Мари Лу
Легендата (15)

Дей

Снощи за малко не целунах Момичето.

Но нищо хубаво нямаше да излезе от това да се влюбя в някоя от улиците. Това бе възможно най-лошото наравно с това семейството ти да се окаже изолирано в зоната под карантина или уличен сирак да се нуждае от теб.

И все пак… част от мен все още искаше да я целуне, без значение колко налудничаво може да бъде това. Това момиче можеше да посочи детайл по улиците от километър разстояние. Само с едно хвърляне на нож тя можеше да набоде хотдог на оставена без надзор сергия. Интелектът й си личеше от всеки въпрос, който ми задаваше, и от всеки коментар, който изричаше. Но в същото време у нея имаше невинност, която я правеше напълно различна от повечето хора, които съм срещал. Тя не бе цинична или измъчена. Улиците не я бяха пречупили. Вместо това я бяха направили по-силна.

Като мен.

През цялата сутрин търсихме други възможности да изкараме пари — наивни полицаи, които да преджобим, вещи от контейнерите за боклук, които да препродадем, сандъци, оставени без надзор на кея, които да разбием — и когато приключихме с всичко това, си намерихме ново място, където да си устроим бивак за през нощта. Стараех се мислите ми да са концентрирани върху Идън, върху парите, които трябва да събера, преди да е станало твърде късно, но вместо това започнах да измислям нови начини да сея безредици във военната кампания на републиката. Можех да се кача на автостоп на някой въздушен кораб, да източа безценното му гориво, след което да го продам на пазара или да го раздам на хора, които имат нужда от него. Можех напълно да унищожа въздушния кораб, преди да се е запътил към бойния фронт. Или пък да избера за мишена електрическата мрежа на Батала или въздушните бази, да прекъсна електричеството им и да ги изключа. Тези мисли ангажираха вниманието ми.

Но от време на време, когато хвърлях крадешком поглед към Момичето или усещах погледа му върху мен, мислите ми безпомощно се връщаха към него.