклами — от нашата страна вървеше яркото и безвкусно: „Предстои ли скоро детето ви да се яви на изпитанието? Изпратете го в «Изпитания Ейс» за безплатна подготвителна консултация!“. — Кой знае какво може да направи тълпата. Сигурно вече се събират. Колкото до теб — вероятно ще си вътре. Ще ескортираш Дей до двора. Командир Джеймсън ще ни каже повече, когато настъпи моментът.

— Много добре.

Позволих си отново да премисля плановете си, детайли минаваха през ума ми от момента, в който снощи се срещнах с Киеде. Нужно ми бе време да й предам униформи преди екзекуцията — време и за да помогна на няколко от патриотите да се вмъкнат вътре. Не се наложи да убеждавам дълго командир Джеймсън да ми позволи да ескортирам Дей, а дори и Томас сякаш уважаваше желанието ми.

— Джун. — Гласът на Томас ме извади от мислите ми.

— Да?

Той ме погледна странно и леко се намръщи, сякаш току-що си бе спомнил нещо.

— Снощи не си беше вкъщи.

Запази спокойствие. Леко се усмихнах, а после отново погледнах небрежно екрана.

— Защо ме питаш?

— Ами снощи се отбих до апартамента ти посред нощ. Дълго време чуках на вратата, но ти не отговори. Стори ми се, че Оли е вътре, и затова реших, че не си била на пистата. Къде беше?

Погледнах спокойно Томас.

— Не можах да заспя. Отидох на покрива за малко и наблюдавах улиците.

— Не си взела слушалката със себе си. Опитах да ти се обадя, но се чуваше само статичен шум.

— Наистина ли? — поклатих глава. — Връзката сигурно е била лоша, защото си я бях сложила. Снощи беше доста ветровито.

Той кимна.

— Днес сигурно си изморена. По-добре да кажеш на командир Джеймсън, ако не искаш да те натоварва твърде много.

Този път се намръщих на Томас. Обърни въпросите на обратно.

— Какво си правил пред вратата ми посред нощ? Нещо спешно ли е било? Не съм пропуснала нещо от командир Джеймсън, нали?

— Не, не. Нищо подобно. — Томас се усмихна смутено и прокара пръсти през косата си. Не можех да проумея как човек с изцапани от кръв ръце може да изглежда толкова безгрижно. — Честно казано и аз не можах да заспя. Не спирах да си мисля колко разтревожена трябва да си. Реших да те изненадам.

Потупах го по ръката.

— Благодаря. Но ще се оправя. Ще екзекутираме Дей утре и след това ще се почувствам много по-добре. Точно както ми каза. Малко остава.

Томас щракна с пръсти.

— О, това е другата причина, поради която исках да те видя снощи. Не би трябвало да ти казвам… трябваше да е изненада.

Изненадите не ме радваха особено в момента. Но се престорих на развълнувана.

— Каква е тя?

— Командир Джеймсън го предложи, а и накара съдът да го одобри. Тя все още е ядосана на Дей за това, че я ухапа по ръката, когато се опита да избяга.

— Накарала е съдията да одобри какво?

— А, ето го и съобщението. — Томас погледна киноекрана и ми посочи рекламата, която точно започваше. — Преместихме датата на екзекуцията на Дей.

Рекламата не бе нищо повече от дигитален флаер, едно-единствено изображение. Изглеждаше тържествено, с тъмносин текст и снимки на нашарен в зелено и бяло фон. По средата му видях снимката на Дей.

Само места за правостоящи пред резиденция Батала в четвъртък, на 26 декември, от 17:00 часа, за екзекуцията на Даниел Алтън Уинг. Ограничен брой свободни места. Ще се наблюдава само по джъмботроните.

Всичкият въздух излезе от гърдите ми. Погледнах Томас.

— Днес ли?

Той се ухили.

— Не е ли чудесно? Няма нужда да се тормозиш още цял един ден.

Опитах се да звуча развеселено.

— Чудесно. Радвам се да го чуя.

Но мислите ми закипяха от нарастващата паника. Това можеше да значи толкова много неща. Фактът, че командир Джеймсън е убедила съда да премести екзекуцията му с цял ден напред, бе необичаен сам по себе си. Сега той щеше да се изправи пред наказателния взвод само след осем часа, веднага след като слънцето започне да залязва. Нямаше да мога да измъкна Джон — целият ден ще бъде прекаран в подготовка по екзекуцията на Дей. Дори часът бе сменен. Днес патриотите можеше и да не успеят да се срещнат с мен. Нямаше да имам време да им занеса униформи.

Не можех да помогна на Дей да избяга.

Но това не бе всичко. Командир Джеймсън бе решила да не ми каже за това. Ако Томас е знаел снощи, това означаваше, че тя го бе информирала вчера вечерта най-късно, преди да го отпрати към вкъщи. Защо не ми е казала? Би трябвало да смята, че ще се радвам да науча, че Дей ще умре двадесет и четири часа по-рано от заплануваното. Освен ако не подозира нещо. Може би е искала да ме заблуди, за да тества каква ще бъде реакцията ми. Дали Томас не пазеше нещо в тайна? Дали неведението относно плана не е просто маска, която да прикрие истината — или пък командир Джеймсън държеше и него на тъмно?

Филмът започна. Бях благодарна, че няма да ми се налага да говоря с Томас и ще мога да размишлявам мълчаливо.

Налагаше се промяна в плановете. Иначе момчето, което не бе убило брат ми, щеше да умре довечера.