Мари Лу
Легендата (4)

Джун

Все още помня деня, в който брат ми пропусна церемонията си по стъпване в длъжност в армията на републиката.

Един неделен следобед. Горещ и противен. Кафяви облаци покриваха небето. Аз бях на седем години, а Метиъс — на деветнадесет. Моето бяло овчарско кученце Оли спеше върху хладния мраморен под на апартамента ни. Лежах в леглото с треска, докато Метиъс седеше до мен с набръчкано от притеснение чело. Навън можехме да чуем по високоговорителите да звучи републиканската национална клетва. Когато стигнаха до частта, в която се споменава нашият президент, Метиъс се изправи и отдаде чест в посока към столицата. Нашият прославен Електор Примо току-що бе приел да изпълнява президентската длъжност за още четири години. Това щеше да бъде неговият единадесети пореден мандат.

— Нали знаеш, че не е нужно да седиш тук, при мен — казах му аз, след като клетвата приключи. — Отивай на церемонията си по стъпване в длъжност. Аз, така или иначе, съм болна.

Метиъс ме игнорира и постави нова хладна кърпа на главата ми.

— Така или иначе, ще встъпя в длъжност — заяви той. Нахрани ме с парче пурпурен портокал. Спомням си как го наблюдавах, докато ми белеше този портокал — разряза една дълга линия по кората му, след което извади целия плод наведнъж.

— Но ние тук говорим за командир Джеймсън — премигнах през подути очи аз. — Тя ти направи услуга, като не те назначи на бойния фронт… ще бъде недоволна, че си пропуснал церемонията. Няма ли да го отбележи в досието ти? Нали не искаш да бъдеш изритан като уличен престъпник.

Метиъс ме чукна неодобрително по носа.

— Недей да наричаш така хората, Джун, мое майско бръмбарче. Грубо е. А и тя не може да ме изрита от патрула си, защото съм пропуснал церемонията по встъпване в длъжност. Освен това — добави той с намигане, — винаги мога да проникна в базата с данни и да изчистя досието си.

Ухилих се. Един ден аз също исках да встъпя в длъжност в армията, облечена в тъмната униформа на републиката. Може би дори щях да имам достатъчно късмет да бъда под командването на именит командир, както бе станало с Метиъс. Отворих уста, за да може той да ми даде още едно парче портокал.

— Не трябва да ходиш в сектор Батала толкова често. Може би тогава ще намериш време да си хванеш приятелка.

Метиъс се изсмя.

— Нямам нужда от приятелка. Имам си малка сестричка, за която трябва да се грижа.

— Хайде де. Някой ден ще си хванеш приятелка.

— Ще видим. Предполагам, че съм си и малко придирчив.

Направих пауза, за да погледна брат си право в очите.

— Метиъс, майка ни грижеше ли се за мен, когато бях болна? Правеше ли подобни неща?

Метиъс се пресегна, за да отметне пропитите с пот кичури коса от лицето ми.

— Не бъди глупава, Джун, мое майско бръмбарче. Разбира се, че мама се грижеше за теб. И го правеше много по-добре от мен.

— Не. Ти се грижиш най-добре за мен — измънках аз. Клепачите ми натежаха.

Брат ми се усмихна.

— Мило е, че казваш това.

— Нали няма и ти да ме изоставиш? Ще останеш ли с мен по-дълго, отколкото мама и тате?

Метиъс ме целуна по челото.

— Ще остане с теб завинаги, хлапе, докато не ти омръзне да ме виждаш.

 

 

00:01 ч.

Рубинен сектор

22ºC на закрито

Разбрах, че нещо се е случило, в мига, в който Томас се появи на вратата ни. Светлините във всички жилищни сгради бяха угаснали, точно както Метиъс каза, и само бензинови лампи осветяваха апартамента. Оли лаеше, та се късаше. Облечена бях в тренировъчната си униформа и черно-червена жилетка, стегнала бях ботушите си, а косата ми бе завързана в плътна опашка. За един кратък миг всъщност се зарадвах, че не Метиъс бе този, който чакаше пред вратата. Той щеше да види облеклото ми и да разбере, че съм се запътила към пистата. Отново не му се подчинявах.

Когато отворих вратата, Томас нервно се изкашля при вида на изненадания поглед, изписан върху лицето ми, и направи опит да се усмихне. По челото му имаше черта от черна смазка, вероятно оставена от неговия собствен показалец. Което ще рече, че той току-що бе привършил с чистенето на пушката си по-рано тази вечер, а патрулната му инспекция бе утре. Скръстих ръце. Той учтиво докосна ръба на шапката си в поздрав.

— Здравейте, госпожице Ипарис — изрече Томас.

Поех си дълбоко въздух.

— Отивам на пистата. Къде е Метиъс?

— Командир Джеймсън ви моли да дойдете с мен до болницата възможно най-бързо. — Томас се поколеба за секунда. — Това е по-скоро заповед, отколкото молба.

В кухината на стомаха ми се настани едно неясно усещане.

— Защо просто не ми се обади?

— Тя предпочита аз да ви съпроводя.

— Защо? — Гласът ми започна да се покачва. — Къде е брат ми?

Сега Томас си пое дълбоко въздух. Аз вече знаех какво ще ми каже.

— Съжалявам. Метиъс беше убит.

Тогава светът около мен притихна.

Сякаш от огромно разстояние можех да видя, че Томас все още говори, жестикулира с ръце, придърпва ме към себе си, за да ме прегърне. Аз също го прегърнах, без да осъзнавам какво върша. Не чувствах нищо. Кимнах, когато ме успокояваше и ме помоли да направя нещо. Да го последвам. Прегърнал ме бе през рамената. Мокрият нос на кучето буташе ръката ми. Оли излезе с мен от апартамента и аз му заповядах да не се отдалечава. Заключих вратата, пъхнах ключа в джоба си и оставих Томас да ни приведе през тъмнината до стълбите. През цялото време той ми говореше, но аз не го чувах. Гледах право напред, втренчена в отразителните метални декорации, които очертаваха стълбището, гледах към изкривените отражения — моето и на Оли.

Не можех да разгадая изражението си. Дори не съм сигурна дали имах такова.

Метиъс трябваше да ме вземе със себе си. Това бе първата ми ясна мисъл, когато слязохме до най-долния етаж на нашия небостъргач и се качихме в чакащия джип. Оли скочи на задната седалка и провря глава през прозореца. В колата се носеше задушлива миризма на гума, метал и прясна пот — група хора трябва да се бяха возили наскоро тук. Томас седна на шофьорското място и се увери, че предпазният ми колан е закопчан. Толкова дребно и глупаво нещо.

Метиъс трябваше да ме вземе със себе си.

Тази мисъл мина през главата ми отново и отново. Томас не каза нищо повече. Остави ме да гледам втренчено към притъмнелия град, докато се придвижвахме, и само от време на време ми хвърляше нерешителен поглед. Една мъничка част от мен ми напомня да не забравя да му се извиня по-късно.

С безжизнен поглед оглеждах обичайните сгради, покрай които преминавахме. Хора, най-вече работници, наети от бедняшките квартали, се струпваха по площадките на първите етажи, дори когато осветлението не работеше, и седяха прегърбени над купички евтина храна в кафенетата на партера. Облаци от пара се носеха високо в далечината. Джъмботроните, които винаги работеха, независимо от недостига на електроенергия, показваха предупреждения за наводнения и карантини. Няколко от съобщенията бяха свързани с патриотите — този път за още едно бомбено нападение в Сакраменто, при което са убити половин дузина войници. Няколко кадета, единадесетгодишни, с жълти нашивки на ръкавите, се мотаеха на стълбите пред една военна академия, а старите и захабени букви от надписа „Концертна зала Уолт Дисни“ бяха почти напълно избелели. Още няколко военни джипа минаха през нашата пресечка и аз видях безизразните лица на войниците вътре. Някои от тях носеха черни защитни очила и въобще не можех да видя очите им.

Небето изглеждаше по-облачно от обикновено — знак за предстояща дъждовна буря. Сложих качулката на главата си, в случай че забравя да го сторя, когато най-сетне слезем от колата.

Когато вниманието ми отново се върна към прозореца, видях част от центъра, който се намира в Батала. Всички светлини в този военен сектор бяха включени. Кулата на болницата се извисяваше само на няколко пресечки.

Томас забеляза, че проточвам врат, в опит да намеря по-добра гледка.

— Почти стигнахме — каза той.

Когато се приближихме, видях пресечените линии от жълта лента, които обграждат долната част на кулата, групите войници от градски патрули с червени нашивки на ръкавите като Метиъс, както и няколко фотографа, патрулна полиция, черните микробуси и медицинските камиони. Оли изскимтя.

— Предполагам, че не са хванали виновника — обърнах се към Томас.

— Как разбра?

Кимнах към зданието.

— Това наистина е впечатляващо — продължих аз. — Който и да е бил, е оцелял след скок от два етажа и половина и все още е имал достатъчно сили, за да избяга.

Томас погледна към кулата и се опита да види това, което виждах аз — счупения прозорец на стълбището на третия етаж, оградената с лента секция точно под него, войниците, които претърсват страничните улички, липсата на линейки.

— Не сме го заловили — призна той след миг. Смазката от пушката върху челото му придаде объркано изражение. — Но това не значи, че по-късно няма да открием тялото му.

— Ако досега не сте го намерили, няма и да успеете.

Томас отвори уста, за да каже нещо, след което се отказа и отново се концентрира върху пътя. Когато най-накрая джипът намали скорост и спря, командир Джеймсън се откъсна от групата пазачи и закрачи към вратата на колата.

— Съжалявам — внезапно се обърна към мен Томас.

За кратко бях пронизана от чувството на вина за това, че съм толкова нелюбезна, и реших да му кимна в отговор. Баща му беше портиер в нашия жилищен небостъргач, преди да умре, а покойната му майка — готвачка в началното ми училище. Метиъс бе този, който препоръча Томас, който имаше висок резултат на изпитанието, да бъде назначен в престижните градски патрули, въпреки скромния му произход. Така че той сигурно се чувстваше толкова смутен, колкото и аз.

Командир Джеймсън дойде до вратата на колата и почука два пъти по прозореца, за да привлече вниманието ми. Тънките й червени устни бяха гневно свити, а в нощта кестенявата й коса изглеждаше тъмнокафява — почти черна.

— Размърдай се, Ипарис. Времето ни притиска. — Очите й се стрелнаха към Оли на задната седалка. — Това не е полицейско куче, хлапе.

Дори в този момент държанието й бе непоколебимо.

Излязох от джипа и пъргаво й отдадох чест. Оли слезе и застана до мен.

— Повикали сте ме, командире — заявих.

Командир Джеймсън не си даде труд да отвърне на поздрава ми. Тя се обърна и тръгна в друга посока, а аз бях принудена да я настигна и да вървя бързо до нея, като се мъча да не изоставам.

— Брат ти, Метиъс, е мъртъв — каза тя. Гласът й не се промени. — Както разбирам, ти почти си приключила обучението си за агент, нали така? И вече си изкарала всичките курсове по проследяване?

Положих усилие да си поема дъх. Второ потвърждение за смъртта на Метиъс.

— Да, командире — успях да отвърна.

Отправихме се към болницата. Чакалнята бе празна — извели бяха всички пациенти, а пазачите бяха групирани близо до входа на стълбището — оттам вероятно започва зоната на местопрестъплението. Командир Джеймсън гледаше право напред, а ръцете й бяха сключени зад гърба.

— Какъв беше резултатът ти от изпитанието?

— Хиляда и петстотин, командире.

Всички в армията знаеха резултата ми. Но на командир Джеймсън й харесваше да се преструва, че не знае или не й пука.

Тя не спираше да върви.

— А, точно така — каза тя, сякаш го чуваше за първи път. — В крайна сметка може и да се окажеш полезна. Вече се обадих в „Дрейк“ и им казах, че си освободена от по-нататъшно обучение. Ти, така или иначе, почти си привършила с курсовия си проект.

Намръщих се.

— Командире?

— Оттам получих пълна справка за оценките ти. Перфектни резултати… ти вече си изкарала повечето от курсовете, и то само за половината време на следването, нали? Те също така ми казаха, че създаваш доста проблеми. Вярно ли е?

Не можех да разбера какво искаше от мен.

— Понякога, командире. Неприятности ли имам? Да не са ме изключили?

Командир Джеймсън се усмихна.

— Едва ли. Дипломирали са те по-рано. Последвай ме — искам да видиш нещо.

Исках да попитам за Метиъс, за това какво се е случило тук, но леденото й поведение ме спря.

Движехме се надолу в някаква зала на първия етаж, докато не достигнахме аварийния изход в самия й край. Там командир Джеймсън даде знак на войниците, които охраняваха вратата, да се отдръпнат и ме изведе през нея. Сподавено ръмжене тътнеше в гърлото на Оли. Излязохме на открито, този път откъм задната част на постройката. Осъзнах, че сега се намираме от вътрешната страна на ограденото с жълта лента пространство. Голям брой войници стояха на групи около нас.

— Побързай — обърна се отсечено към мен командир Джеймсън.

Ускорих темпо. Миг по-късно осъзнах какво иска да ми покаже тя и накъде вървим. Не много далеч пред нас имаше обект, покрит с бял чаршаф. Метър и осемдесет, човек, краката и крайниците изглеждаха непокътнати под покривката, определено не се бе свлякъл естествено по подобен начин, така че някой трябва да го е положил в тази позиция. Разтреперих се. Когато погледнах надолу към Оли, видях, че козината по гърба му е настръхнала. Викнах го няколко пъти, но той отказа да се приближи повече и аз бях принудена да последвам командир Джеймсън и да го оставя зад себе си.

Метиъс ме целуна по челото. „Ще остана с теб завинаги, хлапе, докато не ти омръзне да ме виждаш.“

Командир Джеймсън спря пред белия чаршаф, след което се наведе и го отметна настрана. Гледах втренчено мъртвото тяло на войник, облечен в черна униформа, от гърдите му все още сгърчеше нож. Тъмна кръв е изцапала ризата, рамената, ръцете му, както и вдлъбнатините по дръжката на ножа. Очите му вече са затворени. Коленичих пред него и отметнах кичури черна коса от лицето му. Бе странно. Не можех да възприема детайли от обстановката. Все още не усещах нищо друго, освен тази дълбока скованост.

— Кажи ми какво може да се е случило тук, кадет — поиска да узнае командир Джеймсън. — Считай това за изненадващ тест. Самоличността на този войник трябва да те мотивира да се справиш.

Дори не потрепнах от язвителността на думите й. Детайлите започнаха да нахлуват в главата ми и аз заговорих:

— Който и да го е убил, използвайки този нож, или го е намушкал от близка дистанция, или разполага с ръка, която мята с невероятна сила. Десничар. — Прокарах пръсти по покритата с кръв дръжка. — Впечатляващ прицел. Ножът е част от чифт, нали? Виждате ли тази шарка, изрисувана в долната част на острието? Тя свършва внезапно.

Командир Джеймсън кимна.

— Вторият нож е забит в стената на стълбището.

Погледнах към тъмната уличка, накъдето сочеха краката на брат ми, и забелязах капака на шахтата на няколко метра разстояние.

— Ето, оттук се е измъкнал. — Прецених посоката, в която капакът на шахтата е завъртян. — Той също така е и левичар. Интересно. Служи си еднакво добре и с двете ръце — амбидекстър е.

— Моля, продължавай.

— Оттук канализационните канали ще го отведат по-навътре в града или на запад към океана. Той ще избере града — вероятно е тежко контузен и няма избор. Но сега е невъзможно да бъде проследен точно. Ако е достатъчно разумен, ще е преминал през половин дузина разклонения там, долу, газейки в канализационната вода. Не се е допирал до стените. Няма да ни остави нищо, по което да го проследим.

— Ще те оставя тук за малко, за да си събереш мислите. След две минути ще се срещнем на стълбището на третия етаж, за да освободиш място за фотографите. — Преди да се обърне, тя хвърли един бърз поглед към тялото на Метиъс… за един кратък миг лицето й омекна. — Какъв добър войник, каква загуба само.

След което поклати глава и си тръгна.

Наблюдавах я, докато върви. Останалите около мен стояха настрана, очевидно изпитваха силно желание да избягнат един неудобен разговор. Отново погледнах към лицето на брат ми. За моя изненада той изглеждаше смирен. Кожата му бе с бронзовокафяв цвят, а не блед, както предполагах. Част от мен очакваше очите му да трепнат, устата му да се усмихне. Частици изсъхнала кръв се посипаха върху ръцете ми. Когато се опитах да ги изчеткам, те полепнаха по кожата ми. Не зная дали тази случка бе причината гневът ми да се отключи. Ръцете ми започнаха да треперят толкова силно, че ги притиснах до дрехите на Метиъс в опит да спра тремора. От мен се очакваше да анализирам местопрестъплението… но не можех да се концентрирам.

— Трябваше да ме вземеш със себе си — прошепнах му аз. След това опрях главата си до неговата и се разплаках. В ума си дадох мълчаливо обещание на убиеца на брат ми.

Ще те преследвам, докато не те хвана. Ще пребродя улиците на Лос Анджелис заради теб. Ако се налага, ще претърся всяка улица в републиката. Ще те заблудя и измамя, ще лъжа, ще играя нечестно и ще крада, за да те открия, за да те примамя да излезеш от скривалището си, и ще те гоня, докато няма накъде да бягаш. Давам ти следното обещание: животът ти е мой.

Войниците дойдоха твърде скоро, за да откарат Метиъс в моргата.

 

 

3:17 ч.

Апартаментът ми

Същата нощ

Вече валеше

Лежах върху дивана, с ръка обвита около Оли. Мястото, където обикновено седи Метиъс, бе празно. Купчини от стари фотоалбуми и дневниците му бяха затрупали масичката за кафе. Той харесваше старомодните методи на родителите ни и си водеше ръкописни дневници, точно както те бяха запазили всички тези хартиени снимки.

— Не можеш да ги проследиш или да им слагаш етикети онлайн — винаги казваше Метиъс. Изречено от един такъв изкусен хакер, това наистина звучи иронично.

Нали точно днес следобед той ме беше прибрал от „Дрейк“? Искаше да говори с мен за нещо важно, точно преди да си тръгне. Но сега никога нямаше да узная какво е искал да ми каже. Документи и доклади стояха върху корема ми. Едната ми ръка стисна здраво медальона — улика, която проучвах от известно време. Погледнах косо гладката му повърхност и липсата на каквито и да е шарки. След това отпуснах ръката си с въздишка. Главата ме болеше.

По-рано научих защо командир Джеймсън ме бе изтеглила от „Дрейк“. Оказа се, че дълго ме е наблюдавала. И сега, когато неочаквано разполагаше с човек по-малко в патрула на Метиъс, искаше да вербува нов агент. Идеалният момент да се докопа първа до мен. От утре Томас поемаше позицията на Метиъс, поне засега, а аз влизах в патрула като обучаващ се агент детектив.

Първата ми мисия по проследяване: Дей.

— В миналото сме опитвали разнообразни тактики, за да хванем Дей, но никоя не проработи — обясни ми Джеймсън, точно преди да ме изпрати у дома. — Затова, ето какво ще направим. Аз ще продължа със съставянето на плановете за патрулите. А що се отнася до теб — нека да тестваме уменията ти с една полева тренировка. Покажи ми как би проследила Дей. Може би ще стигнеш донякъде. А може би не. Но ти имаш чифт свежи очи и ако ме впечатлиш, ще те повиша в звание агент на този патрул. Ще те направя прочута — най-младия агент, който някога сме имали.

Затворих очи и се опитах да мисля.

Дей бе убил брат ми. Знаех това, защото открихме открадната идентификационна карта да лежи на половината разстояние нагоре към стълбището на третия етаж, която ни отведе до войника от снимката върху й, а той с пелтечене описа как е изглеждало момчето. Описанието му не съвпадна с нищо, с което разполагаме като досие за Дей… но истината е, че знаем малко за това как изглежда той, като изключим, че е млад, точно като хлапето от болницата тази вечер. Отпечатъците от пръсти по идентификационната карта съвпадат с откритите само преди месец на местопрестъпление, което се свързва с Дей — те не отговарят на информацията за нито един цивилен, за когото републиката има данни.

Дей е бил там, в болницата. Той също така е бил достатъчно небрежен, за да остави след себе си идентификационната карта.

Което ме накара да недоумявам. Дей бе нахлул в лабораторията, за да търси лекарства, като част от отчаян, създаден в последната минута и лошо обмислен, план. Вероятно бе откраднал инхибитори срещу заразата и болкоуспокояващи, защото не бе намерил нищо по-силно. Самият Дей определено не е бил заразен, не и щом е успял да избяга по подобен начин. Но някой друг, когото той познава, трябва да е някой, за когото го е грижа достатъчно, че да рискува живота си. Някой, който живее в Блуридж или Езерния сектор, или Зимния сектор, или в сектор Алта — всичките наскоро засегнати от заразата. Ако това е вярно, Дей нямаше да напусне града скоро. Той бе принуден да остане тук заради тази връзка, воден от емоции.

Възможно е също така Дей да има поръчител, който го е наел, за да извърши тази рискована мисия. Но болницата бе опасно място, а спонсорът трябва да е платил на Дей огромна сума пари. А ако бяха намесени толкова много пари, той несъмнено е щял да планира по-задълбочено и да знае кога пристига следващата пратка с противоотрова за заразата в лабораторията. Освен това Дей не е работил като наемник при нито едно от предишните си престъпления. Той е атакувал военните обекти на републиката самостоятелно, забавял е доставки до бойния фронт и е унищожавал изпратени на фронтовата линия въздушни кораби и реактивни изтребители. Има си някакъв свой план да ни спре да победим във войната срещу колониите, но неговите мисии са примитивни, без високотехнологично оборудване или значително финансиране зад тях. Не точно това можеш да очакваш от врага ни. Доколкото ми бе известно, той никога не бе поемал мисии срещу заплащане и е малко вероятно да бе започнал сега. Кой би наел един неизпробван наемник? Друг възможен поръчител бяха патриотите… но ако Дей е работил за тях по време на тази мисия, някои от фракцията досега щяха да изрисуват върху някоя стена близо до местопрестъплението запазеното им лого — флаг (тринадесет червено-бели ивици с петдесет бели точки върху син правоъгълник). Те никога не биха пропуснали възможността да отбележат победата си.

Но това, което никак не се вписваше в изчисленията ми, бе следното: до този момент Дей никога не бе извършвал убийство. Това бе още една причина, поради която не смятах, че е свързан с патриотите. При едно от предишните си престъпления се беше вмъкнал в зона под карантина, като завързал уличен полицай. По служителя на закона нямаше и драскотина, като изключим насиненото му око. При друг случай той бе проникнал в банков трезор, но оставил четиримата охранители на задния вход невредими, макар и леко зашеметени. Веднъж бе подпалил цяла ескадрила от реактивни изтребители на някакво пусто летище посред нощ и на два пъти бе попречил на въздушни кораби да осъществяват полети, като бе повредил двигателите им. Един път бе обезобразил стената на военна сграда. Крал е пари, храна и стоки. Но не е поставял бомби край пътя. Не е стрелял по войници. Не е правил опити за убийство. Той не убиваше.

Защо тогава Метиъс? Дей е можел да осъществи бягството си, без да го убива. Дали престъпникът е търсил някакъв вид отмъщение? Направил ли му е нещо брат ми в миналото? Няма как да е било случайно — ножът бе забит право в сърцето на Метиъс.

Минал е право през интелигентното му, глупаво, упорито и прекомерно покровителствено сърце.

Отворих очи, вдигнах ръка и отново разгледах внимателно медальона. Той принадлежеше на Дей — отпечатъците от пръсти успяха да ни разкрият поне това. Украшението представляваше кръгъл диск без никаква гравюра по него, вещ, която открихме на пода на стълбището в болницата заедно с откраднатата идентификационна карта. Не бе символ от позната религия. Медальонът нямаше никаква парична стойност — изработен бе от нискокачествен никел и мед, а верижката му бе направена от пластмаса. Което ще рече, че той вероятно не го е откраднал, че то има различно значение за него и е готов да го носи със себе си, въпреки риска да го изгуби или изпусне. Може би бе талисман, който носи късмет. Може би му е подарен от някого, с когото е емоционално обвързан. Може би това е същият човек, заради когото той се опита да открадне лекарството против заразата. Медальонът криеше тайна — аз просто не знаех каква е тя.

Преди геройствата на Дей ме очароваха. Но сега той бе мой достоен враг — моя цел. Първата ми мисия.

Два дни събирах мислите си. На третия се обадих на командир Джеймсън. Имах план.